Решение № 1062 от 27.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 6593/2020 г.

Решение № 1062 от 27.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 6593/2020 г., VII о., докладчик председателят Павлина Найденова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба на ръководителя на Управляващия орган на Оперативна програма "Добро управление" срещу решение № 2326 от 29.04.2020 г. по адм. д. № 13739/2019 г. на Административен съд София- град, с което е отменен отказ от верификация по предявено искане за плащане № 12/31.10.2019 г. на ръководителя на Управляващия орган на Оперативна програма "Добро управление", обективиран в писмо изх. № BG05 SFOP001-3. 002-0001-C06-M111 от 18.11.2019 г., с което на Националния институт на правосъдието, в качеството му на бенефициер по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ № BG05 SFOP001-3. 002-0001-C01/11.11.2016 г. е отказана верификация на извършен разход в размер на 600 лв. по подадено искане за плащане № 12 от 31.10.2019 г. и е върната преписката на административния орган за издаване на нов акт спри спазване на задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона. Излага касационни основания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Неправилно съдът приел ЗСВ като специален закон, с който са определени правилата за допустимост на разходите по ОПДУ / Оперативна програма "Добро управление" / по отношение на преподавателската дейност на НИП, когато НИП е бенефициер по ОПДУ, същите се съдържат в ПМС 189/2016 г. Счита, че разпоредбата на чл. 28, ал. 4 ПМС 189/2016 г. е в унисон със законодателните промени, обнародвани с ДВ, бр. 49 от 2018 г. в ЗСВ, с които са предвидени правомощия на директора на НИП да определя самостоятелно със заповед преподаватели, които са съдии, прокурори, следователи и съдебни служители. Сочи, че ЗСВ не урежда правоотношението с изборните членове на Висшия съдебен съвет, главния инспектор и инспекторите в Инспектората на Висшия съдебен съвет, не е указано, че с тях се сключва договор за услуга и в тази връзка по отношението на тях следва да се прилага чл. 28, ал. 4 на ПМС 189/2016. Претендира юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции в минимален размер. Ответната страна е представила писмен отговор. Излага доводи, че в Закона за съдебната власт изчерпателно са изброени случаите, в които преподавателската дейност се възлага със заповед. В останалите случаи се прилага общия ред, включително и с изборните членове на ВСС. Твърдението на УО, че следва да се издаде заповед за възлагане на преподавателска дейност на изборния член на ВСС, насочва бенефициера към извършване на нарушение на Закона за съдебната власт, доколкото в разпоредбата на чл. 262, ал. 4 от ЗСВ са определени случаите, в които директорът на НИП е оправомощен да издава заповед за възлагане на преподавателска дейност. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Режимът на възлагане спрямо лицата по чл. 262, ал. 4 (със заповед) не е относим за лицата посочени в чл. 262, ал. 2, изр. 2 ЗСВ, съгласно който временни преподаватели могат да бъдат и експерти в други области, каквито са и изборните членове на ВСС. Разпоредбата на чл. 262 ЗСВ е тази, която урежда възлагането на преподавателската дейност, като с изменението й с ДВ бр. 49/2018 г. в ал. 2 е предвидено временно преподавателска дейност да могат да осъществяват и експерти в други области, т. е. разширен е кръгът на лицата, които могат да бъдат временни преподаватели. В чл. 262, ал. 4 ЗСДВ изчерпателно са изброени случаите, в които дейността се възлага със заповед на директора на НИП- съдиите, прокурорите, следователите и съдебните служители. След като лицата по чл. 262, ал. 2, изр. 2 ЗСВ могат да бъдат временни преподаватели, но не са включени изрично в кръга на лицата по ал. 4, за които се изисква издаването на заповед, то те следва и могат да извършват дейността въз основа на договор, какъвто в настоящия случай е сключения договор между НИП и изборен член на ВСС. Касационната жалба е процесуално допустима, подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е основателна. За да отмени оспорения акт съдът е приел, че единствено по отношение на лицата по чл. 262, ал. 4 от ЗСВ директорът на НИП може да издава заповед, с която да им възлага извършването на дейност като временни преподаватели. По отношение на възлагането на дейност като временни преподаватели на лицата по чл. 262, ал. 2, изр. 2 ЗСВ, вкл. експертите в други области, в които попадат и членовете на ВСС, чл. 262 не съдържа изрична правна уредба и препраща към акта по чл. 253, т. 4 от ЗСВ. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от Вътрешните правила за организацията и реда на обучителната дейност на Националния институт на правосъдието определя, че съдиите, прокурорите, следователите и съдебните служители осъществяват преподавателска дейност като временни преподаватели и/или разработват самообучителни ресурси, аналитични материали, приложни изследвания и публикации въз основа на заповед, издадена от директора на Националния институт на правосъдието. Другите лица осъществяват тези дейности въз основа на договор. Приел, че в несъответствие със ЗСВ разпоредбата на чл. 28, ал. 4 от ПМС 189/2016 г. изисква пленумът на Висшия съдебен съвет да е взел решение, с което възлага на директора на Националния институт на правосъдието да издава заповеди за определяне на преподавателя, програмата на обучението и размера на възнаграждението по тарифа, определена от Управителния съвет на Националния институт на правосъдието, за изборен член на ВСС в случая. В административния акт не се сочи, че липсва и решение на пленума на ВСС възлагащо издаването на заповеди по реда на чл. 28, ал. 4 от ПМС 189/2016 г. Решението е неправилно. С оспорения в първоинстанционното производство административен акт на Националния институт на правосъдието не са верифицирани разходи в размер на 600, 00 лв. по бюджетен ред 6. 1. Разходи за магистрати и външни експерти по граждански договори и заповеди по ПМС 189 за лектори, работни групи, изработване на помагало и работа по подготовка и участия в комисии за обществени поръчки". Конкретно неверифицирания разход е за възнаграждения за осъществяване на преподавателска дейност от изборен член на Висшия съдебен съвет (ВСС), с който е сключен договор за услуга № АПИПР-05-26 от 8.05.2019 г. Прието е, че разходът е недопустим на основание чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕСИФ, тъй като за изборния член на ВСС не е издадена заповед, каквото е изискването на чл. 28, ал. 4 от Постановление № 189 на МС от 28.07.2016 г. за определяне на национални правила за допустимост на разходите по програмите, съфинансирани от Европейските структурни и инвестиционни фондове, за програмен период 2014 – 2020 г. (ПМС № 189) Съгласно чл. 57, ал. 1, т. 4 от Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ЗУСЕСИФ), на която се е позовал органът, за да откаже верификация, за да бъде допустим разходът следва да е извършен законосъобразно съгласно приложимото право на Европейския съюз и българското законодателство. Датата 8.05.2019 г., поставяща началото на правоотношенията между изборния член на ВСС и Националния институт на правосъдието (НИП), е релевантна за определяне на нормативната уредба даваща отговор на спорния по делото въпрос - как трябва да се уредят отношенията между НИП и изборен член на ВСС, осъществяващ преподавателска дейност, за да бъде верифициран разходът за възнаграждения за осъществена от изборния член на ВСС преподавателска дейност. Съгласно чл. 59, ал. 1 ЗУСЕСИФ, доколкото със закон не е предвидено друго за програма по чл. 3, ал. 2, конкретните национални правила и детайлните правила за допустимост на разходите за съответния програмен период се определят с нормативен акт на Министерския съвет. Такъв акт, както правилно е посочил първоинстанционният съд, е ПМС № 189. В чл. 28, ал. 4 ПМС № 189 (изм. ДВ, бр. 30 от 2017 г., в сила от 11.04.2017 г.) е регламентирано, че разходите за възнаграждения на изборните членове на Висшия съдебен съвет, главния инспектор и инспекторите в Инспектората на Висшия съдебен съвет, съдии, прокурори и следователи, които ще осъществяват преподавателска дейност пo смисъла на чл. 195, ал. 1, т. 4 от Закона за съдебната власт в Националния институт на правосъдието, и на съдебни служители, преподаватели в Националния институт на правосъдието, са допустими при условията на чл. 13, ал. 1, т. 10 от Закона за обществените поръчки, когато пленумът на Висшия съдебен съвет е взел решение, с което възлага на директора на Националния институт на правосъдието да издава заповеди за определяне на преподавателя, програмата на обучението и размера на възнаграждението по тарифа, определена от Управителния съвет на Националния институт на правосъдието. В случая не се спори, че за изборния член на ВСС не е изпълнено изискването на чл. 28, ал. 4 ПМС № 189, а именно – не е издадена заповед за определянето му като преподавател, програмата на обучението и размера на възнаграждението му. Вместо да бъде издадена заповед, за осъществената от него преподавателска дейност е сключен договор за услуга. Безспорно разпоредбата на чл. 28, ал. 4 ПМС № 189 съществува и не е изрично отменена. Тя не противоречи на нормативен акт от по-висока степен, конкретно – на чл. 262 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), за да се приложи по-високият по степен акт. Съгласно чл. 262, ал. 2 ЗСВ (изм. ДВ бр. 49 от 12.06.2018 г.) постоянни и временни преподаватели към Националния институт на правосъдието са съдии, прокурори и следователи. Временни преподаватели може да бъдат научни сътрудници по правни науки и експерти в други области. Съгласно ал. 4 на същия член, съдиите, прокурорите, следователите и съдебните служители осъществяват преподавателска дейност като временни преподаватели в Националния институт на правосъдието и разработват учебни материали, самообучителни ресурси и публикации, необходими за обучителната дейност на Националния институт на правосъдието, въз основа на заповед, издадена от директора на Националния институт на правосъдието. Нито в ал. 2, нито в ал. 4 на чл. 262 ЗСВ се съдържа регламентация по какъв начин се уреждат правоотношенията между Националния институт на правосъдието и изборните членове на ВСС, в случаите в които те осъществяват преподавателска дейност в НИП, поради което за тях е приложима разпоредбата на чл. 28, ал. 4 ПМС № 189. Неправилен е направеният от първоинстанционния съд извод, че за изборните членове на ВСС следва да се приложи чл. 10, ал. 1 от Вътрешните правила за организацията и реда на обучителната дейност в националния институт на правосъдието (Вътрешните правила), предвиждаща, че другите лица извън съдиите, прокурорите, следователите и съдебните служители осъществяват преподавателска дейност въз основа на договор. Посочените Вътрешни правила са приети на основание чл. 253, т. 4 ЗСВ и чл. 34а от Правилника за организацията на дейността на Националния институт на правосъдието и на неговата администрация от Управителния съвет на НИП, но чл. 10, ал. 1 от Вътрешните правила противоречи на нормативен акт от по-висока степен, конкретно на чл. 28, ал. 4 ПМС № 189. Поради това и на основание чл. 15, ал. 3 от Закона за нормативните актове, чл. 10, ал. 1 от Вътрешните правилна не може да бъде приложен. Обстоятелството, че за да се обоснове неспазване на чл. 28, ал. 4 ПМС № 189, в оспорения отказ органът не е направил констатация за липсата на решение на пленума на ВСС възлагащо издаването на заповеди, противно на приетото от съда, не води до неправилно определяне на основанието за отказ за верификация в решението на ръководителя на УО. Необходимо и достатъчно за законосъобразност на оспорения отказ е неспазването на всяко едно конкретно изискване на чл. 28, ал. 4 ПМС № 189, в случая – неспазването на изискването за издаване на заповед от директора на НИП. Видно от изложеното изводът на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на оспорения административен акт е неправилен. Противно на приетото от него отчетените разходи не съответстват на изискването на чл. 28, ал. 4 ПМС № 189 и са недопустими, на основание чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕСИФ. Обжалваното съдебно решение следва да се отмени като неправилно, а в полза на административния орган да се присъди претендираното юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции, по 100 лв. за всяка съдебна инстанция. Като има предвид изложените мотиви, Върховният административен съд, Седмо отделение