Решение № 2303 от 22.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 10534/2009 г.

Решение № 2303 от 22.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 10534/2009 г., IV о., докладчик съдията Галина Карагьозова Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Иван Кръстев Нистеров от гр. Монтана, против решението от 11.05.2009 г., постановено по адм. дело № 163/2009 г. по описа на Административен съд - Монтана, с което е отхвърлена жалбата му против заповед № 2127/11.08.2008 г. на кмета на община Монтана. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на решението поради необоснованост на изводите на съда и неправилно приложение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението и да бъде отменена оспорената заповед на кмета, като му се признае правото да придобие собствеността върху предоставения му за ползване имот. Ответникът - кметът на община Монтана не взема становище по касационната жалба. Заинтересованите страни - Нора Давидова Димитрова, Снежанка Давидова Христова, Санда Иванова Цветанова, Петър Исусов Матов, Жани Йорданова Ангелова, Анелия Димитрова Йорданова, Венимир Димитров Ангелов, Първан Ангелов Кръстев, Анжела Иванова Найденова, Даниела Иванова Николова и Иван Димитров Стоянов не изразяват становище по касационната жалба. Заинтересованата страна Иван Първанов Нончев счита, че постановеното съдебно решение е правилно. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Сочи, че нормите на § 4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ дават приоритет на правата на ползвателите, но при стриктно спазване на въведените в тях материалноправни и процесуални изисквания. В конкретния случай ползвателят е поискал с молба да се направи оценка, като след изготвянето й не е извършил дължимото заплащане в нито един от неколкократно удължаваните срокове за това. Липсва и документ за надлежно учредено право на ползване, което е и първото законово условие, за да се преобразува правото на ползване в право на собственост върху земята. Върховният административен съд, четвърто отделение, като прецени данните по делото и сочените отменителни основания, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд - Монтана е образувано по жалба на настоящия касатор против заповед № 2127/11.08.2008 г. на кмета на община Монтана, с която му е отказано правото да придобие собствеността по реда на § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ върху имот № 988 по помощния план на зона "Парта", местност "Крушите", в землището на гр. Монтана, от 834 кв. м. Отказът е мотивиран с обстоятелството, че ползувателят не притежава документ за надлежно учредено право на ползване по силата на актовете, посочени в § 63 от ПЗР на ППЗСПЗЗ. От доказателствата по делото, които подробно е обсъдил, съдът е приел за установено, че жалбоподателят е подал молба за оценяване на имота, за да придобие правото на собственост, още на 01.07.1992 г., като с оценителен протокол от 25.11.1992 г. имотът е оценен. От признанията на жалбоподателя в с. з. на 30.04.2009 г. се установява, че оценителният протокол му е връчен, но определената сума не е заплатена. За установяване на предоставено право на ползване, жалбоподателят е представил служебна бележка, издадена от председателя на КЗС, с. Кошарник, в която не е отразено на основание какъв акт му е предоставен имот за ползване. При тези данни, съдът е приел, че оспорената заповед е законосъобразна и е отхвърлил жалбата против нея, тъй като от една страна жалбоподателят не е представил доказателства за надлежно учредено по силата на някой от актовете, посочени в § 63 от ПЗР на ЗСПЗЗ право на ползване, а от друга, поради липса на основания за провеждане на процедурата по § 62 и сл. от ПЗР на ППЗСПЗЗ, тъй като съгласно § 61 от ПЗР на ППЗСПЗЗ такава възможност имат само ползуватели по § 4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, които не са заявили правата си за трансформация на правото на ползване в право на собственост до 31.01.1998 г. Така постановеното решение е правилно. Трансформирането на правото на ползване в право на собственост представлява сложен фактически състав, който обхваща няколко различни предпоставки, в зависимост от това дали случаят попада в приложното поле на § 4а, ал. 1; § 4а, ал. 5 или § 4б, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Във всички хипотези обаче трябва предварително да е доказано съществуването на самото ограничено вещно право - правото на ползване върху земеделската земя. Съгласно § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ правото на ползване върху земеделски земи следва да е било предоставено на гражданите по силата на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и на Министерския съвет. Това обстоятелство се установява с официален документ, издаден от компетентния административен орган, съгласно изискванията на нормативните актове, изброени неизчерпателно в § 63 от ПЗР на ППЗСПЗЗ. В конкретния случай, по делото липсват каквито и да било доказателства, че правото на ползване е надлежно учредено по силата на някой от актовете, посочени в § 63 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Видно от приложената молба и декларация, подадени от жалбоподателя с искане за оценка още през 1992 г., същият е заявил искане за оценяване на имот от 1000 кв. м, като е посочил, че му е предоставен за самозадоволяване, без да е посочено основанието за това. Такова основание липсва и в представената служебна бележка. При тези данни е безспорно, че заявителят не е доказал правото си на легитимиран ползвател с надлежен документ, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд. При тези данни напълно обоснован е изводът на съда, че липсва възможност за провеждане на процедурата по § 62 и сл. от ПЗР на ППЗСПЗЗ. Не са налице основанията на § 4а или 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ - лицето да се легитимира като ползувател с надлежно предоставено право на ползване - лично или на наследодател, поради което липсва първият и основен елемент от фактическия състав на нормата. Поради това е без всякакво значение съществуването или не насаждения и подобрения в имота, ирелевантно е обстоятелството, че той фактически е ползван и то дълго време. Ирелевантно е и осъществяването на процесуалните предпоставки за признаване на право на собственост - подаване на молба за изкупуване в срок. Липсва годно правно основание за ползване, съответно липсва основание за трансформиране на това право в право на собственост. Освен това обосновано с оглед доказателствата и при правилно приложение на закона, съдът е приел, че дори да са съществували права за ползувателя, същите са преклудирани, тъй като той е получил оценителен протокол още през 1992 г. В протокола се съдържа и имплицитно признаване на право да придобие собствеността върху имота, но жалбоподателят не е заплатил дължимата цена, поради което не може отново да претендира признаване на права. С постановеното решение, съдът правилно е приложил материалния закон - жалбоподателят няма право да придобие собствеността върху земята по реда на § 62, ал. 3 от ПЗР на ППЗСПЗЗ. Не са налице сочените в касационната жалба пороци и същото следва да бъда оставено в сила. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение