Решение № 13942 от 18.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5080/2018 г.

Решение № 13942 от 18.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5080/2018 г., V о., докладчик съдията Диана Добрева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Министерство на вътрешните работи, чрез юрк. Цонева срещу решение № 5990 от 24.10.2017 г., постановено по адм. дело № 12005/2016 г. по описа на Административен съд София – град, с коeто МВР е осъдено да заплати на И. Иванов сумата от 1213.30 лв. възнаграждение за времето от 14.08.2009 до 19.10.2009 г., в което ищецът е бил временно отстранен от служба, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на завеждане на молбата 11.12.2015 г. до окончателното й заплащане. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, поради противоречие с приложимите по спора материалноправни норми, в нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли се за отмяна на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба – И. Иванов, чрез адв. Петков, депозира отговор на касационната жалба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Претендира присъждане на разноски за настоящата касационна инстанция. По делото е подадена и частна жалба от И. Иванов, чрез адв. Пенчев, против определение № 1776 от 19.03.2018 г., постановено по адм. дело № 12005/2016 по описа на Административен съд София – град, с което е изменено решение № 5990/24.10.2017 г. по делото, в частта за разноските по делото. Претендира разноски във връзка с частната жалба. Ответникът по частната жалба Министерство на вътрешните работи, чрез юрк. Цонева не взема становище по частната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната и частната жалба. Върховният административен съд, в настоящия тричленен състав на пето отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира, че касационната жалбата е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение първоинстанционният съд е осъдил Министерство на вътрешните работи, представлявано от министъра, на основание чл. 234, ал. 3 ЗМВР (отм.); , да заплати на И. Иванов сумата 1 213.30 (хиляда двеста и тринадесет и 0. 30) лева, представляваща възнаграждението му за времето от 14.08.2009 г. до 19.10.2009 г., в което ищецът е бил временно отстранен от служба, заедно със законната лихва върху тази сума от датата на завеждане на исковата молба – 11.12.2015 г., до окончателното й изплащане и е отхвърлил иска в останалата му част до пълния предявен размер от 4 489. 54 (четири хиляди четиристотин осемдесет и девет и 0.54) лева. За да постанови обжалвания правен резултат, административният съд приема, че със заповед № К-6481/11.08.2009 г. на министъра на вътрешните работи, на основание чл. 230, ал. 1, т. 1 и ал. 2 и чл. 234, ал. 1, т. 2 ЗМВР (отм.); , е образувано дисциплинарно производство срещу инспектор категория "Г" – ІІІ степен И. Иванов, разузнавач VІ степен във 02 група на Сектор "Икономическа полиция" към Девето районно управление (РУ) при Столичната дирекция на вътрешните работи (СДВР), за извършено тежко дисциплинарно нарушение по чл. 227, ал. 1, т. 10 ЗМВР (отм.); във връзка с чл. 230, ал. 2, т. 4 от Правилника за прилагане на ЗМВР (отм. ДВ, бр. 60/22.07.2014 г.). Със същата заповед И. Иванов е бил временно отстранен от длъжност. На 23.10.2009 г. министърът на вътрешните работи е постановил заповед № К-8641/23.10.2009 г. за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение" и прекратяване на служебното му правоотношение, считано от датата на връчване на акта. С Решение № 7009/11.06.2015 г. по адм. дело № 16484/2011 г. на Върховния административен съд (ВАС), състав на трето отделение, е отменена като незаконосъобразна Заповед № К-8641/23.10.2009 г. на министъра на вътрешните работи. Решението е влязло в сила на 9.07.2015 година. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е изяснил фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е извел обосновани и законосъобразни изводи, които се споделят напълно от настоящия касационен състав, без да е необходимо да се повтарят. Отстраняването от длъжност е временна, превантивна мярка и нейна основна цел е да се препятства възможността служителят, продължавайки да изпълнява задълженията си, да създаде пречки за обективното, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по образувано срещу него дисциплинарно производство. Принудителната административна мярка е израз на административна държавна принуда, поради което за всеки конкретен случай, трябва да е определена в такъв вид и обем, че да не ограничава правата на субектите в степен, надхвърляща тази, произтичаща от преследваната от закона цел. При прилагането на принудителната мярка във всички случаи, трябва да бъде спазен установеният в чл. 6 от АПК, принцип на "съразмерност", според който административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава, а когато с административния акт се засягат права или се създават задължения за граждани или за организации, прилагат се онези мерки, които са по-благоприятни за тях, ако и по този начин се постига целта на закона. Налагането на въпросната мярка не изисква вменените на лицето нарушения на служебната дисциплина да са еднозначно установени, посредством събирането на всички релевантни по отношение на тях доказателства. Ясно е, че това не е възможно да бъде сторено в момента, в който се слага началото на дисциплинарното производство. Това производство започва именно с оглед възможността снабдените със съответните правомощия лица да извършат необходимите процедурни действия и да съберат относимите към решаването на въпроса за дисциплинарната отговорност доказателства, а налагането на мярката "временно отстраняване от длъжност" създава необходимата гаранция, че процедурата по събиране на доказателствата ще бъде проведена при точно спазване на нормативно установената за това рамка и обективната истина по казуса ще бъде установено единствено по реда и със средствата, предвидени в закона. Разбира се, мярката "временно отстраняване от длъжност" засяга в твърде съществена степен правата и законните интереси на лицето, спрямо което се прилага. В тази насока обаче законодателят установява и съответен режим на компенсиране на накърнените права и интереси, в случаите, когато, като краен резултат, не се стигне до налагане на дисциплинарно наказание "уволнение". Съгласно чл. 234, ал. 3 ЗМВР (отм.); когато дисциплинарното производство по ал. 1, т. 2 бъде прекратено или когато на служителя не бъде наложено дисциплинарно наказание уволнение, на него му се изплаща възнаграждението за времето на отстраняване. Действително, както твърди касационния жалбоподател, в константната съдебна практика на ВАС се приема, че заповедта за отстраняване от длъжност на държавен служител при условията на чл. 234, ал. 1, т. 2 ЗМВР e индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК. Тя изразява едностранното властническо волеизявление на органа с изпълнително-разпоредителни функции, непосредствено засяга законни права на адресата, тъй като го лишава от възможността да упражнява конституционно гарантираното му право на труд и възнаграждение. Но от анализа на цитираната разпоредба следва изводът, че служителят има право на възнаграждение на основание чл. 234, ал. 3 от ЗМВР, дори и в случаите, при които е бил отстранен временно от длъжност въз основа на влязла в сила заповед, която не е оспорена от служителя или жалбата срещу нея е отхвърлена, когато като краен резултат актът, с който е наложено дисциплинарното наказание е бил отменен като незаконосъобразен. По изложените съображения съдът е тълкувал и приложил правилно материалния закон. Съобразно принципа на служебното начало съдът е извършил пълна проверка на законосъобразността на административния акт на всички основания по чл. 146 от АПК, включително е обсъдил конкретните доводи на жалбоподателя за всяко едно от твърдените от него нарушения при издаване на акта. В заключение касационната инстанция приема, че не са налице касационни основания за отмяна на обжалваното решение, поради което то следва да бъде оставено в сила. Ответникът по касация своевременно е поискал присъждане на разноски по делото, но настоящият съдебен състав смята, че такива не се дължат, поради липса на доказателства за реално сторени такива. Подадената частна жалба от И. Иванов е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение, постановено в производство по реда на чл. 248 ГПК вр. чл. 144 АПК, е изменено решение № 5990 от 24.10.2017 г. в частта му за разноските, като МВР е осъдено да заплати на И. Иванов сумата от 286. 20 лв., представляващи понесени от страната разноски по адм. дело № 12005/2016 година. Съдът е приел искането за частично основателно, като е мотивирал този си извод с обстоятелството, че претенцията на молителя е уважена в размер на 27 % (1 213. 30 лв. от претендираните 4 4898. 54 лв.), поради което разноските, подлежащи на възстановяване като доказани по делото, следва да бъдат определени не на 103. 70 лв., а на 286. 20 лв. Определението е правилно. В частната си жалба Иванов не оспорва констатациите на съда, а моли съдебният акт да бъде изменен, като му се присъдят "направените по-високи по размер разноски", както и тези, понесени в настоящото производство, за което представя договор за правна защита и съдействие и списък на разноските, по реда на чл. 80 ГПК. Частната жалба е неоснователна. Съдът е присъдил разноски, съобразно уважената част от иска, като е процедирал правилно и съобразно с разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, приложим субсидиарно в административния процес. Заплатеното от страната възнаграждение на адв. Пенчев за процесуалното представителство пред настоящата инстанция следва да остане за сметка на частния жалбоподател, тъй като частната му жалба е неоснователна. С оглед изложеното определението ще следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на пето отделение,