Решение № 122 от 4.07.2022 г. на ВКС по н. д. № 372/2022 г.

Решение № 122 от 4.07.2022 г. на ВКС по н. д. № 372/2022 г., I н. о., НК, докладчик съдията Елена Каракашева Касационното производство е по чл. 346, т. 1 НПК, образувано по жалба на адв. В. Д., защитник на подсъдимия Ц. М. З. срещу въззивно решение № 20 от 03.02.2022 г., на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 410/2021 г., по описа на съда. В жалбата е релевиран довод за явна несправедливост на наложеното на З. наказание, ангажиращ касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Отправено е искане за намаляване размера на същото. На съдебно заседание пред касационния съд подсъдимият и неговия защитник поддържат жалбата и отправеното с нея искане. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, с оглед на което счита, че обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Адв. Г. У., упълномощен защитник на подсъдимия И. Х. И. изразява становище за неоснователност на жалбата и пледира за оставянето й без уважение. Адв. В. Б., упълномощен защитник на подс. М. В. Б. счита, че въззивното решение е законосъобразно и правилно. В правото си на последна дума подсъдимия З. моли за намаляване на наказанието му. В правото си на последна дума подс. И. И. заявява, че е доволен от въззивния съдебен акт. Подсъдимия М. Б. не участва лично в касационното производство. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните в съдебно заседание, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е в законоустановения срок, от процесуално легитимирано лице, срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол. Разгледана по същество е неоснователна. С първоинстанционната присъда № 5 от 16.03.2021 г., постановена по НОХД № 410/2021 г., Окръжният съд – София е признал подсъдимия Ц. М. З., за виновен в това, че на 15.03.2020 г., в [населено място], [община], в съучастие като съизвършител с подс. И. Х. И. и подс. М. В. Б., отнел чужди движими вещи от владението на Д. Н. П. от с. с., с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила и деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 във вр. с ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" от НК и чл. 58а, ал. 1 НК, го осъдил на пет години лишаване от свобода, като определил строг първоначален режим на изтърпяването му, на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. "б" ЗИНЗС. С присъдата всеки от подсъдимите И. Х. И. и М. В. Б. е признат за виновен в това, че на посочените по-горе дата и място, в съучастие по-между си и с подс. З., отнел чужди движими вещи от владението на Д. Н. П. от с. с., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, като на основание чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК им е наложено наказание от три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от пет години при условията на чл. 66, ал. 1 от НК Съдът възложил разноските по делото в тежест на подсъдимите и се разпоредил с веществените доказателства. С обжалваното въззивно решение № 20 от 03.02.2022 г., постановено по в. н. о. х. д. № 1144/2021 г., Софийски апелативен съд потвърдил първоинстанционна присъда. Въззивното производство било образувано по жалба на служебния защитник на подсъдимия З.. Въведеният с жалбата единствен довод за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия З. наказание е неоснователен. В негова подкрепа са изложени съображения, че оспорената санкция е несъразмерно тежка, тъй като не е съобразена с възрастта и здравословното състояние на подсъдимия, както и с обстоятелството, че делото е протекло по реда на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК. Твърди се също, че неправилно сред кръга отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства е включено и осъждането му, обосноваващо квалифициращия признак "опасен рецидив". Преди всичко следва да се посочи, че идентични с изложените в жалбата, инициирала настоящото производство съображения, аргументиращи явната несправедливост на наложеното на подс. З. наказание, са били поставени на вниманието на въззивния съд, който обосновано ги е приел за несъстоятелни. На следващо място, ВКС ще отбележи, че явната несправедливост на наказанието е налице само при очевидно негово несъответствие на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК, каквато хипотеза не е налице по настоящото дело. Престъплението, за което е ангажирана наказателната отговорност на подс. З. предвижда в санкционните си рамки наказание лишаване от свобода от пет до петнадесет години. Прегледът на материалите по делото установява, че основният съд е реализирал наказателната отговорност на жалбоподателя при спазване на нормативното изискване на чл. 373, ал. 2 НПК, с оглед провеждането на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 НПК. Така на основание чл. 58а, ал. 1 НК, първоначално на жалбоподателя му е определено наказание при превес на смекчаващите вината обстоятелства в размер под средния такъв, предвиден в текста на чл. 199, т. 4 от НК - 7 години и шест месеца "лишаване от свобода", След редукцията по чл. 58а, ал. 1 от НК същото е индивидуализирано на пет години "лишаване от свобода". В този смисъл, диференцираната процедура, по която е протекло първоинстанционното съдебно производство не може да рефлектира допълнително върху размера на наложеното наказание в посока намаляването му, както настоява касаторът, тъй като това обстоятелство е взето предвид при индивидуализирането на наказанието на З. Действително, първия съд, макар правилно да е индивидуализирал наказанието на жалбоподателя съобразно правилата на чл. 54 от НК, не е отчел като смекчаващо вината му обстоятелство недоброто здравословно състояние, въпреки, че по делото са били налице доказателства в тази насока. Това опущение е било отстранено от въззивния съд, който е подложил самостоятелно на анализ всички обстоятелствата, които са относими към индивидуализацията на наказанието на З. По този начин, проверяваната инстанция не е пренебрегнала и е оценила в полза на З. смекчаващите вината му обстоятелства, на които е поставен акцент в жалбата, а именно сравнително младата му възраст и недоброто му здравословно състояние. Други смекчаващи отговорността обстоятелства не се констатират, а и не се сочат пред касационния съд. Същевременно, въззивният съд правилно е заключил, че не могат да бъдат пренебрегнати данните за обремененото съдебното минало на З., който е осъждан 16 пъти за престъпления по чл. 194, чл. 195 и чл. 199 от НК. Само едно от тези осъждания обосновава квалификацията на настоящото деяние като извършено при условията на опасен рецидив, поради което законосъобразно е ценил останалите петнадесет осъждания като отегчаващи вината обстоятелства. Затова настоящият касационен състав намира, че съдът не е допуснал нарушения при индивидуализацията на наказанието, като определеното такова съответства на степента на обществена опасност на извършеното престъпление и на дееца. Липсва основание за допълнителното му намаляване. С оглед изложеното, определеното на З. наказание от пет години лишаване от свобода / след редукцията по чл. 58а, ал. 1 от НК / е отмерено в пълно съответствие с високата обществена опасност на деянието и дееца и съобразено с вида и тежестта на смекчаващите и отегчаващи вината му обстоятелства, поради което не се явява явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. То е съобразено както с целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК, така и с принципа за съответствието му с извършеното престъпление, прогласен с нормата на чл. 35, ал. 3 НК. Поради това и същото не съдържа характеристиките на явната несправедливост, по смисъла на регламентираното с разпоредбата на чл. 348, ал. 5 НПК касационно основание. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение