Решение № 1597 от 6.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7317/2018 г.

Решение № 1597 от 6.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7317/2018 г., II о., докладчик съдията Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на младши автоконтрольор в 02 група, 01 сектор на отдел "Пътна полиция" – СДВР против решение № 2892 от 30.04.2018 г., постановено по адм. д. № 6152/2017 г. по описа на Административен съд С. - град. К. навежда доводи за недопустимост на обжалваното решение и в условие на евентуалност за неговата неправилност, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 2 и 3 от АПК и моли за отмяната му. Ответникът – А. Димитров, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение първоинстанционният съд отменя заповед № 2050/05.05.2017 г. на младши автоконтрольор в 02 група, 01 сектор на отдел "Пътна полиция" – СДВР, с която е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в заповед № 1805/23.04.2017 г., с която на А. Димитров е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2 а от Закона за движението по пътищата относно срока на мярката от 18 месеца на 12 месеца. За да постанови този резултат съдът приема, че оспорената заповед е издадена в нарушение на материалния закон и същата няма предмет, поради което прави извод за нейната незаконосъобразност. Обжалваното решение е допустимо. Доводите на касатора, че жалбата срещу оспорената заповед е просрочена, са неоснователни. Видно от приложената по делото докладна записка е, че Димитров е уведомен за издадената заповед, но липсва отбелязване, че същият е запознат със съдържанието й, като в докладната записка изрично е посочено, че лицето е заявило, че на 10.05.2017 г. ще се яви лично за получаване на заповедта. Съгласно изискването на чл. 61, ал. 2 АПК съобщаването може да се извърши чрез устно уведомяване за съдържанието на акта, което се удостоверява с подпис на извършилото го лице. В случая от приложените по делото доказателства не се установява, че Димитров е уведомен за съдържанието на заповедта, поради което актът не е съобщен по предвидения в закона ред. Заповедта е връчена на А. Димитров на 18.05.2017 г. и депозираната на 29.05.2017 г. жалба срещу заповедта е в срок. Приложената към касационната жалба препис от заповед за отстраняване на очевидна фактическа грешка с отбелязване, че акта е съобщен на Димитров на 05.05.2017 г. по реда на чл. 61, ал. 2 АПК не следва да бъде ценен, тъй като такива факти не са установени в първоинстанционното производство и приложената в това производство заповед не съдържа такива отбелязвания. Неоснователни са и доводите за недопустимост на решението, тъй като към момента на постановяване на обжалваното решение е налице влязло в сила решение, с което е отменена заповедта за налагане на принудителната административна мярка. Съгласно правилото на чл. 62, ал. 2 АПК очевидни фактически грешки, допуснати в административния акт, се поправят от органа, който го е издал, и след изтичане на срока за обжалване. Решението за поправянето подлежи на обжалване по предвидения в този кодекс ред. Следователно заповедта за поправяне на очевидната фактическа грешка подлежи на самостоятелен съдебен контрол. Обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон и е обосновано. Законосъобразен е изводът на съда, че очевидната фактическа грешка е техническа такава, която може да се установи от всички доказателства по преписката, по отношение на които административният орган е формирал действителна воля. Правилно съдът приема, че в заповедта по отношение, на която е допуснатата поправка на очевидна фактическа грешка, липсва волеизявление на органа за срока, за който е наложена ПАМ, за да бъде установена каква е била действителната воля за определяне срока на мярката. Сам по себе си фактът, че в закона е предвиден срок за налагане на ПАМ, различен от определения в заповедта за налагането й, не обосновава наличие на очевидна фактическа грешка при липса на изложени мотиви за определяне продължителността на срока на наложената мярка. Ето защо като прави извод за незаконосъобразност на оспорената заповед първоинстанционният съд постановява решение, което е в съответствие с материалния закон, а направените от съда в този смисъл изводи се подкрепят от събраните по делото доказателства. Правилно съдът взема предвид и факта, че заповедта за налагане на ПАМ е отменена с влязло в сила съдебно решение, поради което и нейната поправка с последваща заповед е без предмет. При постановяване на решението съдът не допуска съществени нарушения на процесуалните правила, а и конкретни такива не се сочат от касатора. По отношение на искането за изменение на решението в частта му за разноските касационната жалба в тази й част има характер на искане по чл. 248, ал. 1 ГПК вр. чл. 144 АПК и следва да се квалифицира като такова. Наведените в жалбата доводи във връзка с формулираното искане по същността си сочат на сезиране на съда с искане за изменение на първоинстанционния съдебен акт в частта за разноските по смисъла на чл. 248 ГПК. Касационната инстанция не е компетентна да се произнесе по така направеното искане, по което следва да се произнесе първоинстанционния съд, постановил обжалваното решение, чието изменение в частта за разноските всъщност се претендира. С оглед на изложеното обжалваното решение е допустимо и правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е и валидно, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото, направеното своевременно искане за присъждане на разноски и приложените доказателства, че същите са заплатени следва да се осъди СДВР да заплати на А. Димитров сумата 800 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,