Решение № 5241 от 23.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1247/2021 г.

Решение № 5241 от 23.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1247/2021 г., IV о., докладчик съдията Таня Дамянова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от М. А., гражданин на Сирия, подадена чрез процесуалния представител адвокат И., срещу решение № 6020 от 03.11.2020 г., постановено по адм. дело № 6194/2020 г. от Административен съд – С. град. С него е отхвърлена жалбата на касатора против заповед с рег. № 5364 з-1021 от 10.06.2020 г. на директора на дирекция "Миграция" на МВР, с която му е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) "Връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна". С касационната жалба се излагат твърдения за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и произнасяне по същество, при което оспорената заповед да бъде отменена. Ответникът – директорът на дирекция "Миграция" на МВР, чрез упълномощения представител юрисконсулт Ч. оспорва касационната жалба като неоснователна в представената писмена защита. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че при постановяване на обжалваното решение съдът не е допуснал нарушение на материалния закон или необоснованост, поради което предлага на съда да го остави в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – С. град е било образувано по жалба на М. А., гражданин на Сирия, срещу заповед с рег. № 5364 з-1021 от 10.06.2020 г. на директора на дирекция "Миграция" на МВР, с която на оспорващия на основание чл. 44, ал. 1 и чл. 41, т. 4 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ е наложена ПАМ "Връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна". С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата като неоснователна. За да постанови този резултат, е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и неговата цел. Съдът е установил, че основанието за налагане на конкретната принудителна административна мярка е липсата на право на пребиваване на оспорващия в страната поради това, че с решение № 1098 от 21.02.2019 г. на председателя на ДАБ е отнет предоставеният му с решение № 368 от 03.02.2015 г. на председателя на ДАБ статут на бежанец, като основанието за това е осъждането му с наказание "лишаване от свобода" за престъпление по чл. 316 вр. с чл. 308 от НК. АССГ е приел, че не е допуснато процесуално нарушение на чл. 34 и чл. 35 от АПК, изразяващо се в това, че жалбоподателят не е бил изслушан. В мотивите си съдът е отбелязал, че с писмо № 5364000-8852 от 22.05.2020 г. началникът на Затвора в [населено място], където чужденецът е изтърпявал за втори път 3-месечно наказание "лишаване от свобода", е уведомен, че следва да осигури лицето за беседа. Съобразно докладна записка от 27.05.2020 г. с лицето е проведена беседа на посочената дата и му е разяснена възможността за запознаване с производството за издаване на ПАМ. Поради това съдът е направил извод, че М. А. е запознат с обстоятелството, че по отношение на него е започнала процедура по издаване на ПАМ "Връщане в страната по произход", поради отнетия му статут на бежанец, и че му е дадена възможност да изрази становище и да поиска събиране на доказателства. Съдът е приел, че обстоятелството, че лицето само е известено за започналото производство, без да са му предявени материалите по преписката, вкл. и решението за отнет статут (налично по преписката) не представлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като не може да промени характера на постановения акт. По отношение на подадената от чужденеца нова молба за закрила, съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 67, ал. 1 и ал. 2 от ЗУБ и чл. 7, § 1 от Директива 2005/85/ЕО на Съвета от 1.12.2005 г. относно минимални норми за процедурата за предоставяне или отнемане на статут на бежанец в държавите-членки, за да приеме, че новото производство по закрила не се отразява върху законосъобразността на наложената мярка, а рефлектира върху изпълнението на същата. За неоснователно съдът е приел и възражението за принадлежността на лицето към "уязвима група" по смисъла на § 1, т. 4 б от ДР на ЗЧРБ. В представен по делото амбулаторен лист от 24.06.2020 г. от Медицинска служба при СДВНЧ, е отразено съобщаване от страна на оспорващия, че същият има [заболяване], като по време на престоя му бил наблюдаван един пристъп. Това състояние е установено и с представената епикриза от престой в МИ на МВР от 19.11.2017 г. до 20.11.2017 г. При тези данни съдът е приел, че посоченото заболяване е било известно на ответника, но само по себе си и без да има конкретни проявления, същото не е изисквало по-особено третиране с оглед на преценката дали мярката е подходяща за лицето и доколко може да застраши неговото здраве. Съдът е посочил, че по смисъла на § 1, т. 4 б "уязвимо лице" е лице с увреждане, а не със заболяване, поради което ако последното предизвиквало някакъв дефицит, а не страдание, то следвало да се установи от оспорващия. На следващо място съдът е приел, че е допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в непосочване в заповедта за налагане на ПАМ къде ще се изпълни същата – в страната по произход, в транзитна държава или в трета такава, но е определил същото като несъществено. Съображенията за това са, че лицето е гражданин на Сирия, по отношение на тази държава е получило закрилата, която впоследствие е отнета, поради което и връщането следва да е именно в държавата по произход. Този си извод съдът е обосновал и с факта, че процесуалният представител на жалбоподателя представил като доказателство по делото справка относно разумната възможност за връщане именно в Сирия. След като е обсъдил данните от тази справка, съдът е приел, че не може да се обоснове извод за липса на разумна възможност за връщане, а тези обстоятелства следва да се преценяват в производството по закрила, вкл. и предвид нормата на чл. 4, ал. 3 от ЗУБ. За неоснователно съдът е приел и възражението за незаконосъобразност на оспорения акт поради непосочването на срок за доброволно изпълнение по чл. 39 б от ЗЧРБ, с мотиви, че то не е част от фактическия състав по налагането на мярката и не рефлектира върху законосъобразността на акта. Обжалваното решение е правилно. Съдържащите се в касационната жалба възражения в основната си част преповтарят повдигнатите пред административния съд въпроси, като твърденията са за необоснованост и неправилност на правните изводи, направени от първата инстанция. Съгласно разпоредбата на чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ /в приложимата редакция, обн. с ДВ, бр. 97 от 2016 г./, принудителна административна мярка "Връщане до страната на произход" се прилага, когато по отношение на чужденеца има влязло в сила решение за отказ, прекратяване или отнемане на международна закрила или убежище или по отношение на когото производството по Закона за убежището и бежанците е прекратено с влязло в сила решение, освен ако прекратяването е постановено спрямо чужденец, за когото има решение за обратно приемане в Република България и производството не е било възобновявано. Една от предпоставките за налагане на мярката е по отношение на лицето да има влязло в сила решение за отнемане на предоставена международна закрила по реда на ЗУБ. Видно от данните по преписката, с решение № 1098 от 21.02.2019 г. на председателя на ДАБ е отнет предоставеният с решение № 368 от 03.02.2015 г. на същия орган на М. А. статут на бежанец. Същото не е обжалвано от чужденеца и е влязло в законна сила. Поради това М. А. се явява незаконно пребиваващ в страната гражданин на трета държава, който може да бъде адресат на принудителна административна мярка по чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ. С отнемане на предоставения му статут, чужденецът е престанал да има право на пребиваване на територията на страната. В тази връзка неоснователно в жалбата се твърди, че подадената от чужденеца последваща молба за международна закрила му определя отново статут на законно пребиваващ, доколкото до произнасяне на компетентния орган по това производство същият имал право да остане на територията на страната, респективно висящото административно производство представлявало пречка за прилагане на ПАМ "връщане до страна на произход". Съгласно чл. 67, ал. 1 от ЗУБ принудителни административни мерки: "отнемане правото на пребиваване", "връщане", "експулсиране" и "забрана за влизане в страната" не се привеждат в изпълнение до приключване на производството с влязло в сила решение, а в ал. 2 е посочено, че принудителните административни мерки се отменят, когато на чужденеца е предоставено убежище или международна закрила. Това означава, че производството по съдебна проверка на законосъобразността им може да бъде проведено и те дори могат да влязат в сила, като само тяхното изпълнение е отложено до решаването на въпроса за предоставянето на търсената международна закрила. Другояче казано, наличието на последваща молба за закрила е без правно значение за провеждане на производството по чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ, доколкото тя е относима към привеждане в изпълнение на влязлата в сила ПАМ. В тази връзка законодателят е създал гаранции, както относно изпълнението на мярката едва след приключване на производството по ЗУБ, така и за отмяната на приложената ПАМ, ако на чужденеца е предоставена закрила. Неоснователно в касационната жалба се твърди, че непосочването в заповедта за налагане на ПАМ на срок за доброволно изпълнение по чл. 39 б от ЗЧРБ е процесуално нарушение от категорията на съществените, водещи до незаконосъобразност на акта. Както правилно е отчел и първоинстанционният съд, безспорно е налице нарушение на процесуалните правила, но същото касае изпълнението на приложената ПАМ и не би могло да възпрепятства процедурата по връщането на лицето, доколкото след като на чужденеца е отнет предоставеният статут и не е предоставен нов, същият не би могъл да напусне страната самостоятелно без съдействието на компетентните български власти. Неоснователно е и възражението за неправилност на извода, че непосочването в оспорената заповед на "страната на произход", в която следва да бъде върнат чужденецът, не е съществено нарушение на процедурата. Непосочването на страната на връщане не се отразява на законосъобразността на оспорената заповед, тъй като органът има правната възможност и задължение да установи тези релевантни за връщането факти в друг акт. В този смисъл е решение по адм. дело № 4804/2019 г. на ВАС, седмо отделение, според което държавите-членки издават решение за връщане на всеки гражданин на трета страна, който е в незаконен престой на тяхна територия, съгласно член 6, § 1 от Директива 2008/115, а актът по чл. 41 от ЗЧРБ има фактически функцията да установи по надлежния ред, че гражданинът на трета държава има качеството на незаконно пребиващ на територията на страната, както и да му наложи задължение за връщане. Неоснователно е и оплакването, че административният съд е направил неправилна преценка относно принадлежността на жалбоподателя към категорията "уязвими лица" по смисъла на § 1, т. 4 б от ДР на ЗЧРБ. Според посочената допълнителна разпоредба "уязвими" са малолетни или непълнолетни лица, непридружени малолетни или непълнолетни лица, лица с увреждания, възрастни хора, бременни жени, самотни родители с малолетни или непълнолетни деца и лица, които са били подложени на мъчения, изнасилване или други сериозни форми на психическо, физическо или сексуално насилие. Правилни са разсъжденията на съда, че соченото от чужденеца заболяване – [заболяване], не попада сред изброените в цитирания текст, доколкото в последния се говори за увреждане, а не за заболяване. Още повече, че при приемане на адекватни медикаменти това заболяване не поставя лицето в състояние на безпомощност, какъвто смисъл очевидно се влага при определяне на категорията "уязвими лица". В случая не са изложени доводи за трайно и сериозно физическо или психическо увреждане на жалбоподателя, а и самото заболяване не предполага такова. В тази връзка е неоснователно и възражението, че съдът не е събрал доказателства, като не е назначал и съдебномедицинска експертиза за изясняване на здравословното състояние на лицето. Същото е посочено в представените по делото медицински документи (амбулаторен лист и епикриза), издадени от лечебно заведение. Поради това назначаването на вещо лице не е било необходимо, тъй като не се установява посоченото медицинско състояние да представлява увреждане, какъвто е и смисълът на т. 4 б на § 1 от ДР на ЗЧРБ. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява основателно. Затова на основание чл. 143, ал. 3 от АПК във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, касаторът следва да бъде осъден да заплати на Министерството на вътрешните работи разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,