Решение № 309 от 22.05.2015 г. на ВКС по н. д. № 734/2014 г.

Решение № 309 от 22.05.2015 г. на ВКС по н. д. № 734/2014 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Защитник на подсъдимия Р. Г. С. е подател на касационната жалба срещу потвърждаването с решение на Софийския апелативен съд на осъдителна присъда, която издал спрямо С. Софийският градски съд. Първоинстанционната присъда е от 23.IХ.2013 г. по нохд 5451/2011 г. и с нея подсъдимият е наказан с лишаване от свобода за 1 г. и 6 месеца и глоба 75 000 лева за престъпление по чл. 249, ал. 1 НК: за използването без съгласието на титулярите им 222 броя платежни инструменти (банкови карти, издадени от чуждестранни банки), което причинило значителни имуществени вреди (71 700 лв.) за Първа инвестиционна банка-АД, във връзка с чл. 26 НК (за продължавано престъпление от 5 отделни деяния в рамките на няколко часа, най-вече през нощта на 11 срещу 12 ноември 2006 г.), във вр. още с чл. 20, ал. 2 НК (в съизвършителство с друго, неизвестно по делото лице) и с чл. 2, ал. 2 НК (по закона "най-благоприятен за дееца" - в редакцията на чл. 249 НК, обн. в ДВ, бр. 79 от 2006 г.). Второинстанционното (въззивно) решение № 66/4.III.2014 г. по внохд 1178/2013 г., е издадено след протест и въззивна жалба. В касационната жалба се съдържат както основанията за оспорването (посочените в чл. 348 НПК), така и доводите на подателя й в тяхна подкрепа, но от възможните изходи на делото е поискана само алтернативата оправдаване още във ВКС или връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание на касационната инстанция жалбата е поддържана, а според участващия в него прокурор е неоснователна. ВКС намери жалбата за основателна само в едно отношение - срещу потвърдения от САС отказ да бъде приложено условно осъждане (чл. 66 НК). I. Според ВКС по делото е възникнала особена хипотеза на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 2 НПК (става дума за нетипични проявления на отменителното основание, на които е обърнато внимание още в П. 1/1981-Пл., т. 8; вж. и едно по-скорошно позоваване на постановлението в р. 195/7.III.2014 г. по н. д. 461/2013 г. на I н. о.) - сам по себе си отказът да бъде приложен чл. 66 НК е правилен, а наложеното наказание би могло да бъде даже по-високо по размер. Особеното в конкретната хипотеза е вече изтърпяната значителна част от наложеното наказание лишаване от свобода. Става дума, разбира се, за последицата от приспадането по силата на чл. 59, ал. 1 НК, според която подсъдимият е "изтърпял фактически" (чл. 70, ал. 1 НК) повече от 7 месеца лишаване от свобода. Цитатът не е случаен, първо, защото е отчетен смисълът му според тълкуването на разпоредбата в т. 3, б. "б" от П. 7/1975-Пл. (че тя има предвид приспадането на срока на мерките за неотклонение задържане под стража и домашен арест); второ, защото по своя размер приравненото на изтърпяно лишаване от свобода е съвсем близко до минималния срок, в който подсъдимият би придобил възможността да бъде условно предсрочно освободен. Тази възможност именно прави много по-достоверна дължимата от съда прогноза по чл. 66, ал. 1 НК за липсваща необходимост от реално изтърпяване на остатъка от по-малко от 2 месеца до минимално изискващите се в случая 9 месеца лишаване от свобода (1/2 от 1 г. и 6 месеца). Достоверността на прогнозата се повишава допълнително от това, че необходимостта от постъпване в съответното място за лишаване от свобода, се преценява обикновено преди да е било въздействано чрез каквото и да е лишаване от свобода - било като наказание, било като друга мярка. И ако в обикновените случаи е приложим аргументът, че за условно осъждане е важно въздействието на самото наказателно производство, толкова по-приложим става той, когато това въздействие е било усилено от взетата мярка за неотклонение. В рамките вече на условното осъждане неговият изпитателен срок има всички основания да бъде определен с оглед главно на онова, което е мотивирало строгостта при санкционирането - на нея съответства изпитателният срок от 4 години. II. Също като съда в предходната инстанция, за ВКС е невъзможно да не потвърди, че възраженията на жалбоподателя са всъщност редактиран вариант на вече изразените пред СГС несъгласия с претендираната към подсъдимия наказателна отговорност - относно необходимостта да бъдат разпитани в съда чуждестранните граждани-титуляри по банковите карти; относно доказването на наличността банкноти в използвания за тегленето им банкомат; относно експертното потвърждаване на изтеглените суми; относно извода, че именно П. -АД от всички засегнати банки е ощетената от престъплението; относно убедителността на защитната теза за неучастие в престъпните деяния и т. н. Най-важно за изхода на делото е, разбира се, това, че също като САС ВКС приема изцяло като свои дадените още в присъдата отговори във връзка с тези несъгласия. Аналогичното утвърждаване в мотивите на САС, от друга страна, прави неприемливи възраженията специално към тях като страдащи от процесуалното нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК липса на мотиви. III. Ръководен от всичко изложено и съобразно още с чл. 354, ал. 2, т. 3 НПК, ВКС-I наказателно отделение