Решение № 12702 от 29.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 8303/2010 г.

Решение № 12702 от 29.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 8303/2010 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Татяна Хинова Производството е по чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба, подадена от Антон Гочев Чакъров срещу решение № 6925 от 27.05.2010 г., постановено от тричленен състав на Върховния административен съд - първо отделение по адм. д. № 16467/2009 г. С касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касационният жалбоподател прави искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго по същество на спора, с което да бъдат отменени текстовете на чл. 7, ал. 1, чл. 6, ал. 1, чл. 11 и чл. 10, ал. 3 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица, приета с ПМС № 88 от 19.04.2006 г. Алтернативно пред тази инстанция прави искане за обявяване на нищожност на нормативния акт. Ответникът Министерски съвет на РБ не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага обжалваното решение като правилно да бъде потвърдено. Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, поради което разглеждането й е процесуално допустимо. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред тричленния състав на Върховния административен съд е образувано по оспорване на нормативен административен акт - разпоредбите на чл. 7, ал. 1, чл. 6, ал. 1, чл. 11 и чл. 10, ал. 3 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица, приета с ПМС № 88 от 19.04.2006 г. Съдът е отхвърлил като неоснователно оспорването. За да стигне до този правен извод съдът е приел, че оспорения текст на чл. 7, ал. 1 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица, приета с ПМС № 88 от 19.04.2006 г. е изменен с изменение, обнародвано в Държавен вестник бр. 86/3.10.2008 г. - преди да е образувано делото по оспорване на този текст. С това изменение е отпаднало ограничението за максимална стойност на еднократното обезщетение, което именно е било оспорено. Съдът е преценил, че разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от Наредбата не противоречи на законовите норми, тъй като с разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от ЗПГРРЛ изрично е предвидено диференцирано обезщетение за лицата визирани в чл. 1, ал. 1, т. 1 - 6, т. 8 и т. 9 от закона, които са претърпели репресия и са живи и обезщетение за наследниците на репресирани лица в тези хипотези. Предвиденият размер на обезщетение в оспорените текстове от Наредбата е съобразен с предвидената в Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица диференциация. Съдът е приел, че разпоредбата на чл. 11 от Наредбата не противоречи на законови норми, тъй като решението с което се произнася централната комисия по чл. 4, ал. 3 от ЗПГРРЛ няма характер на административен акт и на това основание не подлежи на съдебен контрол. Съдът е приел, че в разписаната процедура, централната комисия действа като помощен орган, а крайния акт, с който се признава или отказва правото на обезщетение е решението на областния управител, което подлежи на обжалване. Съдът е преценил като съответна на законовите разпоредби нормата на чл. 10, ал. 3 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица, приета с ПМС № 88 от 19.04.2006 г. Изрично в чл. 4, ал. 2 и ал. 3 от ЗПГРРЛ е предвидено, че при липса на писмени доказателства, включително относно вида и продължителността на репресията, релевантните факти се установяват от централна комисия. По законовата делегация, редът за работа на централната комисия се регламентира с подзаконовия нормативен акт. По тези доводи съдът е отхвърлил като неоснователна жалбата. Обжалваното решение е правилно. При постановяването му не са допуснати нарушения, които да обуславят наличие на инвокираните касационни отменителни основания. Разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица, приета с ПМС № 88 от 19.04.2006 г. в редакцията, която е оспорена е изменена с изменение, обнародвано в Държавен вестник бр. 86 от 2008 г. С това изменение е отпаднало максималното ограничение на еднократното обезщетение, поради което правилно съдът е отхвърлил жалбата. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател, че разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от Наредбата противоречи на норми от по-висок ранг - разпоредби на Закона за наследството и на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица. Оспорената наредба е издадена по законовата делегация на чл. 4, ал. 1 от ЗПГРРЛ, поради което съответствието на оспорените норми се преценява с оглед нормите на специалния закон. С разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от закона изрично е предвидено, че лицата които са били в затвори, лагери и други подобни места и са живи, получават обезщетение за всяка изтърпяна от тях репресия в пълния му размер за целия срок на претърпяната репресия. Изрично в специалния закон е предвидена диференциация относно размера на еднократното обезщетение за живите лица и за техните наследници, когато тези лица попадат в някоя от категориите, предвидени в чл. 1, ал. 1, т. 1 - т. 5 и т. 9 от закона. Разграничаването, което предвижда законът е изведено от факта, че по отношение на живите лица, които са претърпели репресия е предвидено обезщетяване за имуществени и неимуществени вреди, а за наследниците е предвидена възможност за обезщетяване само за имуществени вреди. Еднократно обезщетение за неимуществени вреди за наследниците е предвидено само в хипотезата на чл. 3, ал. 2 от ЗПГРРЛ - когато в резултат на репресията репресираното лице е загинало. Предвиденото диференциране на размера на обезщетението за живите лица, претърпели репресия и това за техните наследници е съобразено обема на вредите, които ще се обезщетяват. Само лице, което лично е претърпяло репресия в хипотезите на чл. 1, ал. 1, т. 1 - т. 5 и т. 9 от ЗПГРРЛ има право на обезщетение за неимуществени вреди. Негови наследници имат право само на обезщетение за имуществени вреди. Поради тази причина размера на обезщетението е различен за живите репресирани лица и за техните наследници. Въведения принцип за диференциране на размера на обезщетението не противоречи и на разпоредбите на Закона за наследството. Правото на обезщетение за неимуществени вреди е лично право, тъй като е свързано пряко с изживявания на увреденото лице и не се наследява. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател за неправилност на решението, в частта с която решаващият съд е приел, че нормата на чл. 11 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица, приета с ПМС № 88 от 19.04.2006 г. противоречи на разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от ЗПГРРЛ. Обосновано съдът е приел, че решението на Централната комисия, предвидена с разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от ЗПГРРЛ няма характер на административен акт, а съставлява акт на помощен орган, който е част от производството по издаване на индивидуалния административен акт - заповедта на областния управител по чл. 5, ал. 2 от ЗПГРРЛ. Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица, приета с ПМС № 88 от 19.04.2006 г. е издадена по законова делегация и урежда размера и реда за изплащане на еднократни обезщетения. Съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗПГРРЛ по искане за изплащане на еднократно обезщетение се произнася съответния областен управител с мотивирана заповед, в която се посочва видът, характерът и продължителността на репресията, както и качеството на "правоимащо лице". Заповедта на областния управител се постановява след събиране преценяване на релевантните доказателства и отказа подлежи на обжалване пред съд. С разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от ЗПГРРЛ изрично е предвидено, че правото на обезщетение се установява с писмени доказателства. При липса на писмени доказателства относно обстоятелствата, при които се поражда правото на еднократно обезщетение е предвидено създаване на централна комисия към Министерски съвет, която установява вида, характера и продължителността на репресията. С оглед на тази законова регламентация, настоящият състав приема, че характер на индивидуален административен акт, с който се признават или засягат права, има заповедта на областния управител по чл. 5, ал. 2 от ЗПГРРЛ и тази заповед подлежи на съдебен контрол. Решението на централната комисия, с което се удостоверяват правно релевантни факти, има характер на действие, част от производството по издаване на административния акт. Със своето решение на централната комисия не решава въпроса за получаване на еднократно обезщетение, поради което тази комисия няма административни правомощия. Функциите на централната комисия са ограничени до удостоверяване на факти на основание на които областния управител взема решение, с което се произнася по направеното искане. Поради тази причина този орган действа като помощен, тъй като не решава поставения пред администрацията въпрос. Административнопроизводствените действия във връзка с издаване на индивидуален административен акт изрично са изключени от съдебен контрол с разпоредбата на чл. 64 от АПК. Оспорената разпоредба на чл. 11 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица, приета с ПМС № 88 от 19.04.2006 г. е в съответствие с тази процесуална норма и не противоречи на чл. 120, ал. 2 от КРБ, тъй като това решение няма характер на административен акт. В този смисъл е и установената съдебна практика. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател, че с разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от Наредбата се създава ограничение относно начина на установяване пред централната комисия на релевантни факти. Напротив, с разпоредбата на този текст се предвижда максимално широк начин за установяване на вида, характера и продължителността на репресията в това число и със свидетелски показания, депозирани пред комисията в писмена форма с нотариално заверен подпис. С тази норма не се въвежда допълнителна рестрикция, а се урежда възможност за установяване на факти с всички допустими доказателствени средства. Никъде в нормата не е ограничен кръгът на лицата, които могат да депозират свидетелски показания, поради което доводите на касационния жалбоподател в тази насока не са правно обосновани. С депозираната пред настоящият състав писмена защита се навеждат доводи за нищожност на Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица, приета с ПМС № 88 от 19.04.2006 г., тъй като не е предвиден изричен текст в преходните и заключителните разпоредби, с който да се отмени действала предходна наредба по приложение на чл. 4 от ЗПГРРЛ. С § 2 от ПЗР на Постановление № 88 на МС от 19.04.2006 г. за приемане на Наредба за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица изрично е отменена Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, приета с Постановление № 140 на Министерския съвет от 2004 г., поради което не е налице порокът, който се твърди от касационния жалбоподател. С оглед на тези доводи настоящият състав счете, че обжалваното решение не страда от пороците релевирани с касационната жалба и като правилно следва да бъде потвърдено. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд - петчленен състав на първа колегия,