Решение № 69 от 5.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9228/2020 г.

Решение № 69 от 5.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9228/2020 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството по делото е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "ДКЦ ХХV - София" ЕООД, ЕИК *********, действащо чрез пълномощника адвокат Сапунджиева, против решение № 2730 от 03.06.2020 г., постановено по административно дело № 1552/2020 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу заповед № РД-15-14/21.01.2020 г. на директора на СЗОК (Столичната здравноосигурителна каса), с която на лечебното заведение е наложена санкция "частично прекратяване на договор № 22-2402/2018 г. за оказване на специализирана извънболнична медицинска помощ, сключен между НЗОК (Националната здравноосигурителна каса) и "ДКЦ ХХV - София" ЕООД по отношение на медицинската дейност на д-р П. Пелтешки, за отчетена от него дейност, която реално не е извършена. По съображения, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. първо и трето АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост, касаторът моли решението на съда да бъде отменено като неправилно, и да се постанови ново, с което се отмени и потвърдената с него заповед за налагане на санкции като незаконосъобразна. Претендира и присъждане на направените деловодни разноски за производството пред двете съдебни инстанции. Ответникът по касация – директорът на СЗОК, действащ чрез процесуалния представител главен юрисконсулт Шкодрева, оспорва касационната жалба като неоснователна и моли атакуваният с нея съдебен акт да се потвърди като правилен. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея решение, като предлага жалбата да бъде оставена без уважение, а решението да се остави в сила. Върховният административен съд (ВАС), шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като провери решението съобразно изискванията на чл. 218 АПК, настоящият съдебен състав намира жалбата за неоснователна. Предмет на съдебна проверка за законосъобразност в производството пред първоинстанционния съд е била заповед № РД-15-44/21.01.2020 г., издадена от директора на СЗОК, с която на основание чл. 59, ал. 11, т. 1, предложение първо, буква "а" от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО) и чл. 395, във връзка с чл. 407, ал. 1, б. "а" от Националния рамков договор за медицинските дейности (НРДМД) за 2018 г., поради отчитане от д-р П. Пелтешки на медицинска дейност, която не е извършена, на лечебното заведение за специализирана извънболнична медицинска помощ "ДКЦ ХХV - София" ЕООД с месторазположение гр. София, район Младост, бул. "Свето Преображение" № 20, е наложена санкция частично прекратяване на сключения с НЗОК/СЗОК договор № 22-2402/2018 г. по отношение на медицинската дейност на д-р П. Пелтешки, изпълнител по пакет "Физикална терапия и рехабилитационна медицина". За да не уважи сезиралата го жалба съдът е приел, че оспорената пред него заповед е издадена от компетентен орган и в предписаната от закона форма, без допускане на съществени процесуални нарушения, в съответствие с материалния закон и неговата цел. В хода на съдебното производство безспорно е установено, че изпълнителят на медицинска помощ е отчел с амбулаторен лист № 1943/14.12.2018 г. в СЗОК неизвършен от д-р П. Пелтешки вторичен преглед на здравноосигуреното лице Л. Маринска, като неизвършената реално медицинска дейност е заплатена на лечебното заведение. В проверяваното решение са обследвани надлежно спазването на дължимата процедура при установяване на нарушението и материалната законосъобразност на наложената от компетентния орган санкция за извършването му, като е отговорено на всички относими доводи на страните. Настоящият съдебен състав споделя изложеното от АССГ, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изречение второ АПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Касаторовите възражения са неоснователни. Атакуваният съдебен акт е постановен при точно установени факти, по които няма спор между страните. Спорът е правен и е свързан с отговора на въпроса дали тези факти разкриват наличието на основанието по чл. 59, ал. 11, т. 1, б. "а" ЗЗО, на което е издадена заповедта за налагане на санкция. В чл. 59, ал. 11 ЗЗО са предвидени четири основания, при които директорът на РЗОК прекратява договорите с изпълнителите на медицинска/дентална помощ или налага финансова санкция, определена в действащия НРД. От систематическото тълкуване на ал. 11, което налага разглеждането й във връзка с ал. 13, следва еднозначен извод, че въпросът коя от предвидените санкционни мерки да бъде приложена, е законодателно уреден и не зависи от преценката на административния орган. Съгласно законовите разпоредби, в случаите по т. 1 и т. 2 директорът прекратява изцяло или частично договорите, а в случаите по т. 3 и т. 4 налага финансова санкция съгласно действащия НРД. В настоящия случай се касае за нарушение по смисъла на чл. 59, ал. 11, т. 1, а именно, отчитане на дейност, която не е извършена, което обуславя прилагане на мярката "частично прекратяване на договора с изпълнителя на извънболничната медицинска помощ по отношение на лекаря, който не е извършил тази дейност". Съгласно цитираната разпоредба, единствената предпоставка за прилагане на мярката в този случай е липсата на реално изпълнение на отчетената медицинска/дентална дейност, а не стойността на заплатената от РЗОК сума. Това означава, че самото нарушение е прието от законодателя за достатъчно тежко и че размерът на сумата е без правно значение. По аргумент от § 1, т. 4. 1 от ДР на НРДМД за 2018 г., дори да е незначителна, тя не прави случая маловажен и не обосновава изключението по чл. 395, ал. 4 от НРДМД за 2018 г. за неналагане на санкция. Освен това, съгласно чл. 407, ал. 1, б. "а" от НРДМД за 2018 г., при отчитане на дейност, която не е извършена, както и при извършване и отчитане на медицинска дейност, за което няма съответни медицински индикации, на изпълнителя на медицинска помощ се налага санкция прекратяване на договора по определен пакет частично по отношение на лекаря, неизвършил дейността, което е и сторено в процесния случай. Предвид изричната разпоредба на § 10 от ПЗР на НРДМД за 2020-2022 г. (в случаите на констатирани нарушения, извършени до 31.12.2019 г. през периода на действие на предходния индивидуален договор с изпълнител на медицинска помощ, се прилагат глобите и санкциите, предвидени за съответното нарушение в ЗЗО и НРДМД за 2018 г., като се спазва процедурата за осъществяване на контрол по ЗЗО и този НРДМД), е неоснователно и възражението, че със заповедта е прекратен договор с изтекъл срок на действие. В случая административният орган е извършил изискуемото разграничение между лечебното заведение и лекаря, упражняващ дейност в него, и именно поради това е прекратил само частично по отношение на този лекар, а не изцяло индивидуалния договор с дружеството изпълнител на медицинска помощ по договора, в съответствие с установеното от фактическа страна и в съзвучие с посочените в заповедта правни основания, като е съобразил диспозитива си с това, че нарушението не е повторно. Наложената санкция и правната й квалификация напълно кореспондират с извършеното нарушение. По тези съображения аргументите на касатора за неправилност на решението и незаконосъобразност на процесната заповед не могат да бъде споделени. Тежестта на доказване в процеса е разпределена от първоинстанционния съд съобразно доводите и възраженията на страните, като им е дадена възможност да ангажират доказателства в подкрепа на представените становища. Решението е постановено след обсъждане на всички относими към предмета на спора доводи и възражения, направени в хода на съдебния процес, както и на събраните доказателства, като са изложени аргументи, мотивиращи изводите на съдебния състав относно приложимия закон. От изложеното явства, че тезата, която се силаеше да докаже процесуалният представител на касатора, не може да бъде кредитирана. Като е отхвърлил жалбата срещу заповедта, Административен съд – София-град вярно е преценил фактите по спора и точно е приложил материалния закон (противно на твърдяното в касационната жалба) при стриктно спазване на съдопроизводствените правила, поради което постановеното от него решение следва да бъде оставено в сила. Предвид неоснователността на главните искания в касационната жалба няма как да бъде уважена и акцесорната им претенция за присъждане на сторените деловодни разноски, а ответникът по касация, за когото изходът от спора е позитивен, не е претендирал разноски. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,