Решение № 154 от 20.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 899/2012 г.

Решение № 154 от 20.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 899/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Надежда Зекова Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационно обжалване на решението по гр. д. № 15508/2011 г. на Софийския градски съд в частта, с която е отхвърлен искът на В. Н. срещу Д. ф. "З." за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на сумата 6 324 лв.. Касацията е допусната с определение от 18.02.2013 г. поради допуснати противоречия с практиката на ВКС - т. 12 на ТР № 1/2001 г. ОСГК на ВКС и решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. След проверка на въззивното решение в посочената част, касационният съд приема следното: Софийският градски съд е потвърдил първоинстанционното решение на Софийския районен съд, с което е отхвърлен искът на Н. за сумата 6 324 лв. - обезщетение за оставането му без работа поради незаконно уволнение за времето от 4.02.2011 г. до 7.02.2011 г. вкл. и за времето от 4.04.2011 г. до 14.09.2011 г., като е приел, че през първия период Н. е бил в трудово правоотношение, което още не е прекратено, а оставането му без работа за времето на втория период няма връзка с обжалваното уволнение, а е резултат на прекратяване на последващо трудово правоотношение. Изводите на въззивния съд са необосновани, несъответни на доказателствата по делото. Съдът се е позовал на факта на връчване на заповедта за уволнение на Н. на 9.02.2011 г. и чл. 335 КТ, че това е момента на прекратяване на трудовия договор. Съдът обаче не е взел предвид другите безспорни доказателства по делото - заключение на вещото лице, че Н. е работил по прекратеното трудово правоотношение до 4.2.2011 г., а за времето от тази дата не е получила трудово възнаграждение. Обстоятелството, че Н. не е работил за времето от 4 до 7 февруари 2011 г. не е оспорено от работодателя. Заповедта за уволнение № 2622/19.11.2010 г., връчена на Н. на 9.2.2011 г., удостоверява прекратяване на трудовото правоотношение считано от 4.02.2011. /в приложеното копие погрешно е изписано 2010 г./ Заповедта съдържа подписите на двете страни - служителя и работодателя, т. е. удостоверява писменото им съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение считано от 4.2.2011 г. Такова споразумение е допустимо съгласно чл. 119 КТ и съдът е следвало да го време предвид. В нарушение на закона, съдът е отхвърлил искането за обезщетение за времето от 4.04.2011 г. до 4.08.2011 г. За прецизност на настоящото изложение, следва да се отбележи, че първоинстанционният съд в мотивите и диспозитива на решението си е посочил крайната дата 14.09.2011 г., каквото искане не е било направено от ищеца Н.. Неговата претенция е за крайна дата 4.08.2011 г., когато изтича шестмесечният период по чл. 225, ал. 1 КТ, считано от прекратяване на трудовото правоотношение на 4.2.2011 г. Безспорен е фактът, че за времето от 8.2. до 4.4.2011 г. Н. е работил по друг трудов договор със същия работодател, видно от приложената заповед № 190/7.02.2011 г., при същото трудово възнаграждение. За този период той няма право на обезщетение по чл. 225 КТ. Трудовият договор по посочената заповед № 190 е със срок на изпитване 6 месеца в полза на работодателя и той се е възползвал от своето право да прекрати договора преди изтичане на този срок на посочената дата 4.4.2011 г. - заповед № 536/1.4.2011 г. От този момент ищецът Н. продължава да бъде в състояние на безработица поради незаконното му уволнение по заповед № 2622/19.11.2010 г. Необоснован е изводът на съда, че оставането му без работа е резултат на прекратяването на втория трудов договор. Законът императивно е предвидил, че при незаконно уволнение се дължи обезщетение за оставане на служителя без работа в продължение на шест месеца. Това задължение на работодателя не може да бъде дерогирано с оглед на обстоятелства, произтичащи от други трудови взаимоотношения на уволнения работник или служител. Изисква се само да бъде установено обективно състояние на безработица в периода от шест месеца след уволнението. В конкретния случай ищецът Н. не е имал никакви реални възможности да противодейства на прекратяването на втория трудов договор, след като той е сключен като срочен в полза на работодателя. Той има право на обезщетение за времето от 4.4. до 4.8.2011 г. От заключението на вещото лице Д. С., прието в първоинстанционното производство по делото, следва, че брутното трудово възнаграждение на Н. е 1 581, 20 лв.. За периода от 4.2. до 7.2. вкл. 2011 г., 4 раб. дни, той има право на обезщетение в размер на 316,24 лв., а за времето от 4.4. до 4.8.2011 г. - четири месеца, той има право на обезщетение в размер на 6324,80 лв., или общо сумата 6641,04 лв.. С молба от 4.7.2011 г. /л. 57 от досието на гр. д. № 14091/2011 г./ ищецът В. Н. е посочил размера на иска като сумата 6324 лв., поради което следва да му се присъди тази сума. В полза на ищеца следва да се присъдят разноските за касационното производство по делото в размер на 600 лв. и следва да се присъди държавна такса в размер на 126,48 лв. дължима от ответника Д. ф. "З." на основание чл. 78, ал. 6 във връзка с чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 18, ал. 2 от Тарифата за държавни такси по ГПК. Върховният касационен съд