Решение № 4963 от 9.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 14448/2013 г.

Решение № 4963 от 9.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 14448/2013 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) Образувано е по касационна жалба на Стамен Цанев Цанев, представляващ Център за кожно-венерически заболявания (ЦКВЗ) "Д-р Вл. Горанов - Русе" ЕООД, срещу решение № 17 от 23.08.2013 г., постановено по адм. дело № 158/2013 г. по описа на Административен съд Русе, с което е отхвърлена жалбата му против Акт за установяване на общински публични вземания по Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) по данни от декларация № СУД-57 от 29.01.2013 г., издаден от старши инспектор в отдел "КСМД" към дирекция "МДТ" при община Русе, потвърден с решение № 13/04.04.2013 г. на Дирекция на дирекция МДТ при община Русе, с който е определен данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци. Касаторът оспорва решението, като неправилно и необосновано, постановено при нарушение на материалния закон по съображения, подробно изложени в касационната жалба. Иска решението да бъде отменено, а спорът - решен по същество. Претендира присъждането на съдебни разноски. Ответникът по жалбата - Директорът на дирекция "Местни данъци и такси " (МДТ) при община Русе, чрез процесуалния си представител, юрк. Начков, оспорва жалбата, като неоснователна. Счита, че постановеното от първоинстанционния съд решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира жалбата за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С оспореното решение Административен съд - Русе е потвърдил Акт за установяване на общински публични вземания № СУД-57 от 29.01.2013 г., издаден от старши инспектор в отдел "КСМД" към дирекция "МДТ" при община Русе, потвърден с решение № 13/04.04.2013 г. на Дирекция на дирекция МДТ при община Русе, с който е установено задължение за данък недвижим имот (ДНИ) и такса битови отпадъци (ТБО) и лихви за недвижим имот, находящ се в гр. Русе, ул. "Независимост" № 2Г. За да постанови този правен резултат, първоинстанционният съд е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма и при издаването му не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да обуславят отмяната му, както и че същият е съобразен с материалния закон. Първоинстанционният съд е приел за установено, че ЦКВЗ "Д-р Вл. Горанов - Русе" ЕООД използва имота, като правоприемник на Диспансера по кожно-венерически болести, въз основа на заповед за настаняване, издадена на осн. чл. 12, ал. 2 ЗОС, с която същият е бил предоставен за управление. Редакцията на цитираната разпоредба, действала към момента на настаняването, предвижда, че имотите, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение, се предоставят от общинския съвет за безвъзмездно стопанисване и управление на съответните организации или юридически лица на общинска бюджетна издръжка. В чл. 11, ал. 5 ЗМДТ са определени данъчно задължените лица - за имот, който е държавна или общинска собственост, това е лицето, на което имотът е предоставен за управление. С оглед разпоредбата на чл. 64, ал. 1 ЗМДТ таксата за битови отпадъци се заплаща от лицата по чл. 11 от с. з. Предвид изложеното съдът е направил извод, че в настоящия случай жалбоподателят попада в хипотезата на посочената нормативна уредба и следва да се счита за данъчно задължено лице и за него е възникнало задължение да заплаща ТБО и ДНИ за предоставения му за управление недвижим имот. Така мотивиран, съдът е отхвърлил жалбата на ЦКВЗ "Д-р Вл. Горанов - Русе" ЕООД, като неоснователна. Решението е правилно. От материалите по делото се установява, че дружеството е настанено в имота на основание заповед № 574/09.04.1999 г. на кмета на община Русе. С акт за общинска собственост № 1825 от 17.03.1998 г. имотът е обявен за публична общинска собственост и като имот с такъв статут е забранено отдаването му под наем или преотстъпване за ползване. Следователно предоставянето на имота няма облигационен или вещноправен характер. Посоченото в заповедта основание за настаняване на дружеството е чл. 12, ал. 2 ЗОС, която гласи, че имотите по чл. 3, ал. 2, т. 2 и 3 от с. з., включително и тези на здравни, културни, образователни, просветни и социални заведения от общинско значение, се предоставят от общинския съвет за безвъзмездно стопанисване и управление на съответните организации или юридически лица на общинска бюджетна издръжка. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1, във вр. с чл. 11, ал. 5 ЗМДТ гласи, че с ДНИ се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания. Данъчно задължени лица са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти. За имот - държавна или общинска собственост, данъчно задължено е лицето, на което имотът е предоставен за управление. По делото не са ангажирани доказателства които да водят до извод, че са налице предпоставките на чл. 24 от ЗМДТ за освобождаване от ДНИ или че не е налице предоставяне на услугата по чл. 71 от ЗМДТ. Предвид изложеното, след като имотът е предоставен на касатора за безвъзмездно ползване, то същият е данъчно задължен. Възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка е съобразена със събраните по делото доказателства. Въз основа на установените факти съдът е направил обосновани и законосъобразни правни изводи, които се споделят и от настоящата инстанция. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че жалбоподателят в настоящото производство е задължено лице по см. на чл. 11, ал. 5 във вр. с чл. 64 от ЗМДТ за заплащане на такса за битови отпадъци по чл. 62 от ЗМДТ, при наличието на материалноправните предпоставки за това. Предвид изложените съображения решението на административния съд е валидно, допустимо и правилно, същото не страда от визираните в касационната жалба пороци и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора претенцията на касатора за присъждане на съдебни разноски е неоснователна. Така мотивиран и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение