Решение № 2223 от 14.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 4436/2010 г.

Решение № 2223 от 14.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 4436/2010 г., III о., докладчик съдията Еманоил Митев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на "Искра Илиева и сие "СД - гр. Плевен, чрез процесуалния представител - адвокат Генов - срещу решение № 65 от 15.02.2010 г., постановено по адм. дело 489 по описа за 2009 г. на Административен съд Плевен, с което е отхвърлена исковата му молба на основание чл. 203 от АПК вр. с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Твърди, че решението е неправилно поради наличие на касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон. Развива доводи в касационната жалба и иска отмяна на атакуваното решение и присъждане на разноски. Също така се прави искане за отправяне на преюдициално запитване на основание чл. 628 и 629 ГПК до Съда на Европейските общности за произнасяне по въпросите посочени в касационната жалба. Въпросите към Съда на Европейските общности, адвокат Генов е изложил в писмена молба, в отправено до първоинстанционния съд искане. Ответникът по така подадената касационна жалба - Национална агенция по приходите- София дава становище за нейната неоснователност. Счита, че решението е правилно и не са налице предпоставките по чл. 203 от АПК - незаконосъобразни действия на административния орган, които да са довели до настъпване на вреди. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховен административен съд, трето отделение, като взе предвид разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срок и от надлежна страна, разгледана по същество е неоснователна. Пред административния съд е била подадена от "Искра - Илиеви и сие "СД - искова молба на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ във вр. с чл. 203 - 207 от АПК, с която се претендира заплащане на имуществени вреди в размер на 1 500 лв. със съответната лихва върху нея. Тази сума била заплатена от дружеството като адвокатско възнаграждение, с оглед защита, осъществена по НАХД № 3864/2008 г. на ПРС, срещу Наказателно постановление № 7859-0112167 от 3.11.2008 г. на ТД на НАП - Плевен. Твърди се, че в резултат на навременната адвокатска намеса е установена незаконосъобразност на соченото наказателно постановление и същото е отменено. И тъй като са налице незаконосъобразни действия, отменени по съответния ред и в резултат на тях за дружеството са настъпили имуществени вреди, изразяващи в заплатения от него адвокатски хонорар, иска по реда на чл. 203 от АПК и във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - да бъде обезщетено дружеството. Производството е проведено по посочения ред и съдът е достигнал до извода, че обезщетение не се дължи. Като причина за този свой извод съда е посочил, че не е налице причинна връзка между отмененото НП и установеното имуществено разместване- заплатен адвокатски хонорар; и дори това да е имуществена вреда, то същата не подлежи на репариране по реда на ЗОДОВ. Решението е правилно. В касационната жалба няма наведени твърдения за наличие на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, доколкото в нея са посочени, че изводите на съда не почиват на действащия материален закон и не кореспондират със събраните по делото писмени доказателства. Доводите в касационната жалба не могат да бъдат споделени от настоящата инстанция. Производството е исково, предвид разпоредбата на чл. 203 от АПК, съгласно която гражданите и юридическите лица могат да предявят искове за обезщетение за вреди причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. Исковата защита е възможна при условията на чл. 1 от ЗОДОВ. Във фактическия състав на отговорността на държавата за дейността на администрацията, визирана в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ се включват следните елементи: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред; вреда от такъв административен акт и причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействия и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. С оглед събраните писмени доказателства по делото не се установява по безспорен начин да са настъпили имуществени вреди, заради което да е налице основание за ангажиране на отговорността, както правилно е приел и първоинстанционният съд. Настоящата съдебна инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд за липса на причинна връзка между незаконосъобразни действия, респективно незаконосъобразен акт и търсената сума като имуществена вреда. В съдебното производство, където е реализирана адвокатската защита такава не е задължителна, а е по усмотрение на лицето оспорило наказателното постановление и размерът на възнаграждението се определя свободно от страните по договора за поръчка. Следва да се отбележи, че изрично, в Тълкувателно решение № 2 от 3.06.2009 г. на ВАС по тълк. д. № 7/2008 г., Общото събрание на колегиите във Върховния административен съд - реши, че както в касационното производство по чл. 63, ал. 1 ЗАНН не се внася държавна такса, така не се присъждат и разноски, които не са предвидени в първоинстанционното производство по ЗАНН, защото и в двата случая не се прилага препращането по чл. 228 АПК към първоинстанционното производство по АПК. И щом разноски за адвокат не се дължат в същинското производство по оспорване на наказателните постановления, то същите не биха могли да бъдат търсени като вреда в обезщетителното производство по ЗОДОВ. И това е така, тъй като съдът не би могъл да определи реално претърпените вреди в тази насока. Недопустимо е съда да намалява поради прекомерност например, заплатено адвокатско възнаграждение за защита, осъществена в друг процес. Неоснователно е искането на касатора за започване на процедурата, предвидена в чл. 234 от Договора за създаване на европейската общност /ДЕО/, касаеща оправяне на искане за даване на преюдициално заключение. В тази връзка настоящата инстанция споделя изцяло доводите на първоинстанционния съд. Съгласно горепосочения чл. 234 от договора, такова искане се отправя от националния съд до Съда на европейската общност със седалище в Люксембург, само в следните случаи: 1. Когато се налага тълкуване на ДЕО, 2. Когато от значение за изхода на воденото пред националния съд дело е обстоятелството, дали определен акт на институциите на Европейската общност или на Европейската. централна банка е валиден и как той следва да се тълкува, което налага произнасяне на Съда на европейската общност по този въпрос и 3. Когато се налага тълкуване на учредителните актове на органите, създадени въз основа на акт на Съвета, когато те предвиждат това. В случая по настоящото дело касатора поставя основно въпроса - дали имат директна приложимост във вътрешния правов ред на държавата членка - разпоредбите на чл. 288 /стар 215/ от ДЕО - В случай на извъндоговорна отговорност, Общността в съответствие с основните принципи на правото, които са общи за държавите-членки, е длъжна да поправи вредите, причинени от нейни институции или служители, при изпълнението на техните задължения. Проявление на тази отговорност е налице и успешно се реализира от българските съдилища в производствата именно по чл. 203 и следв. АПК. Отговорността е пълна и неограничена стига, както бе посочено - да е осъществен сложен фактически състав- незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред; вреда от такъв административен акт и причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействия и настъпилия вредоносен резултат. Както обаче правилно приема и първоинстанционния съд- заплатеното адвокатско възнаграждение, в друг съдебен процес по оспорване законосъобразността на акта, не е пряка вреда от незаконосъобразна административна дейност. А противоречивата практика на българските съдилища, по прилагане на вътрешното законодателство, не е само по себе си основание за преюдициално запитване. Не е елемент на такова запитване и поставеният въпрос за съответствието на практиката на българските съдилища с практиката на Европейския съд по правата на човека и основните свободи, която практика не е акт на институция на Е. общност по смисъла на чл. 234 от ДЕО /съгласно част Принципи от ДЕО институциите на общността са: Европейски Парламент, Съвет, Комисия, Съд, Сметна палата./. Решението следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховен административен съд, трето отделение,