Решение № 7567 от 19.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11006/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на К. И. Я., чрез адв. Л. Янерлиева, против решение 5391 от 15.09.2021г. постановено по адм. дело 13034/2019г. по описа на Административен съд София - град в частта му, с която е отхвърлен предявения от него иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди срещу НАП за разликата над 300лв. до пълния предявен размер от 3000лв., както и в частта на присъдените в полза на НАП разноски. В касационната жалба са заявени оплаквания за неправилност на решението, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че присъденото обезщетение не отговаря на принципа на справедливост и на тежестта на извършеното нарушение, както и обема и интензитета на претърпените вреди от ищеца . Иска отмяна на решението в тази част и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се уважи предявения иск до пълния му размер от 3000лв. Претендира разноски за двете съдебни инстанции, включително адвокатско възнаграждение за първата съдебна инстанция. Ответникът Национална агенция за приходите не представя отговор на касационната жалба и не изразява становище. Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано писмено заключение, че касационната жалба е допустима, но по същество неоснователна. Върховният административен съд, пето отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, намира същата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град се е развило по искова молба на К. Я. срещу Национална агенция по приходите (НАП) за присъждане на обезщетение в размер на 3000 лева за претърпени неимуществени вреди от неизпълнение от страна на ответника в достатъчна степен на задължението му по чл. 59, ал. 1 от Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД) и чл. 24 и чл. 32 от Общия регламент относно защитата на личните данни (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета (GDPR). Искът се основава на твърдяното, че в следствие на неправомерно изтичане на лични данни на ищеца от базата данни на НАП същият претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в силен стрес, напрежение, безпокойство и постоянни отрицателни емоции, които водят до безсъние, нервности, главоболие и др. Ищеца твърди в исковата молба, че всичко това повлияло на работата му в НИП, която е изключително отговорна. Претендирана е и законната лихва, считано от 15.07.2019 г. до окончателното изплащане на главницата. С обжалваното решение административният съд е уважил частично, като основателен и доказан предявеният от Я. против Национална агенция за приходите иск за сума в размер на 300 лева, представляваща обезвреда за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането до окончателното и изплащане. В останалата му част до претендирания размер от 3000 лева предявения иск е отхвърлен. При този резултат на ищеца са присъдени заплатените разноски за държавна такса, а на адвокат Янерлиева е присъдено адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ. Със същото решение К. Я. е осъден да заплати и разноски на ответника за юрисконсултско възнаграждение, съобразно отхвърлената част на иска. Решението в обжалваната му част е правилно. Правилно е определено от първоинстанционния съд правното основание на предявения иск по чл. 82, пар.1 и 2 от Регламент 2016/679. В чл. 82, пар. 2 от Регламента са посочени трите необходими условия, за да възникне право на обезщетение: обработване на лични данни в нарушение на разпоредбите на този регламент, вреди, нанесени на субекта на данните и причинно-следствена връзка между това незаконосъобразно обработване и вредите. Регламент 2016/679 не препраща към правото на държавите членки относно смисъла и понятията на термините, съдържащи се в чл. 82, по-специално до понятията "материални и нематериални вреди", "обезщетение за нанесени вреди" и за целите на прилагането на посочения регламент тези термини трябва да се разглеждат като самостоятелни понятия на правото на Съюза, които трябва да се тълкуват еднакво във всички държави членки (виж Решение от 4 май 2023 г. по С-300/21 на СЕС). С Решение от 14.12.2023 г. по С-340/21 на СЕС е прието, че самото нарушение на разпоредбите на Регламент 2016/679 не е достатъчно, за да се приеме, че приложените технически и организационни мерки не са подходящи по смисъла на членове 24 и 32, за да бъде присъдено обезщетение. Това означава, че изтичането на лични данни в публичното пространство в резултат на неправомерно поведение на трети лица не създава презумпция, че приложените технически и организационни мерки за защита на лични данни по членове 24 и 32 от Регламента са неподходящи. Принципът на отчетност на администратора, закрепен в чл. 5, пар. 2 и конкретизиран в чл. 24 от Регламента, трябва да се тълкува в смисъл, че в исково производство за обезщетение по чл. 82 от този регламент администраторът на лични данни носи тежестта за доказване на обстоятелството, че приложените от него мерки за сигурността по чл. 32 от Регламента са подходящи (Решение от 14.12.2023 г. по С-340/21 на СЕС). Правилно от представените по делото писмени доказателства, съдът е стигнал до извод, че ответника не е ангажирал доказателства за взети подходящи мерки, които да гарантират обработването на личните данни в съответствие с изискванията на Регламент (ЕС) 2016/679, както и че е спазил чл. 24 и чл. 32 от Регламента, поради което следва да се приеме за доказан първия елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 82 от Регламента, обработването на лични данни да е в нарушение на разпоредбите на този регламент. Относно вторият елемент от фактическия състав на отговорността за вреди по чл.82 от Регламента. Понятието "вреди" се тълкува в по-широк смисъл в контекста на съдебната практика на СЕС по начин, който отразява напълно целите на Регламента, поради което обезщетението за нематериални вреди не се поставя в зависимост от определен праг на значимост на вредите. Пълното и действително обезщетение по съображение 146 от Регламента е цел на този правен институт, без да е необходимо изплащане на наказателно обезщетение. Опасенията, които субект на лични данни изпитва, вследствие на нарушение на този регламент, от потенциална злоупотреба с неговите лични данни от трети лица, могат сами по себе си да представляват "нематериална вреда" по смисъла на чл. 82 от Регламент 2016/679 /виж решение по С-340/21 на СЕС/. Тежестта на доказване е на ищеца, съгласно чл. 154, ал.1 от ГПК вр. с чл.144 от АПК. В Решение по дело С-340/21 е посочено, че опасенията, които субектът на данни изпитва, вследствие на нарушението на този регламент могат да бъдат сами по себе си нематериални вреди, но засегнатото лице е длъжно да ги докаже. В исковата молба ищецът посочва и впоследствие от представена от НАП справка е доказано, че лични данни на ищеца са изтекли в публичното пространство- имена, ЕГН, данни от декларации, подадени от работодатели/осигурители за осигурени лица (декларация обр. 1 от Наредба Н8) за 2008г. и данни от справка за изплатени доходи по чл. 73 от ЗДДФЛ за периода 2010 - 2016г. и данни, подадени от организатори на хазартни онлайн игри. Настоящата инстанция споделя правните изводи на съда за наличието на доказателства за втория елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 82 от Регламента. За да може да се приложи принципа на равностойност и ефективност (виж решение по С-300/21), ищецът следва да посочи и докаже неимуществените вреди. Тези вреди не се презумират. Целта на доказването на претърпените вреди е да се ангажира отговорността на администратора на лични данни и да се определи адекватно парично обезщетение. Член 82 от Регламент 2016/679 трябва да се тълкува в смисъл, че за да се определи размерът на обезщетението, дължимо на основание на закрепеното в този член право, националните съдилища трябва да приложат вътрешните правила на всяка държава членка, относно обхвата на паричното обезщетение, стига да са спазени принципите на равностойност и ефективност на правото на Съюза. С оглед правилото на чл.82 от Регламента, правилно в случая съдът е приел, че при определяне на размера на обезщетението, приложение следва да намери разпоредба от вътрешното право - нормата на чл. 52 ЗЗД, която сочи, че тези вреди се определят от съда по справедливост. Съгласно ПВС 4/1968г., което и понастоящем се прилага в практиката на съдилищата по чл. 52 ЗЗД, "понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. От значение са и редица друго обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди". С оглед на цитираната практика, обжалваното решение съответства на приложимите критерии. Обезщетението в определения размер от 300 лева е съобразено с характера, степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите при отчитане на всички установени по делото относими факти, като е счетено за справедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Съдът е приел за справедлив размера на обезщетението при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените от страна на Я. вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането. Присъденото обезщетение в размер на 300 лева е счел за достатъчно, за да компенсира търпените от Я. безпокойство, раздразнение, възмущение, несигурност и др., причинени в резултат на неправомерно разпространение на личните му данни. Неоснователно е оплакването в касационната жалба за несправедлив размер на присъденото обезщетение. Твърденията в исковата молба, че преживения стрес, напрежение и безпокойство са довели до безсъние, нервност и главоболие на ищеца и са повлияли на работата му в НИП, която е изключително отговорна не са доказани по делото. От показанията на разпитания по делото свидетел С. М. не установяват тези твърдения на ищеца в исковата молба. Показанията на свидетеля не сочат на промяна в начина на живот или работа на ищеца, още по - малко на влошено здравословно състояние. От страна на ищеца не са ангажирани други доказателства, установяващи такава драстична промяна в начина му на живот, работа или в здравословното му състояние, която да е настъпила именно в резултат на неправомерно изтеклите му лични данни. Дори от показанията на свидетеля да са приеме, че ищецът е преживял негативни емоции в продължителен период от време, за да бъде ангажирана отговорността на ответника за неимуществени вреди, тези негативни емоции следва да се характеризират с по-висок интензитет от обичайния, какъвто в случая не е доказан. Предвид изложените съображения, съдът намира, че присъденото от АССГ обезщетение на ищеца в размер на 300лв. е извършено при правилно преценка на събраните по делото доказателства, съответства на характера и тежестта на претърпените вреди и разбирането за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при правилна преценка на относимите обстоятелства. Неоснователно е оплакването в касационната жалба срещу решението в частта на присъдените на НАП разноски за юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от иска. Административно дело 13034 по описа на АССГ е образувано на 18.11.2019 г. Впоследствие, със Закона за изменение и допълнение на ЗОДОВ, обн. ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г. е приета нова разпоредба на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, съгласно която в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, чийто размер не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ (ЗПП). С Определение 2 от 20.04.2021 г., постановено от Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на Върховния касационен съд и на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд по тълк. д. 1/2019 г. се отклони искането на Главния прокурор на Република България за приемане на съвместно тълкувателно постановление по следния въпрос: В хипотезите на чл. 10, ал. 2, респ. на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ дължи ли ищецът разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато юридическото лице ответник по иска, съгласно чл. 205 АПК, е представлявано в съдебното производство от юрисконсулт? . Постановеният резултат се обоснова с последвалото законодателното разрешение чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ. В мотивите на определението по тълкувателното дело за заварените дела се прие, че Съгласно § 6, ал. 1 от ЗИД на ЗОДОВ (обн. ДВ, бр. 94/29.11.2019 г.) новата алинея 4 на чл. 10 се прилага по делата, образувани по искови молби, подадени след влизането му в сила. Същото следва да е разрешението и за заварените дела с оглед вече изразената ясна воля на законодателя по този въпрос, а и за да се избегне занапред различно третиране на сходни положения, различаващи се единствено по време. След влизане в сила на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ поставеният по тълкувателното дело въпрос се явява неуреден въпрос по смисъла на § 1 от ПЗР на ЗОДОВ за заварените дела и по силата на тази препращаща разпоредба приложение по тях следва да намерят нормите на чл.78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, които са идентични по смисъл с новото законодателно разрешение в чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ. По изложените съображения, настоящата съдебна инстанция приема, че правилно с оспореното решение в полза на НАП е присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 90лв., съразмерно с отхвърлената част на иска на осн. чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ във вр. с чл.78, ал.8 от ГПК и чл.144 от АПК. С оглед изхода на спора претенцията на касатора за присъждане на разноски се явява неоснователна, а ответника не претендира такива. На основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение