Решение № 12466 от 13.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 9146/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. Тодоров срещу Решение 23/28.07.2022г., постановено по адм. д. 28/2022 г. по описа на Административен съд Русе, с което е отхвърлен искът срещу Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Русе за присъждане на обезщетение в размер на 5000 лева за неимуществени вреди, представляващи болки, страдания и унижение, в резултат от незаконно задържане със заповед за задържане 1882зз-152/25.11.2020 г., издадена от полицейски орган при ОДМВР - Русе, ведно със законовата лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане. Касаторът Г. Тодоров твърди, че решението е неправилно, по съображения, които следва да се квалифицират като такива за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Чрез процесуалния си представител касаторът поддържа, че събраните доказателства са неправилно преценени от съда, поради което фактическата обстановка не е надлежно изяснена и съответно са формирани изводи, противоречащи на житейската логика и материалния закон. Моли за отмяна на решението и присъждане на исковата сума изцяло, ведно с разноски. Ответникът Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи гр. Русе чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. С обжалваното съдебно решение е отхвърлен искът срещу Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Русе за присъждане на обезщетение в размер на 5000 лева, за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразно задържане на Г. Тодоров в поделенията на МВР, използване на помощни средства и нанесен му побой и свързаните с това негативни изживявания и физическа болка. От фактическа страна съдът е установил, че касаторът Тодоров е бил задържан късно вечерта в помещение за временно задържане на Първо РУ ОДМВР - Русе със заповед за задържане на лице рег. 1882зз-152/25.11.2020г., издадена от полицейски служител, като престоят в помещението за задържане е бил за около два часа и лицето е освободено в ранните часове на следващия ден. С влязло в сила съдебно решение заповедта за задържане е отменена. Съгласно съдебномедицинско удостоверение, издадено на 26.11.2020г. Г. Тодоров е с [заличен текст]. Пред първоинстанционния съд са изслушани две групи свидетели, съответно свидетели- познати на Тодоров и полицейските служители, осъществили задържането. Съдът е възприел въз основа на тях, че по време на задържането не е присъствало детето на касатора, задържането не е станало обществено достояние, не е използвана груба сила при задържането, а поставянето на белезници е следствие от поведението на задържания. Той сам не е поискал да си обуе обувки или да си вземе връхни дрехи. При така установената фактическа обстановка, съдът е приел от правна страна, че искът е допустим, но неоснователен. Изложил е съображения, че ищецът не е доказал незаконосъобразни действия на служител на ответната страна, довели до настъпване на твърдяните в исковата молба вреди, включително нанасяне на побой или удари при задържането от полицейските служители, вследствие което да са настъпили травматични увреждания. Съдът е отчел и укоримото поведение на касатора, състоящо се в упражнено домашно насилие и съпротива на орган на власт, поради което е приел за приложима разпоредбата на чл.5, ал.1 ЗОДОВ. Решението е валидно и допустимо, но неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводстените правила, довело до неизяснена фактическа обстановка, неправилно прилагане на закона, игнориране константната практика на Европейския съда по правата на човека и необоснованост. Съдът не е разпределил доказателствената тежест в процеса, като на страните не са дадени конкретни и подробни указания относно това коя от тях какви обстоятелства следва да докаже. Съгласно исковата молба, пред първоинстанционния съд се претендира обезщетение за неимуществени вреди, причинено от задържане и от малтретиране по време на задържането поставяне на белезници, като ръцете са обърнати към гърба, за което е използван ключ на раменна става и побой. Доколкото задържането е осъществено въз основа на заповед, която е отменена като незаконосъобразна, неправилно съдът е счел, че от задържането не са настъпили неимуществени вреди. Самият акт на незаконосъобразно задържане води до нанасяне на неимуществени вреди, изразяващи се в психическо страдание. Засягането на основно право, посегателството върху свободата, задържането без законово основание несъмнено пораждат неимуществени вреди и в този смисъл е константната практика както на Европейския съд по правата на човека, така и на Върховния административен съд. Какъв е интензитетът на страдание и съответно какво е дължимото обезщетение е преценка, която следва да бъде извършена от първоинстанционния съд. Отделно от това, във връзка с вредите, които се твърди, че са причинени от малтретиране, съдът не е отчел, че от показанията на всички свидетели става ясно, че касаторът не е бил физически агресивен и не е оказвал физическа съпротива при задържането, макар вербално да е изразил заплахи и неуважителни реплики към служителите на МВР. Това сочи както бившата съпруга на касатора, така и полицейските служители. Полицейското насилие не следва да стига до предели, който засягат забраната на чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, още повече, когато за задържането няма основание. В тази връзка не е съобразил и константната практика на Европейския съд по правата на човека, включително и изводите на съда в решения, постановени срещу България. По делото е представено медицинско удостоверение за причинени наранявания на касатора, констатирани непосредствено след престоя в районното полицейско управление, довели до болка и страдания по смисъла на чл. 130, ал. 2 НК. То е игнорирано от съда, въпреки доказателствената му сила. В тази връзка, съдът не е изследвал дали нараняванията отговарят да бъдат получени при възприетия от него начин на задържане или са знак, че полицаите са превишили предела на необходимата за задържането сила. Съдът не е формирал и изводи дали нараняванията не представляват отнасяне, забранено от разпоредбата на чл. 3 ЕКПЧ, още повече, че задържането, както е посочено, е незаконосъобразно. Необоснован в тази връзка е изводът, че получените наранявания не подлежат на обезщетяване. Липсват разсъждения относно задълженията за държавата по смисъла на чл. 3 ЕКПЧ и практиката по прилагането му. Разпоредбата на чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека закриля една от основните ценности на демократичното общество. Конвенцията налага абсолютна забрана на изтезанията, нечовешкото или унизително отнасяне или наказание, дори и при най-трудни обстоятелства, включително борбата с престъпността. Съгласно решението на Голямата камара на ЕСПЧ, издадено по делото "Буид срещу Белгия" (23380/09, ал. 88.), "по отношение на лице, което е ... изправено срещу полицаи, всяко прибягване до физическа сила, което не е станало наложително поради поведението на лицето, уронва човешкото достойнство и представлява, по принцип, нарушение на правото, изложено в член 3". Конвенцията не допуска изключения от тази забрана при никакви обстоятелства. Събраните свидетелски показания на длъжностните лица, извършили задържането, както и на полицейски органи от същата структура не могат да бъдат достатъчно доказателство за това, че касаторът не е малтретиран. При повдигнато твърдение за малтретиране държавата има процедурното задължение по чл. 3 ЕКПЧ за провеждане на независимо разследване, което трябва да бъде ефективно, независимо и експедитивно. Когато едно лице твърди, че са му били причинени увреждания докато е било задържано, а още повече когато представи доказателства за такива увреждания, както е в случая, правителството има задължение да представи пълно и достатъчно обяснение за това как са били причинени уврежданията (Рибич срещу Австрия от 4.12.1995 г., Аксой срещу Турция). Форма на ограничение, приложена от полицейски служители, може да бъде оправдана, когато лице под полицейски контрол оказва физическа съпротива или представлява риск за насилствено поведение (Сириянис срещу Италия). Тежестта на доказване с убедителни аргументи, че използването на сила е било строго необходимо поради поведение на жалбоподателя се носи от администрацията.Както ЕСПЧ многократно е посочвал, използването на сила от страна на полицията невинаги представлява нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Но това е така, само ако използването на сила е абсолютно необходимо и не е прекомерно (Решение от 21.01.2016 г. на ЕСПЧ по дело Б. К. против България, дело И. В. против България - решение от 12 април 2007 г., дело Рашид против България, решение от 18.01.2007 г., дело Янчовичин против България, решение от 16.03.2021 г./. Тежестта на доказване, че използването на сила е абсолютно необходимо и не е прекомерно е на полицията /Петков и Парнаров срещу България, 59273/10, § 47, 19 май 2015 г./. С оглед абсолютния характер на защитата, предоставена от чл. 3 от Конвенцията, използването на сила от страна на полицията не води до нарушаване на този член само ако се докаже, че използването й е наложено от поведението на жалбоподателя. Когато са налице доказателства за наранявания от типа на тези, доказани по делото, това важи с още по-голяма сила. Независимо от грешките при установяване на фактите, съдът е формирал и някои изцяло неправилни изводи по приложението на материалния закон. Неправилен е изводът на съда за приложение на чл.5 ЗОДОВ. Обстоятелството, че касаторът е задържан във връзка с оплакване за домашно насилие в случая, само по себе си не води до извод, че при задържането му следва непременно да бъдат използвани специални средства, а още по-малко, че следва да бъде малтретиран в нарушение на забраната на чл.3 ЕКПЧ. От значение за законосъобразността на действията по задържането са конкретните обстоятелства, свързани със самото задържане. От свидетелските показания се установява, че при пристигане на полицаите в дома на касатора, Тодоров е бил седнал, съпругата му в този момент не е била обект на непосредствено нападение и самият Тодоров в този момент не е проявил физическа агресия нито към нея, нито към полицаите. При констатираните съществени процесуални нарушения и несъобразяването с приложимата в случая практика на Европейския съд по правата на човека по приложението на чл. 3 от ЕКПЧ, решението следва да бъде отменено. Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. При новото разглеждане съдът следва да разгледа казуса в светлината на чл. 3 ЕКПЧ и константната практика по приложението му на ЕСПЧ; да даде пълни, подробни и конкретни указания по тежестта на доказване, както е разяснена по-горе и спази изискуемото от АПК служебно начало във връзка с изясняване на фактическата обстановка по спора. Съдът следва да отстрани допуснатите по-горе процесуални нарушения, като подробно анализира събраните писмени и гласни доказателства. При събрания доказателствен материал, който следва отново да бъде обсъден в светлината на посочената по-горе съдебна практика, съдът следва изрично да прецени дали действията на касатора биха могли да се разглеждат като реална и неизбежна физическа атака срещу полицейски служители, която е наложила използването на специална техника за физическо задържане и подчиняване на лице - "Янчович срещу България". При наличието на официален документ за причинени наранявания, съдът следва да прецени, при необходимост и чрез използване на специални знания от какво са причинени тези наранявания: от поставянето на белезници; от специалния начин и техника на поставянето им или са налице данни за нанесени на касатора удари; специално внимание при това следва да се обърне на данните за наранявания на ляво бедро. В зависимост от изводите на съда за вида на понесеното малтретиране, следва да бъдат формирани и такива за характера и степента на уврежданията и размера на дължимото обезщетение. По разноските ще се произнесе първоинстанционният съд, в съответствие с чл. 226, ал. 3 АПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение