Решение № 593 от 4.03.2009 г. на ВКС по н. д. № 585/2008 г.

18 на Комитета на министрите до страните членки, касаеща опростяване на наказателното правосъдие (*1). Разбира се, подобни процедури или по-точно "това, което върви с тях", като например намаляване на наказанието при направени признания за вина (обичайно до 1/3 от наказанието, което би било наложено по общия ред), звучи като "анатема" за повечето европейски страни, принадлежащи към континенталната правна традиция, както ясно е отбелязано в Мнение/Становище № 6* на Консултативния съвет на европейските съдии, представено на вниманието на Комитета на министрите на Съвета на Европа за справедливия процес, разумния срок и ролята на съдиите в процеса при отчитане на алтернативните способи за решаване на спорове (*2). Това обаче съвсем не означава, че в модерния наказателен процес няма място за тях и както е видно от посоченото Мнение, на страните членки е препоръчано сами да изберат дали въвеждането на подобни алтернативни процедури, включващи намаляване на наказанието при направени признания за вина не би било полезно за наказателното правосъдие. Българският законодател е направил този свой избор с регламентиране на съкратеното съдебно следствие в глава 27. Освен че се е съобразил с посочената по-горе Резолюция и Мнение (които макар да нямат обвързваща сила, все пак са ориентири за добрите европейски практики в наказателното правосъдие), то с признаването и гарантирането на правото на избор на процедура, по която да бъде разрешена наказателната съдба на конкретното лице, когато то признава извършването на престъпление и желае да ускори производството, при запазване на минималните гаранции за справедливост, е демонстрирал и висока степен на демокритичност и зачитане на различието, облечено в процесуална форма, годна да обезпечи нуждите на наказателното правосъдие. Детайлно уредената процедура по гл. 27 и конкретно по чл. 371, т. 2, респ. чл. 372, ал. 1, 2, 4 и чл. 373, ал. 2 и 3 от НПК дава право на подсъдимия да поиска да бъде съден в такова алтернативно съдебно производство, като съответно признае фактите по обвинението и заяви съгласието си да не се събират доказателства за тях, а в замяна получи наказание при условията на чл. 55 от НК. Изборът принадлежи единствено на подсъдимия, защото той е този, който се отказва от гарантираното му право на състезателен процес чрез признание на фактите и съгласието му да не се събират доказателства по формалния и усложен ред. Ролята на съда е да осигури изслушването му по тези въпроси, като съответно приведе в действие защитните механизми, предвидени да гарантират, че изборът е доброволен, информиран и надеждно охранен чрез проверка за доказателствена подкрепа на признанието с допустими средства (вж. чл. 372, ал. 1, 2 и 4 от НПК). Затова и в текста на чл. 370, ал. 2 от НПК изрично е посочено, че съдът разпорежда предварително изслушване, когато е направено такова искане от подсъдимия. Отказът да се проведе такова изслушване е недопустим, защото по своята същност прегражда пътя до алтернативно съдебно производство, каквото е предвидено в закона като превантивно средство за ускоряване на наказателния процес и приключването му в разумен срок по инициатива на подсъдимия, в изпълнение на задълженията на държавата по чл. 6, т. 1, вр. чл. 13 от ЕКПЧ. Съответно, очевидно е, че правото на бърз съдебен процес инкорпорира правото на достъп до такава алтернативна формула за разрешаване на наказателната съдба на подсъдимото лице при изявена негова воля за това и не може да бъде препятствано служебно от съда. На тази плоскост, изразът в чл. 370, ал. 1 от НПК, че освен по искане на подсъдимия, то и съдът служебно взема решение за предварително изслушване, може само да бъде интерпретиран като една допълнителна възможност (или покана, както е посочено в Мнението (*3) такова производство или във варианта по чл. 371, т. 1 от НПК да бъде инициирано от него (като е очевидно, че ако липсва съгласие на подсъдимия то не може да бъде проведено), но не и като овластяване по свое усмотрение служебно да откаже такова изслушване. В този аспект застъпената позиция от Бургарския апелативен съд, че съдът е в правото си да отхвърли искане с такъв предмет, въпреки, че законът позволява приложението му, е крайно неприемлива, а и практически на настоящия етап напълно отречена с новата редакция на чл. 370, ал. 2 от НПК . Такова е положението и с особената вариация на отказ съобразно мотивите на първата инстанция, базиран на необходимост от прилагане на принципите за непосредственост, за разкриване на обективната истина и за оценка на доказателствата в тяхната пълнота. Тези принципи са присъщи на стандартния състезателен процес, а уредената процедура по глава 27 е негова алтернатива, която подсъдимият има право да избере при конкретни условия. Що се касае до възможностите за отказ, в закона е предвидена такава формула, която имплицитно се съдържа в текста на чл. 372, ал. 4 от НПК - когато признанието на фактите не се подкрепя от доказателствената наличност. Следва обаче да се подчертае, че по този начин се охраняват правата на подсъдимия в това (несъстезателно) производство чрез отдаване на нужното значение на принципа, заложен в чл. 116 от НПК, от който законодателят явно е решил, че изобщо не следва да се отклонява. Всичко това предполага излагане на мотиви, като "установена практика на ВКС" това да не се прави няма. Налице са отделни инцидентни решения с необвързващ характер. Другата възможност за отказ, понастоящем изрично уредена в чл. 370, ал. 3 от НПК . визира случаите, когато по делото участват повече подсъдими и условията за провеждане на съкратено следствие не са налице за всички тях. На основата на изложените дотук разсъждения се оказва, че мотивите за отказа не намират опора в закона, а доколкото такива са предвидени то те не са налице. Материалите по делото демонстрират, че и двамата подсъдими са изразили желание за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК и първоначално са признали фактите, както и са се съгласили за тях доказателства да не се събират. След отказа на първата инстанция да зачете направения от тях избор те са отказали да дават обяснения. Същевременно, депозираните от тях подробни обяснения пред съдия на досъдебната фаза, съдържащи признания за извършеното деяние, са били приобщени и обсъждани в мотивите. В тях съдът изрично е заявил позицията си, че са в съгласие с останалите доказателствени източници и практически е основал осъдителните си заключения върху тях. Съответно, направените признания се оказва, че са били подкрепени от болшинството други доказателства, които не са по-различни от събраните на досъдебното производство. Оттук следва извода, че първоинстанционният съд незаконосъобразно е отказал провеждане на съдебното производство по реда на глава 27 и посъщество е ограничил процесуалното право на касатора - на бърз процес в алтернативно съдебно производство, довело до невъзможност да му бъде наложено справедливо наказание при условията на чл. 55 от НК. Това положение не е било поправено от въззивната инстанция, подкрепила напълно порочното схващане за ролята на съда в производството по гл. 27 от НПК. Понастоящем, а и с оглед наведените доводи за касационно обжалване, ВКС намира, че констатираните нарушения на процесуалните права на подсъдимия не биха могли да бъдат отстранени чрез връщане на делото за ново разглеждане. Те могат обаче да бъдат компенсирани по единствения възможен начин - чрез смекчаване на наказанието, което да бъде определено под предвидения минимум на санкцията по чл. 198, ал. 1 от НК. В този аспект, ВКС съобрази, че осъдителните заключения се основават на признанията на подсъдимия от досъдебната фаза (подкрепени от други доказателства съобразно чл. 116 от НПК), които са послужили и за фактическото формулиране на обвинението, поведението му още в началната фаза на процеса е било ориентирано към разкриване на истината по делото - той и другия не обжалвал подсъдим лично са се предали и са съдействали максимално на разследващите, което е напълно достатъчно за прилагането на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Оттук насетне, имайки предвид останалите смекчаващи обстоятелства, възприети от първата и подкрепени от въззивната инстанция, както и отегчаващите такива, респ. отчитайки индивидуалната тежест на деянието, ВКС намира, че комплексното реализиране на целите по чл. 36 от НК може да бъде постигнато чрез наказание лишаване от свобода в размер на 2 години и 10 месеца, в какъвто аспект следва да бъде изменено въззивното решение. Промяната на наказанието не повлиява такава относно режима за неговото изтърпяване, който съгласно чл. 46, б. "б" от ЗИН следва да бъде общ.