Решение № 8385 от 19.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2902/2014 г.

Решение № 8385 от 19.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2902/2014 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на кмета на Столична община (СтО) против решение № 8150 от 19.12.2013 г., постановено по адм. дело № 9075/2012 г. по описа на Административен съд - София - град (АССГ), в частта, с която е отменен Акт за установяване на публично общинско вземане от местна такса за битови отпадъци, рег. № РД-22-65/16.12.2011 г., издаден от кмета на СтО и в частта, в която общината е осъдена да заплати на Софийски университет (СУ) "Св. Климент Охридски" направените по делото разноски в размер на 182 096, 40 лева. Касационният жалбоподател поддържа оплаквания за неправилност на решението в оспорената му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че СУ "Св. Климент Охридски" има качеството на задължено лице по смисъла на чл. 11 и чл. 64 ЗМДТ по силата на предоставеното му право на управление на недвижими имоти - публична държавна собственост. По подробно развитите в жалбата съображения моли за отмяна на решението в атакуваните му части. Ответната страна - СУ "Св. Климент Охридски", чрез пълномощника му - адв. Орсов, оспорва касационната жалба като неоснователна. Моли за оставяне в сила на решението и за присъждане на деловодните разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество на посочените в нея основания и след извършена служебна проверка съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът намира същата за основателна. С решението в атакуваната му част АССГ е отменил Акт за установяване на публично общинско вземане от местна такса за битови отпадъци, рег. № РД-22-65/16.12.2011 г., издаден от кмета на СтО в частта, с която са определени задължения на СУ "Св. Климент Охридски" за ТБО за периодите 2005 г. - 2009 г. за предоставени му за управление недвижими имоти - държавна собственост и е осъдил СтО да заплати на СУ пълния размер на претендираните от оспорващия разноски по делото. За да постанови този резултат съдът е приел, че при издаването на акта са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и е налице нарушение на материалния закон. Като процесуален порок от категорията на съществените решаващият съд е посочил необсъждането на подаденото от СУ възражение срещу доклада за извършената проверка, както и липсата на мотиви в тази насока. Констатирал е, че в представеното по делото копие от Заповед № РД-09-1877/09.11.2010 г. на кмета на СтО за започване на производството по установяване на задължения, отсъства отбелязване за връчването й на жалбоподателя, който пропуск е квалифицирал като нарушение на чл. 26, ал. 1 АПК. Счел е, че освен за четирите собствени на СУ имота, по отношение на които размерът на задължението за ТБО за процесния период е изменен със съдебното решение, в останалата му част актът е незаконосъобразен, поради противоречие с разпоредбите на чл. 11 и чл. 64 ЗМДТ. Според съда нормата на чл. 11, ал. 5 ЗМДТ, която е в сила от 01.01.2011 г. и няма обратно действие, не намира приложение към случая, т. к. с оспорения акт са установени задължения за периода 2005 - 2009 г. Обосновал е извод, че предоставените на СУ въз основа на актове за държавна собственост права за ползване на имотите, не представляват ограничено вещно право на ползване върху чужда вещ по смисъла на чл. 56, ал. 1 от Закона за собствеността (ЗС). Приел е, че предоставеното управление и стопанисване на имотите - държавна собственост по реда на Закона за държавната собственост (ЗДС) е облигационно право, по силата на което първоинстанционният жалбоподател и ответник по касация се явява държател на имота, т. е. че той не упражнява субективни вещни права, а единствено фактическа власт върху вещта. Преценил е, че по отношение на тези имоти СУ не е носител на правото на собственост, респ. на ограничено вещно право на ползване, нито е концесионер, което да обоснове качеството му задължено лице по определените с акта публични задължения за ТБО за 2005 - 2009 г. Посочил е, че декларирането на имота по реда на чл. 17, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) от страна на същото това лице не представлява доказателство за собственост, право на ползване или учредена концесия по отношение на декларатора и не освобождава административния орган от задължението да установи качеството на адресата като задължено лице. С тези мотиви е отменил като незаконосъобразен акта за определяне на такса битови отпадъци в частта за държавните имоти, които са предоставени за управление на висшето училище. Решението в обжалваните му части е неправилно. Изводите на съда за незаконосъобразност на акта за установяване на публично общинско вземане (АУПОВ) в процесната част са необосновани и в нарушение на материалния закон. Настоящият състав намира, че с оглед фактите по делото установените от първата инстанция процесуални нарушения не водят до отмяна на атакувания акт, т. к. правото на защита на адресата на акта не е нарушено, още повече предвид инициирания от последния съдебен контрол, в рамките на който са релевирани и наведените в административното производство възражения. Съображенията на компетентния орган относно дължимостта на местната такса и нейния размер за съответните периоди се извличат от доклада за извършена проверка № 21-065/31.05.2011 г. и от данните в преписката, поради което не може да бъде споделено становището на административния съд за немотивираност на акта. Такъв порок на акта би бил основание за неговата отмяна само, когато липсата на мотиви или тяхната недостатъчност водят до невъзможност за правилно упражняване на съдебния контрол върху оспорения административен акт, каквато хипотеза в случая отсъства. Неизлагането на мотиви в самия административен акт не съставлява съществено нарушение и актът се приема за мотивиран, ако фактическите основания и конкретните съображения за издаването му се съдържат в документ, предхождащ издаването на акта или в последващ документ, т. е. ако могат да бъдат изведени от административната преписка, както е в случая. Изложените в подготвителни документи съображения са такива и за издаването на самия акт. Първоначалният акт е бил оспорен и по административен ред пред областния управител на област София, който го е потвърдил, като е изложил съображения, позволяващи да се провери законосъобразността му при обжалване по съдебен ред. В този смисъл не е налице съществено нарушение на административнопроизводствените правила, изразяващо се в липса на мотиви на атакувания акт. На следващо място, неуведомяването на проверявания субект за откриване на производството не сочи на отменително основание, т. к. това обстоятелство не се е отразило на правото му на участие в процеса, видно от подаденото от него възражение срещу констатациите в доклада. Недоволното от акта лице разполага и с възможността да търси защита на правата си по съдебен ред, което е и сторило. Поради това, констатираните процесуални недостатъци не са от естество да предизвикат отмяна на акта единствено и само на това основание. Основният спорен пред касационната инстанция въпрос е дали СУ е задължено лице по смисъла на чл. 64 ЗМДТ. В противоречие с материалния закон съдът е приел, че установените в тежест на висшето училище публични задължения за ТБО за имотите, държавна собственост, които са му предоставени за управление, стопанисване и ползване, не се дължат от него, т. к. СУ не е задължен субект. Този извод на АССГ е неверен. Разпоредбата на чл. 11 ЗМДТ, в редакцията й към процесния период (2005 г. - 2009 г.), определя видовете данъчно задължени лица, както следва: собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти; собственикът на сграда, построена върху държавен или общински поземлен имот, и за този имот; ползвателят при учредено вещно право на ползване и концесионерът при предоставена концесия. Съгласно чл. 64 ЗМДТ, с относимото му към релевантния период съдържание, таксата за битови отпадъци се заплаща от собственика на имота, а при учредено вещно право на ползване - от ползвателя. Действащата редакция на нормата предвижда, че таксата се заплаща от лицата по чл. 11. Разпоредбата на чл. 11, ал. 5 ЗМДТ, която е действаща от 01.01.2011 г. изрично постановява, че за имот - държавна собственост, данъчно задължено е лицето, на което имотът е предоставен за управление. С въвеждането на разпоредбата се прецизира съществуващата нормативна уредба относно ползвателите като субекти на публичното задължение, като се уточнява, че такива са лицата, на които имотът - собственост на държавата, е предоставен за управление. В случая е даден изричен регламент на специална хипотеза на общото правило на чл. 11, ал. 3 ЗМДТ, аналогично на задълженото лице при предоставена концесия съгласно ал. 4 с. з. Всъщност нормата на чл. 11, ал. 5 ЗМДТ, макар и действаща след процесния период, е частен случай на визираното в ал. 3 право на ползване и само потвърждава извода за дължимост на ТБО от страна на СУ, като основанието за задължението му произтича от предоставеното му право на управление на имотите, собственост на държавата. Съобразявайки факта, че данъчният обект е държавна собственост, т. е. собственик е държавата, спорът по делото е явява ли се СУ ползвател по смисъла на закона, респ. кой е надлежният задължен за ТБО субект. Доколкото в ЗМДТ не е дадено легално определение на правото на ползване, съдържанието на това право е визираното в чл. 56 ЗС - да се ползва вещта съгласно нейното предназначение и да се получават добиви от нея без да се променя съществено. От значение за правилното решаване на спора е съпоставката на обема, обхвата и съдържанието на ограниченото вещно право на ползване по смисъла на ЗС и правото на управление съгласно ЗДС. Видно от разпоредбата на чл. 14 ЗДС, министрите и ръководителите на другите ведомства управляват предоставените им имоти и вещи - държавна собственост. Имотите и вещите - държавна собственост, се управляват в съответствие с предназначението им за нуждите, за които са предоставени, с грижата на добър стопанин. Управлението върху обекти, имоти и вещи - държавна собственост, включва правото на ведомствата и юридическите лица на бюджетна издръжка да ги владеят, ползват и поддържат от името на държавата, за своя сметка и на своя отговорност. В чл. 12 от Правилника за прилагане на ЗДС (ППЗДС, в релевантната за периода редакция) изрично е установено, че имотът се завежда в баланса на ведомството, на което е предоставено за управление. Съгласно чл. 194, ал. 1 от Правилник за устройството и дейността на СУ "Свети Климент Охридски", част от имуществото на университета са предоставените от държавата недвижими имоти, като СУ упражнява правото на държавна собственост върху предоставените му за управление движими вещи и недвижими имоти от свое име, за своя сметка и на своя отговорност в пределите на закона (чл. 195, ал. 1 ПУДСУ). В контекста на приложимата нормативна уредба, за целите на задълженията по ЗМДТ правото на управление на държавен имот и правото на ползване по смисъла на ЗС са ограничени вещни права - носителят им има право да ползва вещта съобразно нейното предназначение и да получава добиви от нея, като носителят на правото на управление има, в определени случаи и при определени законови предпоставки, и право да се разпорежда с държавната собственост - чл. 43, ал. 2, чл. 44, ал. 2, чл. 45, ал. 1 ЗДС. С оглед на това данъчно задължено лице е ползвателят за частната собственост, съответно ведомството или юридическото лице на бюджетна издръжка, на което имотът е предоставен за управление и в чийто баланс той е вписан за държавната собственост. Между страните е безспорно, че съгласно актовете за държавна собственост на СУ "Св. Климент Охридски" е предоставено правото на управление на съответните имоти, по отношение на които съдът е отменил АУПОВ. Не спори и че тези имоти са заведени в баланса на университета. Релевантното в случая е, че субектът, комуто управлението на държавната собственост е предоставено, е СУ. Именно защото са му предоставени за управление, имотите са вписани в неговия баланс, а не на някое друго ведомство или юридическо лице на бюджета издръжка. Следователно СУ е задължено лице за ТБО за процесните държавни недвижими имоти, т. к. в неговия баланс са вписани имотите и на него по надлежния ред е предоставено управлението им. Правото на управление на държавна недвижима собственост, което се предоставя на държавни юридически лица и на държавни органи е аналогично на правото на ползване по смисъла на чл. 11, ал. 3 ЗДМТ. Таксата битови отпадъци е вид вземане, което се дължи за реално предоставени услуги по сметосъбиране и сметоизвозване. При това положение СУ, който ползва имотите на валидно предоставено право на управление, дължи заплащането на такса битови отпадъци. Като е приел обратното и е отменил частично АУПОВ, съдът е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено в тази част. Считайки, че СУ не е задължено лице, съдът не е изяснил фактическата обстановка по случая, не е изследвал останалите факти и обстоятелства от значение за предмета на делото. На основание чл. 222, ал. 2, т. 2 АПК, делото следва да бъде върнато на АССГ за ново разглеждане от друг състав, с оглед попълване на доказателствата по делото, установяване на релевантните за спора факти и отговор на спорните въпроси - налице ли са основанията за дължимост на таксата и правилно ли е определен нейният размер. Решението подлежи на отмяна като неправилно и в частта, в която СтО е осъдена за разноски. Същите са присъдени в пълен размер, в нарушение на правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК за съразмерност с уважената част от жалбата. Извън това, настоящата инстанция намира за необходимо да посочи, че съдът не е изложил мотиви как е формирал присъдената в полза на жалбоподателя сума. Изменяйки в една част акта, съдът не е указал размера на промяната и в какво се изразява тя. С решението само е определил размера на дължимата за ТБО сума, без да посочи каква е тя според АУПОВ, т. е. без да установи разликата. При това положение административният орган незаконосъобразно е осъден да заплати на жалбоподателя разноските по делото. Възлагането на разноските следва изхода на спора, поради което въпросът за присъждането им следва да бъде решен при новото разглеждане на делото от административния съд съгласно чл. 172а, ал. 1, т. 7 АПК. На основание чл. 226, ал. 3 АПК, по разноските за водене на делото във Върховния административен съд следва се произнесе първоинстанционният съд. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 2-ро и чл. 222, ал. 2, Върховният административен съд, седмо отделение