Решение № 6983 от 27.05.2009 г. на ВАС по адм. д. № 15807/2008 г.

Решение № 6983 от 27.05.2009 г. на ВАС по адм. д. № 15807/2008 г., I о., докладчик председателят Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на адв. Адриана Кеворкян, в качеството й на процесуален представител на Вихрен Борисов Иванов, срещу решение № 840 от 5.11.2008 г. по адм. дело № 3952 по описа за 2008 г. на Административния съд - София-град. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на материалния и процесуалния закон, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от Административнопроцесуалния кодекс. Ответната страна по касационната жалба - директорът на дирекция "ОУИ" - гр. София не ангажира становище по нея. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, съгласно чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество е основателна. Предмет на съдебния контрол в производството пред административния съд е бил АПВ под № 800668 от 17.03.2008 г. на органа по приходите при ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 889 от 12.06.2007 г. на директора на дирекция "ОУИ" - гр. София. Същият е издаден по повод подадена годишна декларация от Вихрен Борисов Иванов по чл. 50 от ЗДДФЛ за 2007 г. с искане за възстановяване на надвнесен данък в размер на 64.80 лв. С него е отказано възстановяването, понеже не е признато данъчно облекчение за направено дарение по реда на чл. 22, ал. 1, т. 1, б. "з" от ЗДДФЛ . В административното производство не е бил спорен фактът, че такова дарение в полза на Василка Михайлова Николова е направено, но е прието, че това лице няма увреждане, каквото е изискването на цитираната разпоредба, за да се признае исканото облекчение за данъчни цели. В мотивите на обжалваното решение е обсъдена подробно фактическата страна по спора, като съдът е приел, че за жалбоподателя не съществува правна възможност да ползва облекчението по чл. 22, ал. 1, т. 1, б. "з" от ЗДДФЛ , понеже тази разпоредба не предвижда това. Според редакцията на тази разпоредба право да ползват облекчението нямат физическите лица с увреждания, а специализираните предприятия или кооперации на хората с увреждания, вписани в регистъра по чл. 29 от Закона за интеграция на хората с увреждания, както и в полза на Агенцията за хората с увреждания. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е неправилно постановено в нарушение на материалния закон. Съгласно чл. 22, ал. 1, т. 1, б. "з" от ЗДДФЛ сумата от годишните данъчни основи се намалява с направени през годината дарения в полза на хора с увреждания. Приложима се явява редакция на тази разпоредба за 2007 г. (обн., ДВ, бр. 95/2006 г.), в сила от 1.01.2007 г., понеже се претендира ползване на данъчно облекчение при облагане на доходи за същата тази година, за която лицето е подало декларация по чл. 50 от цит. закон. Съгласно чл. 23, т. 4 от ЗДДФЛ данъчните облекчения се ползват с подаването на декларацията по чл. 50 от цит. закон, като се прилагат документи, които удостоверяват, че надареното лице е от изброените в чл. 22 от закона и че предметът на дарението е получен. По последното обстоятелство по делото няма спор. Последният е бил относно факта, дали посоченото по-горе лице има качеството на "лице с увреждания", в какъвто смисъл се съдържат аргументи и доводи, респ. правна преценка в обжалвания административен акт. В § 1 от ДР на ЗДДФЛ няма легално определение за "хора с увреждания". Следва да се приеме, че законът има предвид не само хората с трайни увреждания по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на Закона за интеграция на хора с увреждания, а това са "лица, които в резултат на анатомично, физиологично или психическо увреждане са с трайно намалени възможности да изпълнява дейности по начин и в степен, възможни за здравия човек и за които органите на медицинската експертиза са установили степен на намалена работоспособност или намалена възможност за социална адаптация 50 и над 50 на сто", но и такива с временни увреждания. Последният извод се обуславя и от смисъла на понятието "увреждане", съгласно легалното определение за това в § 1, т. 1 от ДР на цит. закон, а именно че "увреждане" е всяка загуба или нарушаване в анатомичната структура, във физиологията или в психиката на даден индивид". Определящ момент е увреждането да е налице към момента на дарението. От представеното ЕР на ТЕЛК № 0845 от 9.05.2000 г. на ТЕЛК - Обща - гр. Плевен се установява, че поводът за експертизата е пенсиониране, като на лицето е определена II група инвалидност или загуба на работоспособност от 71 % до 90 % и като му е отпусната пенсия за инвалидност поради общо заболяване пожизнено. Представено е разпореждане № 16 от 29.05.2000 г. ръководител "ПО" при РУ "Социално осигуряване" - гр. Плевен затова. При така установеното увреждане на лицето, за което има издаден акт на орган на медицинската експертиза, който има характер на констативен административен акт, както и разпореждане за отпускане на пенсия, който е конститутивен административен акт, не може да се приеме, че понеже не е продължен срокът на инвалидизиране, лицето няма увреждания на здравето. Следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 30, ал. 2 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж, според която пенсията за инвалидност на лицата, навършили възрастта по чл. 68, ал. 1 и ал. 2 от КСО, както е в случая, се отпуска пожизнено. Поради това след изтичане на срока на инвалидизиране за лицето не възниква задължение за преосвидетелствуване, още повече че доказването на "увреждането" по смисъла на цитираната разпоредба и за нуждите на данъчното облагане не следва да се осъществява само чрез актове на органите на медицинската експертиза на работоспособността, в който смисъл са указанията дадени от Главна данъчна дирекция, на които се позовава административният орган. В спора по изложените съображения не следва да се обсъжда чл. 101, ал. 4 от Закона за здравето, според който степента на трайно намалената работоспособност се определя пожизнено на лица, навършили 65-годишна възраст, понеже той е в сила от 1.01.2005 г. По същите причини неприложим се явява и § 3 от ПЗР на Закона за здравето, който урежда преходен режим за лицата, на които до 31.12.2004 г. е определен срок за степен на трайно намалена работоспособност. Същите са относими към освидетелствуване на лицата, които претендират за установяване на трайна намалената работоспособност и временната неработоспособност. След като такава има установена и тя представлява правнорелевантен факт за възникване на право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване, което лицето е упражнило, то не може да се приеме, че то няма качеството на "хора с увреждания", на които могат да се правят дарения и във връзка с последното обстоятелство да не се признава право на данъчно облекчение по отношение на дарителя при облагане на неговите доходи с данък върху доходите. Обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено и делото се върне на административния орган като административна преписка за произнасяне с оглед на чл. 23, ал. 4 , във връзка с чл. 22, ал. 1, т. 1, б. "з" от ЗДДФЛ . Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс, във връзка с чл. 160, ал. 3 от ДОПК, Върховният административен съд, първо отделение