Решение № 4848 от 19.5.2022 г. на ВАС, VII о.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Н. Михайлов от гр. София, чрез пълномощник, против решение 1213/23.11.2021 г., постановено по адм. д. 828/2021 г. на Аминистративен съд София - област, с което съдът е отхвърлил жалбата на Михайлов срещу решение 782-ПД от 28.10.2020 г. на заместник-председателя на Комисията за финансов надзор (КФН), ръководещ управление Надзор на инвестиционната дейност. Касаторът релевира доводи за неправилност на съдебния акт поради допуснато от съда неправилно приложение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, и иска неговата отмяна. Претендира присъждане на направените разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът заместник-председателят на Комисията за финансов надзор, ръководещ управление Надзор на инвестиционната дейност, чрез пълномощник, оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмени бележки. Иска присъждане на разноски за защита от юрисконсулт. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: По делото няма спор за факти. Спорът е по приложението на материалния закон. С оспорения пред Административния съд София-област акт жалбоподателят Н. Михайлов, в качеството му на председател и член на Надзорния съвет на публичното дружество Трейс Груп Холд" АД, е задължен да върне по банкова сметка на това дружество недължимо платено нетно възнаграждение в размер на 4 886 697,59 лв. за периода от месец януари 2017 г. до месец юли 2020 г. в срок до 30 работни дни от издаване на акта, като в същия срок представи в Комисията за финансов надзор документи, удостоверяващи извършеното плащане. Актът е издаден на основание чл. 213, ал. 1 и ал. 2 ЗППЦК (Закон за публичното предлагане на ценни книжа), вр. чл. 15, ал. 1, т. 4 ЗКФН(Закон за Комисията за финансов надзор), вр. чл. 212, ал. 1, т. 1, вр. чл. 116в, ал. 1, вр. чл. 215 ЗППЦК, вр. чл. 59, ал. 1 и ал. 2 АПК. Първоинстанционният съд е приел, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалноправните разпоредби и с целта на закона, поради което е отхвърлил подадената от Михайлов жалба като неоснователна. Решението е неправилно. В отсъствие на спор по релевантните факти, които първоинстанционният съд е изложил и анализирал в пълнота, касационният състав счита, че не следва да ги излага повторно. Правилен е изводът на съда, че актът е издаден от компетентен орган и във валидна в писмена форма. Възражението на касатора за допуснати от съда съществени процесуални нарушения е неоснователно, тъй като по същество доводите му касаят правилното приложение на материалния закон и обосноваността на съдебния акт. Касационната инстанция намира за правилни изводите на първоинстанционния съд, че нормата на чл. 212, ал.1 ЗППЦК съдържа множество хипотези, при наличието на които е допустимо прилагането на принудителна административна мярка (ПАМ). В случая органът се е позовал на хипотезата, в която рискът за интересите на инвеститорите не е преодолян, предвид установения факт, че на Н. Михайлов, в качеството му на председател и член на надзорния съвет на публичното дружество, през периода м. януари 2017 г. - м. юли 2020 г. е изплатено допълнително възнаграждение в противоречие с императивни разпоредби на ЗППЦК и подзаконов акт по неговото прилагане. Михайлов по договор изпълнява ръководни функции като председател и член на Надзорния съвет на публичното дружество и като такъв е лице, спрямо което надзорният орган може да приложи ПАМ за нарушения на ЗППЦК. На него е изплащано допълнително възнаграждение за изпълнение на тези функции в противоречие с чл.116в, ал. 1 ЗППЦК, доколкото възнагражденията и тантиемите на членовете на управителните и контролните органи на публично дружество, както и срокът, за който са дължими, задължително се определят от общото събрание. ЗППЦК е специален по отношение на Търговския закон. Фактът, че допълнителните възнагражения и премии са изплатени в съответствие с политиката за възнаграждения, приета с решение на Общото събрание на акционерите, не прави изплащането им законосъобразно, тъй като специалният ЗППЦК не предвижда възможност за възлагане на правомощия по чл.116в, ал.1 ЗППЦК от Общото събрание на акционерите на Надзорния съвет на публичното дружество. Прилагането на мерки за административна принуда от орган при КФН не е обвързано с предпоставки като отмяна на решенията на органите на търговското дружество по реда на Търговския закон. С процесния акт за прилагане на ПАМ не се осъществява инцидентен контрол на решението на Общото събрание на акционерите. КФН проверява спазването на ЗППЦК. Нарушаването на чл.116в, ал.1 ЗППЦК от поднадзорно лице е основание за прилагане на мярка по чл. 212, ал.1 ЗППЦК. Доколкото изплащането на сочените възнаграждения и премии представлява разход на публичното дружество в противоречие със специалния закон, което неминуемо води до намаляване на финансовия му резултат през процесния период, то безспорно намалява доходността на акциите на публичното дружество, т.е. пряко се застрашават интересите на инвеститорите. Поради това правилен е изводът на съда за извършено нарушение на чл. 116в, ал.1 ЗППЦК, което поради застрашени интереси на инвеститорите на публичното дружество обосновава прилагането на ПАМ спрямо подназдорно на органа лице. Въпреки това, според касационния съдебен състав, крайният извод на съда за материална законосъобразност на оспорения акт е неправилен поради следното: Разпоредбата на чл. 212, ал.1 ЗППЦК предвижда осем различни принудителни административни мерки, които органът може да приложи спрямо поднадзорните му лица при установяване на горните обстоятелства. Действително, разпоредбата на чл. 212, ал.1, т.1 ЗППЦК предоставя широка дискреция на органа за вида на принудителната мярка, но при прилагането на конкретна ПАМ съобразно установени конкретни релевантни факти и обстоятелства издателят на акта е длъжен да изложи мотиви защо прилага точно избраната мярка. Неизлагането на мотиви от страна на органа защо е избрал едно от няколко възможни законосъобразни решения, съставлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила и е основание за отмяна на акта. В тази насока е и ТР 4/22.04.2004 г. на ВАС по т.д. 4/2002 г. При липса на мотиви защо органът е предприел точно приложената мярка по чл.212, ал.1, т.1 ЗППЦК съдът е възпрепятстван да осъществи контрол за спазване на принципа за съразмерност. От друга страна, основателно е възражението на касатора, че конкретното съдържание на мярката, чрез която органът изпълнява разпоредбата на чл. 212, ал.1, т.1 ЗППЦК, а именно задължава един частноправен субект да прехвърли по банковата сметка на публично търговско дружество определена парична сума, е в противоречие с чл.17, ал.3 и ал.5 от Конституцията на Република България и чл.1 от Протокол 1 към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС). Широката дискреция на органа в рамките на чл.212, ал.1, т.1 ЗППЦК да предприема мерки спрямо поднадзорни лица, изпълвайки я с реално съдържание чрез конкретни разпоредени действия, необходими за предотвратяване и отстраняване на нарушенията, на вредните последици от тях или на опасността за интересите на инвеститорите в определен от нея срок, не дерогира спазването на основните права на гражданите, едно от които е свързано с гарантираното право на неприкосновеност на собствеността. Конституцията на Република България закриля собствеността в широк смисъл на думата, като предоставя закрила и на вземанията, предвиждайки възможност частноправно вземане да бъде принудително отчуждено, но само при условията на чл.17, ал.5 от Конституцията - решение 22 от 10.12.1996 г. по к.д. 24/1996 г. В решение 17 от 16.12.1999 г. по к.д. 14/1999 г. е признато, че вземанията се обхващат от конституционноправната защита на собствеността, съдържаща се в чл.17, ал.1 и ал.3 от Конституцията. Съгласно чл.17, ал.5 от Конституцията принудителното отчуждаване на собствеността се извършва въз основа на закон. В случая органът не е посочил конкретна законова норма, която да го овластява да разпорежда принудително отчуждаване на притезания. Обстоятелството, че Михайлов е поднадзорно лице, мярката е в интерес на инвеститорите на публично дружество и широката дискреция на органа, предоставена с чл. 212, ал.1, т.1 ЗППЦК, не освобождава органа от изискването да упражнява тази дискреция в съответствие с разпоредбите на Конституцията на Република България и международните актове, по които България е страна. Във всички случаи тази възможност следва да е изрично регламентирана в закон и да се упражнява в интерес на обществото. Преценката на органа, че упражнява възможността в интерес на обществото, е само една от предпоставките. При липса на изрична правна норма, която да предвижда такава възможност в рамките на надзора, осъществяван от заместник-председателя на Комисията за финансов надзор, ръководещ управление Надзор на инвестиционната дейност, мярката се изпълва с недопустимо съдържание в противоречие с разпоредбата на чл.17, ал.5 от Конституцията на Република България и при нарушаване на принципа в чл.17, ал.3 от Конституцията. Действително, ПАМ по чл. 212, ал. 1 ЗППЦК може да бъде насочена към адресат, който не е извършил нарушение на закона, но в този случай задължително изискване към органа е да мотивира избора си защо прилага принудителната административна мярка именно към конкретния адресат. Предвид изложеното, първоинстанционният извод за материална законосъобразност на оспорения акт е неправилен, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено. При безспорно установена фактическа обстановка следва да бъде постановено друго, по същество, с което решение 782-ПД/ 28.10.2020 г. на заместник-председателя на Комисията за финансов надзор, ръководещ управление "Надзор на инвестиционната дейност", бъде отменено като незаконосъобразно. Същото е издадено от компетентен орган и във валидна писмена форма, но при съществени нарушения на административнопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон (в този см. решение 819/31.01.2022 г. по адм.д. 7707/2021 г. на ВАС; решение 3180/5.04.2022 г. по адм.д. 7075/2021 г. на ВАС). С оглед изхода на правния спор,своевременно направеното искане от касатора за присъждане на съдебните разноски е основателно. То е доказано и в претендирания размер от 27600 лв., предвид представените по делото писмени доказателства (л. 16 - л. 25), включващ платени държавни такси и адвокатско възнаграждение от 24190 лв. До приключване на устните състезания пълномощникът на ответника е направил възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. с чл. 144 АПК. Възражението е неоснователно. При определен по делото материален интерес от 4 886 698 лв. заплатеното адвокатско възнаграждение е в минимален размер, изчислен на основание чл. 8, ал. 1, т. 6 от Наредба 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - при интерес от 1 000 000 лв. до 10 000 000 лв. минималният размер е 12 530 лв. плюс 0,3 % за горницата над 1 000 000 лв. Заплатените държавни такси за производството са нормативно определени и също представляват съдебни разходи за страната. Воден от горното, Върховният административен съд