Решение № 10411 от 6.08.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7002/2017 г.

Решение № 10411 от 6.08.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7002/2017 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С решение № 1761 от 17.03.2017 г., постановено по административно дело № 11309/2016 г., Административен съд - С.-град е: 1) осъдил Национален институт за недвижимо културно наследство - С. да заплати на Я. В. Т. от гр. С. обезщетение по чл. 121, ал. 1, т. 3 вр. чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител /ЗДСл/ в размер на 4 560 лв. за периода 13.02.2012 г. - 13.08.2015 г., ведно с мораторна лихва в размер на 176.42 лв. за периода 29.06.2016 г. - 15.11.2016 г. и законна лихва от датата на предявяване на иска - 15.11.2016 г. до окончателното плащане; 2) осъдил Национален институт за недвижимо културно наследство - С. да заплати на Я. В. Т. от гр. С. обезщетение по чл. 122, ал. 3 от ЗДСл в размер на 520 лв. за периода 11.07.2016 г. - 01.08.2016 г. ведно с мораторна лихва в размер на 15.49 лв. за периода от 01.08.2016 г. до 15.11.2016 г. и законна лихва от 15.11.2016 г. до окончателното плащане; 3) отхвърлил иска за мораторна лихва върху сумата от 520 лв. за разликата над 15.49 лв. до предявения размер - 16.93 лв.; 4) осъдил Национален институт за недвижимо културно наследство - С. да заплати на Я. В. Т. от гр. С. разноски в размер на 599 лв. С решение № 4396 от 30.06.2017 г., постановено по административно дело № 11309/2016 г., влязло в законна сила, Административен съд - С.-град е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в така постановеното решение, като периодът, за който е присъдено обезщетението по чл. 121, ал. 1, т. 3 вр. чл. 104, ал. 1 от ЗДСл се чете от 13.02.2015 г. до 13.08.2015 г. Съдебният акт е атакуван изцяло с касационна жалба от Национален институт за недвижимо културно наследство - С., подадена чрез пълномощника му адв. Д. Г., упълномощена с пълномощни, приложени на л. 17 и 18 от делото, по реда на чл. 71, ал. 1 от Закона за адвокатурата. Наведените от касатора доводи за неправилност на съдебния акт са относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответницата по касация Я. В. Т. от гр. С. оспорва касационната жалба чрез процесуалния си представител адв. Л. С., упълномощена с пълномощно на л. 10 от делото, и моли за отхвърлянето й. Претендира присъждане на разноски в размер на 800 лв., представляващи адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима в частта й, в която се атакува първоинстанционното съдебно решение относно уважените искове по чл. чл. 121, ал. 1, т. 3 вр. чл. 104, ал. 1 и чл. 122, ал. 3 от ЗДСл и присъдените обезщетения заедно със законната лихва, както и уважените искове за лихва за забава, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Жалбата е недопустима в частта й, в която се оспорва решението на Административен съд - С.-град относно отхвърления частично иск за лихва за забава за разликата над 15.49 лв. до предявения размер - 16.93 лв., като подадена от страна, за която решението не е неблагоприятно, в противоречие с изискването на чл. 110, ал. 1 АПК. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Правилни са изводите на първостепенния съд за допустимост на обективно съединените искове с оглед изпълнените изисквания на чл. 204 и чл. 205 АПК. Безспорно е за страните по делото, че с влязло в сила на 29.06.2016 г. съдебно решение № 3917 от 05.06.2015 г. на Административен съд - С.-град, постановено по административно дело № 3226/2015 г., потвърдено с решение № 7923 от 29.06.2016 г. по административно дело № 8409/2015 г. на Върховния административен съд, пето отделение, е отменена заповед № Р-6/13.02.2015 г. на директора на Национален институт за недвижимо културно наследство за налагане на дисциплинарно наказание на ищцата и прекратяване на служебното правоотношение. За да уважи иска за обезщетение с правно основание чл. 121, ал. 1, т. 3 вр. чл. 104, ал. 1 от ЗДСл в размер на 4 560 лв. за периода 13.02.2015 г. - 13.08.2015 г., първостепенният съд е приел за доказан по делото относимият към спора факт, че за процесния период от време Я. Т. не е била назначена на друга държавна служба и не е получавала възнаграждение за друга работа. Размерът на обезщетението е определен съобразно размера на основаната заплата към момента на признаване на уволнението за незаконно, който е идентичен с този към момента на възстановяването на държавна служба, и е установен чрез вписванията, направени от ответника, в служебната книжка. За да уважи иска за обезщетение с правно основание чл. 122, ал. 3 от ЗДСл в размер на 520 лв. за периода 11.07.2016 г. - 01.08.2016 г., административният съд е приел, че в рамките на двуседмичния срок по чл. 122, ал. 1 от ЗДСл от влизане в сила на решението, с което е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, ищцата е подала заявление на 08.07.2016 г. за възстановяване на заеманата длъжност и се е явила лично да я заеме на 11.07.2016 г. Според показанията на свидетелката Г. П. тя се е явявала всеки ден на работното си място и е спазвала работното време. Заповед за възстановяването й на длъжността е била издадена на 29.07.2016 г. Според същата служебното правоотношение е възстановено считано от 01.08.2016 г., от която дата е начислявано трудово възнаграждение. Според съда, волята на органа по назначаването да възстанови служителката на заеманата от нея преди уволнението й длъжност, е обективирана именно в издадената от него заповед № РД-25/29.07.2016 г. За периода от явяването на Топалова за заемане на длъжността на 11.07.2016 г. до реалното й допускане да я изпълнява на 01.08.2016 г. според него се дължи обезщетение в размер на основната заплата. При уважаването на иска за мораторна лихва върху обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл съдът е съобразил т. 4 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС, според което началният момент на забавата е влизането в сила на решението, с което се отменя административният акт. Лихвата за забава на обезщетението по чл. 122, ал. 3 ЗДСл е определена за периода от 01.08.2016 г., датата, на която е преустановено бездействието на административния орган, до датата на предявяване на иска. Началната дата на дължимостта на мораторната лихва отново е съобразена от съда с т. 4 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС. Така постановеното решение е валидно и допустимо. Настоящата инстанция изцяло споделя развитите съображения от административния съд. Неоснователен е доводът на касатора, че ищцата не е доказала, че за времето от 13.02.2015 г. до 13.08.2015 г. не е била назначена на друга държавна служба и не е получавала възнаграждение за друга работа. Посочените обстоятелства са установени от съда въз основа на данните, вписани от ответника в служебната книжка на ищцата, представена от последния като заверено копие с молба от 16.01.2017 г. и от ищцата в оригинал за констатация относно съответствието й с копието, извършена в открито съдебно заседание на 01.02.2017 г. Според удостоверението от НОИ - ТП С. - град с изх. № 1023-21-3646 # 2/09.12.2016 г., приложено на л. 53 от делото на АССГ, за периода 11.07.2016 г. - 01.08.2016 г. за Я. В. Т. с посочен ЕГН не са подавани уведомления по чл. 62, ал. 5 от Кодекса на труда /КТ/ за сключвани трудови договори; не са подавани данни по чл. 5, ал. 4 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/ и Наредба Н-8 от 29.12.2005 г. на МФ. В касационното производство е приета справка от ТД на НАП - С. за актуалното състояние на трудовите договори на Я. В. Т. с посочен ЕГН за периода 13.02.2015 г. - 13.08.2015 г., според която не са налице сключени трудови договори. Прието е и представеното от ответницата по касация писмо изх. № 4303 -21-593 # 1/18.05.2017 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - С.-град, според което в информационната система на НОИ за периода 01.02.2015 г. - 31.08.2015 г. липсват данни за изплащане на ПОБ на основание чл. 54а КСО на Я. В. Т.. Правилно е определен от съда размерът на обезщетението на базата на основната заплата, чийто размер не е спорен, вместо на базата на брутния й размер, противно на твърденията на касатора. В чл. 104, ал. 1 ЗДСл изрично е регламентиран този начин на определяне на размера на обезщетението и не се налага да бъде прилаган чл. 225, ал. 3 КТ по аналогия, тъй като не е налице непълнота по смисъла на чл. 46, ал. 2 от ЗНА. Правилно административният съд е определил и началния момент, от който се дължи мораторната лихва върху обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл в съответствие с т. 4 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС. ТР № 3/19.03.1996 г. на ОСГК на ВКС е неотносимо към настоящия правен спор, тъй като дава отговор на въпроса от кой момент се дължи лихва върху обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ. Неоснователни са доводите на касатора за неправилност на решението на първостепенния съд в частта му, в която е присъдено обезщетение по чл. 122, ал. 3 ЗДСл, поради несъответствието му с материалния закон. Фактите, установени по делото, по които не са спори, са правилно преценени от съда. Както е посочено в мотивите на оспореното първоинстанционно решение, волята на органа по назначението да изпълни съдебното решение следва да бъде демонстрирана по подходящ начин - с действия, с които се осъществява фактическо допускане на работа. Такива са посочването на работно място, определяне на индивидуална месечна заплата, поставяне на служебни задачи /виж решение № 5305 от 16.04.2014 г. по административно дело № 16392/2013 г. на V отделение на ВАС/. Действително, според показанията на свидетелката Г. П., на Топалова е било определено работно място и й е бил предоставен ключ от кабинета. Топалова е идвала на работа всеки ден и е спазвала работното време. Свидетелката обаче не установява да са й възлагани от прекия й ръководител - директор на Дирекция "ЕМД", конкретни задачи, които последната да е изпълнявала, а и не е спорно между страните по делото, че трудово възнаграждение за периода от 11.07.2016 г. до 01.08.2016 г. не е било определено и не е било начислявано, съответно - изплащано. Началният момент, от който се дължи мораторна лихва върху това обезщетение, е също правилно определен от съда с оглед приетото в т. 4 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС. Р. на това обезщетение е определен в съответствие с разпоредбата на чл. 122, ал. 3 ЗДСл, според която то е в размер на основната заплата от деня на явяването на държавния служител на работа до действителното му допускане да изпълнява служебните си задължения. Касационната инстанция намира, че неназначаването на съдебно-счетоводна експертиза за изчисляване размерите на двете обезщетения и мораторните лихви в първоинстанционното производство не представлява допуснато от съда съществено процесуално нарушение, налагащо отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав, тъй като за това не се изискват специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и други по смисъла на чл. 195, ал. 1 ГПК вр. чл. 144 АПК. За изчисляване размера на лихвата съдът е използвал лихвен калкулатор на НАП, който е общодостъпен. Касаторът не твърди и не доказва, че размерът е погрешно изчислен. По изложените съображения касационната жалба като недопустима следва да се остави без разглеждане в частта й, в която е оспорено решението на Административен съд - С.-град относно отхвърления частично иск за лихва за забава за разликата над 15.49 лв. до предявения размер - 16.93 лв., и производството в тази част трябва да се прекрати. В останалата част решението на административния съд като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора основателно е и искането на ответницата по касация за присъждане на разноски, представляващи адвокатско възнаграждение, изплатени според удостоверението, съдържащо се в договора за правна помощ. Мотивиран така и на основание чл. 253 ГПК вр. чл. 144 АПК, чл. 215 вр. чл. 210, ал. 1 и чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение