Решение № 10994 от 5.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7114/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 84, ал. 3 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Образувано е по касационната жалба на И. Х. Х., гражданин на Сирия, срещу Решение 4396/29.04.2025 г., постановено по адм. д. 637/2025 г. по описа на Административен съд Хасково, с което е отхвърлена жалбата на чужденеца срещу Решение 1869/24.02.2025 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) при Министерския съвет (МС), с което е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут на заявителя, роден на [дата]. в Сирия, [населено място], обл. Халеб. С твърдения, обосноваващи наличието на касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 2 АПК с акцент постановяването му в противоречие с чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ, търсещият закрила лично и чрез адв. Косарова претендира отмяна на решението, отмяна на административния акт и връщане на преписката на органа за ново произнасяне по искането за предоставяне на международна закрила. Ответникът по касационната жалба, председателят на ДАБ при МС, се представлява от юрк. Хичовски, който оспорва нейната основателност с позоваване на съставени в рамките на производството пред тази инстанция справки за ситуацията в Сирия и иска оставяне в сила на решението. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в състав на Първо отделение, след като прецени наведените в нея доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея. Разгледана по същество, е неоснователна. Според фактическите установявания на Административен съд Хасково при интервюирането си търсещият закрила заявил, че е напуснал Сирия през м. август 2024 г., заминавайки нелегално за Турция, където останал 6 дни, след което не по установения ред влязъл в България. Съпругата и децата му останали в Сирия. Касаторът отрекъл членство в политически партии, арестуване, осъждане или наличие на проблеми заради етническата си принадлежност или изповядваната религия, участие в религиозни организации, общност, секта, въоръжена групировка, оказване на насилие спрямо него и/или семейството му, отправяне на заплахи с такава насоченост. Напуснал страната си по произход заради войната и лошото икономическо положение. Дъщеря му е със [заличен текст], налагащи адекватна помощ в Европа. Взел решение да потърси закрила в България, тъй като е мирна страна, в която няма дискриминация. При така заявената бежанска история с оглед отсъствието на данни спрямо сирийския гражданин да е осъществено преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група с характеристиките по чл. 8, ал. 4 ЗУБ, АС Хасково е възприел като правилен извода на административния орган за липса на предпоставките за предоставяне на статут на бежанец на чужденеца по чл. 8, ал. 1 от ЗУБ. След анализ на материалноправните предпоставки по чл. 9, ал. 1 ЗУБ инстанцията по същество приема, че заявителят е бил принуден да напусне страната си на произход, но не поради реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание, екзекуция, изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или друг вид уронващо достойнството наказание. Решението е правилно. Мотивите му се основават на възприетите факти, обсъдени са всички доводи на оспорващия и събраните доказателства, съобразени са общодостъпни информационни източници. Съдържанието му е съобразено с чл. 172а, ал. 2 АПК. АС - Хасково с право е съобразил, че бежанската история на чужденеца не съдържа данни за съществуване на фактическите основания, изчерпателно изброени в чл. 8, ал. 1 ЗУБ, за предоставяне статут на бежанец на И. Х. Х.. Той не заявява твърдения, позволяващи да се направи извод за опасение от преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, нито сочи конкретни действия, попадащи в предметния обхват на чл. 8, ал. 5 ЗУБ. Неоснователни са и доводите, че са налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9 ЗУБ поради неправилното анализиране на ситуацията в страната на произход. Касаторът не е бил принуден да напусне Сирия поради реална опасност от изтезание, нечовешко или унизително отношение, смъртно наказание или екзекуция или други тежки посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗУБ, нито е застрашен от такива посегателства при завръщането му в страната по произход. При издаването на оспорения административен акт административният орган подробно е обсъдил ситуацията в страната по произход и е достигнал до извод, че не са налице предпоставки по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Подробно обсъдените от АС Хасково справки за актуалното положение в Сирия обуславят заключение, че не е налице заплаха за търсещия закрила поради ситуация на безогледно насилие в държавата му по произход. Понастоящем не е налице въоръжен конфликт съпроводен със степен на безогледно насилие, който би довел до реална опасност от тежки и лични заплахи за чужденеца. Общата обстановка по сигурността е сравнително стабилна, като е налице надежда за възстановяване на политическите институции и внедряването на нова политическа култура. Тези обстоятелства се потвърждават и от приетата като доказателство в тази инстанция относно актуалното положение в страната. Разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗУБ транспонира съдържанието на чл. 15 от Директива 2011/95/ЕС на ЕП и на Съвета от 13 декември 2011 г. С изключение на позоваването на държавата на произход на молителя, член 15, буква б) от Директива 2011/95 съответства по същество на член 3 от ЕКПЧ, който е част от общите принципи на правото на Съюза и се съдържа като самостоятелен принцип в член 19, параграф 2 от Хартата на ЕС. Съгласно установената съдебна практика на Съда на ЕС, съдебната практика на Европейския съд по правата на човека относно тълкуването на ЕКПЧ следва да се взема предвид при тълкуването на обхвата на член 15, буква б) в общностния правен ред. Съдебната практика дава насоки относно тълкуването на термините "изтезания" и "нечовешко или унизително отношение или наказание". Въпреки това, следва да се има предвид, че докато чл. 3 ЕКПЧ не придава значение на това от кого или какво би могло да произтече съответното нечовешко или унизително отношение или наказание или изтезание, Директивата изисква те да са резултат от действия на субекти на тежки посегателства по смисъла на чл. 6 от нея. Затова когато се преценява необходимостта от предоставяне на субсидиарна закрила следва да се изхожда от това налице ли са субекти на тежки посегателства, които биха могли да причинят съответното отношение, наказание или изтезание в страната на произход по отношение на конкретния кандидат за закрила. Текстът на чл. 3 ЕКПЧ се има предвид при преценката на принципа за забрана за връщане. В конкретния случай, както бе посочено, касаторът не заявява данни, въз основа на които да се направи извод за реална опасност за него от смъртно наказание или екзекуция или изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание в страната на произход. Значението на понятието въоръжен вътрешен конфликт е пояснено от СЕС в решението по делото Diakitе от 30 януари 2014 г., дело C-285/12, в чиято т. 35 Съдът потвърждава, че, член 15, буква в) от Директивата се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като "въоръжен конфликт, който няма международен характер" по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. Съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждането на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95 в действие. По отношение на общия риск за цивилни лица, чл. 15, б. в) се привежда в действие единствено ако въоръженият конфликт се характеризира с безогледно насилие на такова високо ниво, че самите цивилни лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства. Поради това в точка 30 от решението по делото Diakitе СЕС отбелязва, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт може да доведе до предоставяне на субсидиарна закрила само когато сблъсъците между редовните въоръжени сили на дадена държава и една или повече въоръжени групи или между две или повече въоръжени групи бъдат приети, по изключение, за пораждащи тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила, по смисъла на чл. 15, б. в) от Директивата, тъй като степента на безогледно насилие, която ги характеризира, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи (в този смисъл и делото Elgafaji, СЕС (голям състав), решение от 17 февруари 2009 г., Дело C-465/07. Съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение характеристики; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. В случая тези критерии не са изпълнени. Търсещият закрила не сочи данни, които да се интерпретират като състояние на реална опасност, насочена пряко към личността му от страна на субекти по чл. 9, ал. 2 ЗУБ. Международните източници не съдържат сведения за ниво на безогледно насилие нито в Сирия като цяло, нито в провинцията, в която лицето би се завърнало, към настоящия момент. Гражданската война в Сирия е приключила, както и режимът на А., който беше считан за основен субект на преследване. Действително, има информация за неидентифицирани въоръжени групировки, действащи в северните райони на страната (на север от Алепо), които са причина за около 40% от регистрираните инциденти с насилие срещу цивилни, но инцидентите не са повсеместно явление и не засягат цялата територия. Последното ръководство за Сирия, издадено от Европейската Агенция за подкрепа в областта на убежището сочи, че районите на север от Алепо са под контрола на Сирийската национална армия, която се счита свързана с Турция. На нея се приписват голяма част от нападенията в района, насочени срещу кюрди, но кандидатът за закрила е арабин. Не се установяват и основанията за прилагане на принципа "non refoulment" (забрана за връщане), установен в член 33, параграф 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и възприет в ЗУБ (чл. 4, ал. 3), съгласно който чужденец, влязъл в България за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Няма фактически обстоятелства, които да налагат извод, че ако жалбоподателят бъде върнат обратно в Сирия има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение. Неоснователен е и касационният довод за наличие на обстоятелствата за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 8 ЗУБ. От постоянната съдебна практика по приложението на чл. 9 ЗУБ следва, че под други причини от хуманитарен характер по смисъла на чл. 9, ал. 8 ЗУБ се има предвид не всяка причина, независимо от нейното естество, а се визират останалите случаи, различни от изрично предвидените в ал. 1 на чл. 9 ЗУБ, въз основа на които може да се установява същата по интензивност реална опасност от тежки посегателства срещу личността на чужденеца при завръщането му в държавата по произход. Макар и неназовани, тези причини обаче следва да са такива, че да разкриват реален риск от посегателства върху личността на чужденеца при завръщането му в страната. Няма данни по делото за съществуване на такива причини по отношение на чужденеца. Отказът на председателя на ДАБ да предостави на касатора международна закрила е законосъобразен, а съдебният акт, отхвърлящ оспорването срещу административното решение правилен. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 1, изр. 1, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, Първо отделение