Решение № 194 от 28.11.2017 г. на ВКС по н. д. № 1061/2017 г.

Решение № 194 от 28.11.2017 г. на ВКС по н. д. № 1061/2017 г., III н. о., НК, докладчик съдията Блага Иванова Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия П. Т. М. срещу нова въззивна присъда на Софийски окръжен съд от 26.06.2017 г. по ВНЧХД № 299/17 г., с която е изменена присъда на Районен съд, С., № 55 от 30.11.2016 г., по НЧХД № 163/16 г., както следва: присъдата е отменена в частта относно произнасянето по обвинението за клевета и подсъдимият е признат за виновен в това, че на 20.03.2016 г., в [населено място], с изявлението си в графата за възражения в акт за установяване на административно нарушение от 20.03.16 г.: "не съм съгласен, всичко е само защото не съм дал пари", е приписал престъпление на В. Г. Н., с оглед на което и на основание чл. 147, ал. 1, пр. 2 и чл. 54 НК, е осъден на глоба от три хиляди лв., и е признат за виновен в това, че на 23.03.2016 г., в [населено място], с изявлението си в депозираните "Обяснения" от 23.03.16 г.: "директно не ми искаха пари, но поведението индиректно показваше, че искат пари", е приписал престъпление на В. Г. Н., с оглед на което и на основание чл. 147, ал. 1, пр. 2 и чл. 54 НК, е осъден на глоба от три хиляди лв., увеличен е размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди на 3 000 лв., а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда е постановено следното: 1/ подсъдимият е признат за невиновен в това, че на 20.03.2016 г., в [населено място], с изявлението си в графата за възражения в акт за установяване на административно нарушение от 20.03.16 г.: "не съм съгласен, всичко е само защото не съм дал пари", е приписал престъпление на В. Г. Н., с оглед на което и на основание чл. 304 НПК е оправдан по обвинението по чл. 147, ал. 1 НК, 2/ подсъдимият е признат за невиновен в това, че на 23.03.2016 г., в [населено място], с изявлението си в депозираните "Обяснения" от 23.03.16 г.: "директно не ми искаха пари, но поведението индиректно показваше, че искат пари", е приписал престъпление на В. Г. Н., с оглед на което и на основание чл. 304 НПК е оправдан по обвинението по чл. 147, ал. 1 НК, 3/ уважен е гражданският иск на тъжителя В. Г. Н., като подсъдимият е осъден да му заплати обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 2 500 лв., заедно със законните последици, като искът е отхвърлен до пълния му предявен размер от 5 000 лв. С жалбата се релевират всички касационни основания, с акцент на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Сочи се, че е допуснато нарушение на правото на защита на подсъдимия, произтичащо от погрешното посочване на датата на деянието по чл. 147, ал. 1 от НК, касаещо дадените "Обяснения" /посочено е 23.03.2016 г., а действителната дата е 20.03.2016 г./, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон, като е счел, че са налице признаците от състава на престъплението клевета, че наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбата се правят алтернативни искания: за оправдаване на подсъдимия, за връщане на делото за ново разглеждане или за смекчаване на наказателноправното му положение, респективно, за намаляване на размера на уважения граждански иск. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата. Жалбоподателят не участва лично в касационното производство. Повереникът на частния тъжител счита, че въззивният акт следва да бъде оставен в сила. Тъжителят не участва лично в производството пред ВКС. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: По настоящето дело е приета за установена фактическа обстановка, по която страните не спорят. Изяснено е, че подсъдимият е спрян за проверка от екип на "Пътна полиция" на 20.03.2016 г. и по повод на съставения му акт за административно нарушение от същата дата е вписал в графа "Възражения" инкриминираният израз. Установено е, също така, че при депозиране на "Обяснения" пред РПУ, С., на 23.03.2016 г. /писменият акт, озаглавен "Обяснения", носи дата 23.03.2016 г., приложен на л. 10 към материалите на делото пред първата инстанция/, жалбоподателят е отразил, че "директно не са му искани пари, но индиректно е станало ясно, че искат". С оглед на изложеното, неоснователно е възражението, че е допуснато нарушение на правото на защита, произтичащо от неточното посочване на датата 23.03.2016 г., откъдето и оплакването, че е налице основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не може да бъде споделено. Основателно е оплакването по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Въззивният съд неправилно е счел, че жалбоподателят следва да носи наказателна отговорност за клевета, както и гражданска отговорност за непозволено увреждане. Съображенията за това са следните: На първо място, за да е налице клевета по чл. 147, ал. 1, пр. 2 НК, е необходимо приписаното престъпление да е обвързано с конкретно лице, което следва да е ясно още в момента на извършване на деянието. Не се касае за клевета, когато се твърди, че е извършено престъпление, без да се сочи неговият автор, както и тогава, когато авторът на престъплението може да бъде установен по пътя на тълкуване или чрез подразбиране. В случая, "засегнат" от изявлението се е оказал тъжителят Н., макар и да е участвал в полицейската проверка заедно със своя колега св. А. Изложеното има съществено значение за изхода на делото, тъй като липсата на яснота относно лицето, на което е приписано престъплението, се отразява на съставомерността на деянието от обективна страна и представлява самостоятелно основание за оправдаване на дееца. От друга страна, когато деецът субективно смята, че "са му поискани пари", макар и обективно това да не е вярно, липсва умисъл за засягане на достойнството на оклеветения, тоест, липсва и субективната страна на престъплението "клевета". На следващо място, налице е и друго основание за оправдаване на жалбоподателя, а именно: Инкриминираните фрази не попадат в обхвата на престъплението "клевета", тъй като чрез тях е реализирано правото на свободно изразяване на мнение, гарантирано от ЕКПЧ и Конституцията на Република България. Европейският съд по правата на човека в своята практика е посочил, че твърдения, направени в жалби или показания пред властите, не могат да се разглеждат като "разгласяване" /на клеветнически твърдения/, тъй като техните автори не възнамеряват да накърнят репутацията на лицата, до които се отнасят, а целят да упражнят правото си да подават жалби, да докладват нередности или да търсят помощ, от страна на властите. Съдът е отбелязал, че по този начин се реализира възможност в едно демократично общество, управлявано от върховенството на закона, частно лице да докладва за нередност в поведението на длъжностно лице, независимо, че подобни твърдения могат да окажат негативно влияние върху професионалния статус на длъжностното лице, да подкопаят авторитета му. По настоящето дело, жалбоподателят е вписал инкриминираните изрази, с което е изразил своето мнение, съмнение, че актът за административно нарушение му е съставен, тъй като "не е дал пари". Обстоятелството, че извършената проверка не е констатирала нередност, не повлиява негативно на правото му да изкаже мнение, тъй като лицето може да изказва мнение както с позитивна, така и с негативна насоченост, без значение дали субективното му виждане съвпада с обективното фактическо положение. Ето защо, като е упражнил свое право, жалбоподателят е действал правомерно, откъдето следва, че за него не могат да произтекат неблагоприятни правни последици /да понесе наказателна и гражданска отговорност/. С оглед на изложеното, при правилно установените фактически положения, материалният закон е приложен неправилно, тоест, основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК е налице. Допуснатото нарушение може да бъде отстранено от настоящата инстанция, без да се налага връщане на делото за ново разглеждане, тъй като са налице основанията на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, при които ВКС може да отмени осъдителна присъда и да оправдае подсъдимия, осъден за деяние, което не съставлява престъпление. С оглед правилното приложение на материалния закон се налага пререшаване и на въпроса относно гражданската отговорност. Обжалваният въззивен акт следва да бъде отменен и в гражданската част, респективно, предявеният иск за вреди следва да бъде отхвърлен. По тези съображения, ВКС намери, че жалбата е основателна и следва да бъде уважена. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, III НО,