Решение № 186 от 9.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1303/2013 г.

Решение № 186 от 9.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1303/2013 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Добрила Василева Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 185 от 11.04.2013 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 150 от 8.11.2012 г. по гр. д. № 244/2012 г. на Търговищки окръжен съд с оглед т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС и вероятната недопустимост на въззивното решение. В касационната жалба на Ш. Р. Ш. се поддържа, че решението на първоинстанционния съд, както и потвърждаващото го решение на въззивния съд, с които не са уважени доводите му за недопустимо съединяване на иск по чл. 21, ал. 1 СК (отм.) и иск за делба, са неправилни, а оттам искането му за обезсилване на решението по допускане на делбата и връщане на първоинстанционния съд за разглеждане в отделно производство, или евентуално за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска за делба. Ответникът- К. М. оспорва жалбата като неоснователна и моли решението да бъде оставено в сила. За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното: Страните по делото са бивши съпрузи, като по време на брака си са придобили множество недвижими имоти от различен вид, както и движими вещи. Това имущество е описано в раздел I и II на исковата молба, подадена от К. М., като по отношение на вещите от раздел I-ви искането е да бъдат допуснати до делба на основание възникналата поради прекратяване на брака съсобственост, а за гаража по раздел II е предявен иск по чл. 21, ал. 1 СК (отм.) поради наличие на пълна трансформация, тъй като е придобит с лични средства на ищцата, подарени й от нейната майка. По отношение на гаража не е заявено искане за делба, в случай че не се признае изключително личния му характер. Въпреки това, като не е уважил иска по чл. 21, ал. 1 СК първоинстанционният съд включил и този имот в решението по допускане на делбата, наред с имуществото по раздел I от исковата молба. Този пропуск е констатиран от въззивният съд и затова с обжалваното решение от 8.11.2012 г. той обезсилил първоинстанционното решение по отношение делбата на гаража и прекратил делото в тази част. В останалата част потвърдил решението, като приел, че подадената въззивна жалба от К. М. против отхвърляне на иска по чл. 21, ал. 1 СК е неоснователна. Като неоснователна е преценена и въззивната жалба на Ш. Ш. Както пред първоинстанционния, така и пред въззивния съд този ответник е поддържал, че някои от имотите- апартамент в Т., земеделски имоти в [населено място] /т. 4,5 и 6 от исковата молба/, сгради в [населено място] /т. 10/ следва да се изключат от делбата, тъй като са придобити без принос от страна на съпругата и по време на фактическата раздяла между двамата. Поддържал е и становище за недопустимост на решението в цялост като постановено по недопустимо съединени искове, които не могат да се разглеждат в едно производство - иск по чл. 21, ал. 1 СК за гаража и иска за делба на останалото имущество. По същия въпрос за допустимостта на решението е приета за разглеждане и касационната жалба на ответника срещу решението на въззивния съд. Като съобрази данните по делото и доводите на страните настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение намира, че искането за обявяване недопустимост и обезсилване на цялото решение на въззивния съд е неоснователно. Действително основно правило при обективното съединяване на искове е, че те трябва да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред и доколкото делбата е особено исково производство, с нея не могат да се съединяват други искове, които се разглеждат по общия ред, както например иска по чл. 21, ал. 1 СК. Последният може да се съедини с иска за делба само ако се поддържа при условията на евентуалност, т. е. ако не се признае пълна или частична трансформация, имотът да се включи в делбата при равни дялове за бившите съпрузи. Такова уточняване ищцата не е направила, поради което с отхвърлянето на иска по чл. 21, ал. 1 СК и изключването му от делбата гаражът остава неподелен, тъй като в тази част решението не е обжалвано от К. М. и е влязло в сила. Ответникът Ш. Ш. също няма интерес от обжалване на решението в тази част, тъй като това би влошило положението му, при липса на жалба от другата страна. С оглед на изложеното следва да се приеме, че първоначалното съединяване на исковете е било недопустимо, но с отхвърляне на иска по чл. 21, ал. 1 СК, необжалване на решението в тази част от ищцата и с прекратяване на производството относно делбата на гаража, грешката е отстранена, поради което няма основание за обезсилване и на втората част от решението- тази, с която съдът се е произнесъл по иска за делба на останалото имущество на бившите съпрузи. Касационното обжалване е допуснато по отношение на цялото решение на въззивния съд, поради което ВКС следва да се произнесе и по другите оплаквания на касатора, отнасящи се до частта за делбата, за която се твърди, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Основната теза на касатора в тази част е, че вещите са придобити по време на фактическата раздяла с ищцата, което изключва всякакъв принос от нейна страна. По този въпрос съдът е приел за безспорно доказано, че фактическата раздяла на съпрузите датира от 9.09.2004 г. и е настъпила след 18 години брачен живот, но това не води автоматично до извода, че придобитото след фактическата раздяла е лична собственост на единия съпруг, след като той не е доказал личния произход на средствата, с които е придобито това имущество. Напротив- по делото са събрани доказателства, че имотите са закупувани с общи средства, придобити от съвместния труд на съпрузите, вкл. и от отглеждането на животни- т. е. презумпцията за общия принос не е оборена, а потвърдена от данните по делото. В тази насока не е налице противоречие с ТР № 35/14.06.1971 г. на ОСГК, тъй като то има предвид изключване на приноса само в случаите на продължителна фактическа раздяла, при която е изключена всякаква физическа, духовна и икономическа връзка между съпрузите, вследствие на което е невъзможно за придобитото по това време имущество другият съпруг да има какъвто и да е било принос. Настоящият случай не покрива тези условия, тъй като данните по делото са, че преди раздялата съпрузите са имали продължително брачно съжителстване, през което с общи усилия да придобили значително имущество, както и че фактическата им раздяла не е била продължителна и окончателна, тъй като след 2004 г. те отново се събрали и живели заедно през 2006 г. до прекратяване на брака. При формирането до горните изводи въззивният съд не е нарушил правилата относно разпределение на доказателствената тежест за изключване на съвместния принос, т. к. касаторът се е позовал не само на факта на раздялата, но и на това, че имотите, придобити през този период, са закупени от него с лични средства от дейността му като частен земеделски производител- вж. писмен отговор на стр. 171, което твърдение той не е успял да докаже. Същото се отнася и за апартамента в [населено място], за който се твърди, но без да е доказано, че е закупен с пари, дадени от бащата на касатора. Досежно оплакването, че съдът не е разгледал възражението относно собствеността на постройките в [населено място] и в [населено място], придобити с предварителен договор и възлагане на публична продан, то също е неоснователно, тъй като съдът правилно е посочил, че този довод е следвало да се изложи в производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, в което се изследват правата на прехвърлителите, или в производството по възлагане, докато по настоящото дело за делба решението за обявяване на договорите за окончателни и постановлението на съдия изпълнителя за възлагане по чл. 384 ГПК, както и обстоятелството, че тези актове са влезли в сила по време на брака на страните, е достатъчно, за да ги легитимира като собственици. Неоснователно е и оплакването за нарушение на чл. 344, ал. 1, изр. 2 ГПК, който изисква при допускане на делба на движими вещи съдът да посочи и кой от съделителите ги държи. Районният съд не се е произнесъл изрично по този въпрос, но доколкото се касае за служебно задължение, не е имало пречка това да се направи и от въззивния съд. Отделно от това касаторът не е представил доказателства, че е продал някои от движимите вещи, а освен това непосочването кой държи вещите не е основание за отхвърляне на иска за делбата им, каквото е искането на касатора. По изложените съображения следва да се приеме, че в частта относно делбата решението на въззивния съд е правилно и следва да се остави в сила, поради което и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение