Решение № 6329 от 15.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5489/2017 г.

Решение № 6329 от 15.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5489/2017 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) . Образувано е по касационна жалба на "Е. А." ЕАД, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. "Х. К." .№..., ет. ... срещу Решение № 1028 от 21.02.2017 г. на Административен съд С. град, постановено по адм. дело № 1454/2016 г., с което е отхвърлено искането на търговското дружество за осъждане на началника на отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи да извърши фактически действия по изпълнение на обезпечителна заповед, издадена от Софийски районен съд, 31 състав по гражданско дело № 27240/2014 г., въз основа на определение от 31.07.2014 г., с която е разпоредено налагането на обезпечителна мярка по чл. 397, ал. 1, т. 3 от Гражданския процесуален кодекс - спиране от движение на влекач "Скания R 420", с държавен контролен № СА 4574 РС и да го задължи да изземе част втора от свидетелството за регистрация, да постави знак "Спрян от движение", да приеме на съхранение иззетото свидетелство и да въведе причините и датата на спиране от движение в информационната система на КАТ в 14-дневен срок. В жалбата се мотивират съображения за неправилност на съдебния акт, иска се неговата отмяна и решаване на спора по същество. Насрещната страна - Началникът на ОПП - СДВР не взема становище. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Счита, че дори да се приеме, че ред за спиране на МПС от движение на основание чл. 431, ал. 6 ГПК няма, е налице празнота в закона и на основание чл. 46, ал. 2 от ЗНА трябва да бъде попълнена, тъй като отказа да се осъществи едно право, предвидено в закона, не може да се основава на липса на ред, тъй като това би съставлявало класически пример на отказ от правосъдие, за което общия процесуален закон в административното правосъдие съдържа изричен запрет - императивната норма на чл. 127, ал. 2 АПК. Доводите, че е налице празнота в закона, въпреки принципната им основателност, не могат да бъдат причина за отказ от правосъдие, тъй като съдът има правомощие по пътя на тълкуването, съобразно с основните принципи на правото, да попълни тези празноти. Като допълнителен аргумент в подкрепа на това разбиране изтъква второто изречение на цитираната норма на чл. 46, ал. 2 от ЗНА, а именно: че ако такива разпоредби липсват, то отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Р. Б.. Налице е задължение, произтичащо пряко от нормативен акт (чл. 397, ал. 1, т. 3 и чл. 431, ал. 6 от ГПК), което следва да бъде изпълнено от административния орган - Началника на отдел "Пътна полиция" при СДВР. Предлага на състава на Върховния административен съд, III отд. да отмени решение № 1028/21.02.2017 г. по дело № 1454/2016 г. на Административен съд - С. град и да се произнесе по същество, като осъди административния орган да изпълни задължението, произтичащо от нормативен акт, по направеното искане. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред решаващия съд е искане " ... за защита срещу неоснователни бездействия на администрацията", изразяващи се в отказ на началника на "Пътна полиция" при СДВР " ... да извърши фактическите действия по изпълнение на обезпечителна заповед, издадена въз основа на Определение от 31.07.2014 г. по гр. д. № 27240/14 г., по описа на СРС 31 състав, с която е разпоредено налагането на обезпечителна мярка по чл. 397, ал. 1, т. 3 от ГПК - спиране от движение на В. М. и модел: "Scania R420" ..." с ДКН: СА 4574 РС и да го задължи да изземе част втора от свидетелството за регистрация, да постави знак "Спрян от движение", да приеме на съхранение иззетото свидетелство и да въведе причините и датата на спиране от движение в информационната система на КАТ (ТАИС) в 14-дневен срок. За да постанови обжалвания резултат съдът от първата инстанция е приел, въз основа на безспорно установените факти, анализа на събраните доказателства и възраженията на страните, че искането за осъждане на ответника да извърши фактически действия, основано на нормите на чл. 256 - чл. 257 АПК, е допустимо с оглед обвързващите мотиви на Определение № 13556 от 13.12.2016 г., постановено по адм. дело № 11080/2016 г. от тричленен състав на ВАС, VII отделение. По същество обаче то е неоснователно с оглед на относимата правна уредба, тъй като задължението за извършване на действията по изпълнение на разпореденото от съд обезпечение за административния орган не следват пряко от нормативен, а от съдебен акт, който поражда и конкретното задължение. Затова АПК не намира приложение, тъй като в хипотезата на посочените норми е визирано бездействие на административния орган по задължение, което произтича пряко от нормативен, а не от съдебен, акт. Съдебният изпълнител се е възползвал от предоставената му от законодателя, в чл. 431, ал. 6 ГПК, правна възможност да поиска от органа, включен в системата на МВР, да спре от движение МПС, но е получил отказ от административния орган по причина, че в нормативната уредба не е предвидено задължение, нито процедура, по която да извърши това. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е изяснил факическата обстановка по делото, събрал е в пълен обем доказателствата, необходими за правилното решаване на спора, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и въз основа на този анализ е приложил правилно материалния закон. Мотивите на решаващия състав се споделят напълно, без да е необходимо да се повтарят. Спорният въпрос, с разрешаването на който касаторът не е съгласен е, намират ли приложение в конкретния казус нормите на чл. 256 и чл. 257 АПК. От една страна обезпечението в исковия процес има за цел да защити и съхрани застрашеното материално гражданско право, което е предмет на делото, чрез налагане на обезпечителни мерки, и по този начин да гарантира изпълнението на решението по съществото на спора. Обезпечителните мерки, които се налагат по реда на обезпечителното производство, целят да се запази непроменено фактическото и правно положение, докато е висящ исковият процес относно спорното право. Затова обезпечителното производство е винаги функционално свързано с исковия процес, а доколкото подготвя успешния изход на принудителното удовлетворяване на правото - и с изпълнителния процес. От друга страна, влезлият в сила съдебен акт, с който е наложена обезпечителна мярка, се ползва със "сила на пресъдено нещо" (СПН), т. е. е задължителен за съда, който я е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Р. Б. (по арг. от чл. 297 ГПК). Зачитането на СПН се състои в задължението на всеки държавен орган да възприеме като свое скрепеното със СПН съдебно установяване и да изхожда от него в своята служебна дейност спрямо лицата, обвързани от СПН, като се откаже от всякакво преразглеждане и пререшаване на въпроса, разрешен със СПН, когато той обуславя отговора на въпрос, с който държавният орган е сезиран. Единствената преценка, на която има право държавният орган с оглед зачитането на СПН, това е преценката дали вече е възникнала СПН, валидно ли е възникнала и още ли важи, или вече е отменена. В процесния казус, с влязъл в сила съдебен акт, е наложена допустима по смисъла на чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК обезпечителна мярка - "... спиране на МПС от движение ...". Изпълнението на влезлия в сила съдебен акт, по силата на препращащата норма на чл. 140, ал. 2 ЗДвП вр. НАРЕДБА № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на МПС и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни, издадена от министъра на вътрешните работи, обн. ДВ, бр. 31/14.04.2000 г., в сила от същата дата, е възложено на орган в системата на МВР. Този орган не следва да пререшава вече разрешения от съда въпрос като отново преценява дали да се спре от движение процесното МПС, дали да наложи ПАМ и на какво правно основание, а следва да изпълни нареждането на съда, което е задължително за него, като извърши техническите действия и наложи съответното временно ограничение - чл. 36 вр. чл. 34 от Наредба № I-45. За неизпълнение на съдебния акт компетентният административен орган носи отговорност, каквато е предвидена в закона. Липсата обаче на произтичащо пряко от нормативен акт фактическо задължение на орган на изпълнителната власт, относно временно спиране от движение на МПС, прави молбата по чл. 256 - чл. 257 АПК неоснователна (не недопустима предвид и обвързващата сила на съдебния акт, постановен по адм. дело 11080/2016 г. по описа на ВАС, VII отделение). Налице е отказ на административен орган да изпълни съдебен акт, а този отказ съгласно непротиворечивата практика на ВАС и съдилищата не подлежи на контрол по реда на чл. 256 - чл. 257 АПК (в този смисъл вж. съдебни актове по адм. дело № № 13122/2013 г.; 3692/2014 г.; 14095/2017 г.; 792/2013 г.; 5559/2012 г. и др. по описа на ВАС). При така изложените мотиви неоснователно е възражението на процесуалния представител на Върховната административна прокуратура. Не е налице отказ от правосъдие по причина, че законодателят е предвидил надлежни способи за защита на страната срещу неизпълнение на задължението на административния орган да изпълни съдебно решение или разпореждане на съдията-изпълнител. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, трето отделение