Решение № 346 от 11.6.2024 г. на ВКС по г.д. № 20238002100358/2023 г.

Производството е по чл. 247 и по чл. 248 ГПК. С молба вх. № 6007 от 5.04.2024 г. и с молба вх. № 6009 от 5.04.2024 г. С. Х. В. и Р. С. В. чрез пълномощника им адвокат С. Ч. са поискали да се допусне поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 139 от 5.03.2024 г., постановено по настоящото гр. д. № 358 по описа а 2023 г. на ВКС, ІІ г. о., като от текста на решението се премахне, че е била депозирана касационна жалба от Р. С. В. и че Р. С. В. следва да бъде осъден да заплати на ЗД „Бул инс“ АД разноски от 720 лв. с ДДС за касационното производство, както и да се измени същото решение в частта за разноските относно присъдените на ЗД „Бул инс“ АД суми, тъй като липсват доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение и за заплащане сумата 190 лв. до приключване на последното заседание пред Окръжен съд- Бургас, евентуално заплатеното адвокатско възнаграждение да бъде намалено като прекомерно, както и да се отстрани допусната грешка в изчисленията относно дължимите от С. В. на И. Т. разноски. С молба вх. № 6007 от 5.04.2024 г. адвокат С. Ч. иска да се измени касационното решение в частта, с която му е присъдено възнаграждение на основание чл. 38 ЗА, като върху възнаграждението за първоинстанционното и въззивното производство му се присъди ДДС, а възнаграждението за касационното производство се определи по минималните размери на Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и върху него да се присъди ДДС. Исканията, заявени от Р. С. В. се основават на тезата, че не е подавал касационна жалба за присъждане на сумата 20 000 лв., а се касае до очевидна фактическа грешка, тъй като в касационната жалба и изложението към нея няма оплаквания за неправилност на въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете на Р. С. В., нито в петитума на жалба има искане за присъждане на сумата 20 000 лв., поради което и същият не дължи на ЗД „Бул инс“ АД разноски за касационното производство. Тезата, че Р. С. В. не е подал касационна жалба е неоснователна. Името му и единния му граждански номер са посочени в титулната част на касационната жалба. От обстоятелството, че в касационната жалба не са наведени доводи, а в изложението към нея не са поставени въпроси относно извода на въззивния съд, че по делото не са установени такива факти и обстоятелства, които да обусловят особена и силна емоционална връзка между пострадалия и брат му Р. В., поради което последният не е материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за претърпените неимуществени вреди, не може да се направи извод, че името му погрешно е посочено като касатор при подаване на касационната жалба. Процесуалният институт „очевидна фактическа грешка“ е относим към актовете на съда. Допусната от страната грешка в подадената молба или жалба може да бъде отстранена единствено чрез изявление на самата страна. В случая оплакванията в касационната жалба са били не само относно правилността, но и относно допустимостта на въззивното решение, а в изложението е налице и позоваване на служебно приложимото от съда основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Именно затова и с оглед липсата на уточнение от страна на Р. С. В. или на процесуалния му представител адвокат С. Ч., че името му погрешно е посочено в титулната част на касационната жалба, касационния съдебен състав е приел при постановяване на определението по чл. 288 ГПК № 3234 от 26.10.2023 г., че Р. С. В. атакува въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявения от него против ЗД „Бул инс“ АД иск за заплащане обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие виновно причиняване смъртта на Х. С. В. при ПТП на 3.11.2017 г. от водача И. Х. Т. за сумата 20 000 лв. и предявения от него против иск за заплащане обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие виновно причиняване смъртта на Х. С. В. при ПТП на 3.11.2017 г. от водача И. Х. Т. за сумата 20 000 лв. Липсва разминаване между данните по делото, въз основа на които е формирана волята на съда и обективирането на тази воля в определението по чл. 288 ГПК № 3234 от 26.10.2023 г. и в касационното решение № 139 от 5.03.2024 г., постановени по настоящото гр. д. № 358 по описа а 2023 г. на ВКС, ІІ г. о., поради което не са налице предпоставките на чл. 247 ГПК за допускане поправка на очевидна фактическа грешка чрез заличаване на името на Р. С. В. от текста на касационното решение. Искането на С. Х. В. и Р. С. В. за изменение на касационното решение в частта за разноските, като се отмени осъждането им да заплатят разноски за адвокатско възнаграждение на ЗД „Бул инс“ АД, е обосновано с довода, че представените договори за правна защита и съдействие не удостоверява заплащането на уговорения адвокатски хонорар, тъй като посоченото в тях, че сумите са заплатени авансово в брой, се опровергава от съдържащата се в тях клауза, че при неплащане в срок, адвокатът има право да се снабди със заповед за изпълнение по реда на чл. 37 от Закона за адвокатурата. Посочената теза е неоснователна. Договорите за правна защита и съдействие между ЗД „Бул инс“ АД и адвокат М. Г. действително съдържат подобна клауза, но тя касае не само заплащането на адвокатското възнаграждение, за което е посочено, че е платено авансово и изцяло в брой, но и направените от адвоката при изпълнение на договора разноски. Следователно наличието на посочената клауза, не може да доведе до еднозначен извод, че уговореното адвокатско възнаграждение не е заплатено. Искането на С. Х. В. и Р. С. В. за изменение на касационното решение в частта за разноските, като се отмени осъждането им да заплатят разноски за експертиза в първоинстанционното производство на ЗД „Бул инс“ АД в размер на 190 лв. е обосновано с довода, че сумата не е била заплатена до приключване на последното заседание пред Окръжен съд - Бургас. Сумата от 190 лв. за възнаграждение на вещото лице действително е заплатена след приключване на последното по делото заседание пред първоинстанционния съд, но не поради неизпълнение задължението на страната авансово да внесе депозита за експертизата, а защото окончателното възнаграждение на вещото лице е било определено в това съдебно заседание и в него съдът е задължил страната да внесе тази сума в седемдневен срок. Сумата е заплатена в дадения от съда срок и съставлява направени по делото разноски, част от които ищците следва да възстановят на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Доводите на С. Х. В. и Р. Х. В. за прекомерност на заплатеното от ЗД „Бул инс“ АД адвокатско възнаграждение са обсъдени при постановяване на касационното решение и са приети за основателни относно претендираните за въззивното производство разноски. Искането те да бъдат намалени още като несъответни на размера на исковете и фактическата и правна сложност на делото е неоснователно. Мотиви за размера на заплатеното адвокатско възнаграждение и съответствието му с фактическата и правна сложност на делото във всяка от инстанциите са изложени в касационното решение. Именно съобразно с тях е преценена и съразмерността на разноските за адвокатско възнаграждение, което ищците следва да заплатят на ЗД „Бул инс“ АД, като са приложени и двата обективни критерия по чл. 36, ал. 2 ЗА за определяне на справедливо и пропорционално възнаграждение – положения от адвоката труд с оглед фактическата и правна сложност на спора и защитавания интерес. С. Х. В. претендира изменение на касационното решение в частта за разноските в частта, с която е осъден да заплати на И. Х. Т. разноски за въззивното производство над сумата 766.67 лв., като твърди, че съдът е приел, че тя е направила разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 710 лв., а присъдените суми, които следва да й възстановят двамата ищци надхвърлят тази сума. Искането е неоснователно. В мотивите на касационното решение ясно е посочено кой от ищците каква сума следва да възстанови на И. Т. с оглед неоснователната част от иска на С. В. и изцяло неоснователния иск на Р. В.. Общата сума, която ищците следва да възстановят на И. Т. обаче включва не само разноски за адвокатско възнаграждение, но и заплатената държавна такса от 153.33 лв. При изчисленията, че С. В. дължи 774.24 лв. от направените разноски общо в размер на 863.33 лв. не е допусната грешка в пресмятането. Искането на адвокат С. Ч. на основание чл. 38 ЗА да му бъде присъдено възнаграждение в размер на още 450 лв. за касационната инстанция, тъй като минималния размер на адвокатското възнаграждение по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е 2650 лв., а не както е приел съдът 2200 лв., както и да се присъди ДДС върху определените суми, е основателно. Преценявайки размера на дължимото възнаграждение на адвокат Ч. при условията на чл. 38 ЗА, съдът е приел, че фактическата и правна сложност на делото обуславя минималния размер по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Този извод на съда не е оспорен от ЗД „Бул инс“ АД, което не е подало отговор на молбата по чл. 248 ГПК. Съдът обаче погрешно се е позовал на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата и е определил възнаграждение от 2200 лв., вместо на чл. 7, ал. 2, т. 4 от същата, приложим при защитаван интерес от 25 000 лв., по която размерът е 2650 лв. Адвокат Ч. е представил в хода на делото доказателства, че от 27.03.2008 г. е регистриран по ЗДДС, поради което върху присъденото възнаграждение следва да се присъди и 20 % ДДС. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение