Решение № 474 от 12.7.2024 г. на ВКС по г.д. № 20238002105427/2023 г.

Производството е по чл.303, ал.1, т.2 и т.4 ГПК. Образувано е по молба с вх. № 25023329/06.06.2023 г., уточнена с молба с вх. № 25041030/15.11.2023 г., подадена от Д. Д. Г., за отмяна на влязло в сила решение № 1362 от 16.03.2023 г., постановено по в. гр. д. № 2699/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение № 20202549 от 25.10.2021 г., постановено по гр. д. № 13083/2021 г. по описа на Софийски районен съд, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Д. Д. Г., искове за признаване за установено в отношенията на страните, че ответникът дължи на дружеството – ищец, сумата в размер на 381, 04 лева, представляваща главница – стойност на потребена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в [населено място], [улица], ет. *, с аб. № *****, за периода от 01.11.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 09.12.2020 г. до окончателното плащане; мораторна лихва за забава в размер на 24, 07 лв., изтекла за периода от 15.01.2018 г. до 02.12.2020 г.; стойност на услугата дялово разпределение в размер на 28, 87 лв. за периода от 01.11.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 09.12.2020 г. до окончателното плащане и лихва за забавеното издължаване в размер на 6, 14 лв., начислена за периода от 31.12.2017 г. до 02.12.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 61784 по описа за 2020 г. на СРС. Молителят Д. Д. Г. се позовава на основанията за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 и т. 4 ГПК (посочени в молбата като „чл. 303, ал. 2 ГПК“ и „чл. 303, ал. 4 ГПК“). Обосновава отмяна на влязлото в сила решение с твърдения, че член или членове на състава са извършили престъпно действие, приемайки, че не съществува решение № 153525 от 28.06.2019 г. по гр. д. № 65546/2018 г. на СРС, на което той се е позовал. По изложените съображения поддържа, че решението на СГС се основава на неистинност на документ – „един безспорно съществуващ истински документ е обявен от СГС за неистински и несъществуващ“ и единствено на това основание е отменено първоинстанционното решение по спора. Твърди също така, че соченото от него решение на СРС е между същите страни и на същото основание и решението, чиято отмяна иска, му противоречи. В проведеното открито съдебно заседание молителят поддържа молбата си. Ответната страна – „Топлофикация София“ ЕАД, в писмен отговор, чрез юрк. П. Н., оспорва молбата като недопустима и неоснователна. Претендира разноски. В открито съдебно заседание не изпраща представител. Настоящият състав на ВКС, Трето отделение, Гражданска колегия, като взе предвид доводите на страните, във вр. със сочените основания за отмяна, съобразно данните по делото, намира следното: Молбата за отмяна е неоснователна. Производството за отмяна е средство за извънреден, извънинстанционен контрол на влезли в сила решения само при наличие на изрично посочените в закона основания. В случая молителят се позовава на чл.303, ал.1, т.2 и т.4 ГПК. Основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК изисква наличие на две влезли в сила решения, постановени между същите страни, за същото искане и на същото основание, които си противоречат. Между делата, по които са постановени влезлите в сила съдебни решения, трябва да има пълно обективно и субективно тъждество или спорният предмет по едното дело да се включва в предмета на другото. Противоречиви ще са решенията тогава, когато всяко от тях разрешава със сила на пресъдено нещо по противоположен или несъвместим начин даден правен спор. Цитираното основание е приложимо и в случаите, при които противоречието е между влязло в сила решение и постановено на основание чл. 233 ГПК, поради отказ от иска, прекратително определение по идентично дело, тъй като правните последици при отказ от иска са сходни с правните последици на влязлото в сила съдебно решение, с което със сила на пресъдено нещо се отрича претендираното право - правото на отказалия се от иска да предяви отново същия иск се преклудира. В случая молителят поддържа основанието по чл.303 т.4 ГПК с твърдението, че решението на СГС, чиято отмяна иска в настоящото производство, противоречи на влязлото в сила решение № 153525 от 28.06.2019 г. по гр. д. № 65546/2018 г. на СРС, препис от което представя като доказателство. Видно от последното, което съобразно отбелязването върху него е влязло в сила на 1.10.2019г., са отхвърлени като неоснователни предявените по реда на чл.422 ГПК от „ТОПЛОФИКАЦИЯ-СОФИЯ” ЕАД, срещу ответник Д. Д. Г. искове по чл.79, ал.1 и чл.86 ЗЗД искове за приемане на установено в отношенията между страните, че ответникът Г. дължи на ищеца „ТОПЛОФИКАЦИЯ-СОФИЯ” ЕАД, следните суми - в общ размер от 372, 49 лева, от които 325, 75 лв. - главница, представляваща незаплатена реално потребена топлинна енергия /ТЕ/ за периода от 1.8.2015г. до 30.4.2017г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение /27.7.2018г./ до окончателното й изплащане, 5, 35 лв. - лихва за забава за периода 15.10.2015г. — 18.7.2018г., както и сума за дялово разпределение в общ размер на 41, 39 лв., от които 34, 50 лв. - главница за периода от 1.8.2015г. до 30.4.2017г. за реално потребена енергия, ведно със законна лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение /27.7.2018г./ до окончателното й изплащане и 6, 89 лв. - лихва за периода 15.10.2015г. - 18.7.2018г., за топлоснабден имот, находящ се на адрес: [населено място], [улица], ет.*, аб. № ******. за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК по ЧГД 49429/2018г. на СРС. Очевидно предметът на делата е различен, доколкото исковете касаят различен период - различни са периодите, за които се твърди да е доставена, реално да е потребена и да е останала незаплатена топлинна енергия. Поради това не е налице пълен обективен идентитет между между спора, разрешен от СРС и спора, по който се е произнесъл съставът на СГС. Не е налице и другата хипотеза като основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК, посочена в т. 5 на ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС- разрешаване по различен начин на правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. В тази хипотеза разрешаването на спора по единия иск имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия иск. В случая такава връзка между делата няма. Предвид изложеното не са налице две влезли в сила решения, които да си противоречат, което е достатъчно, за да се обоснове извод за липса на основанието по чл.303 т.4 ГПК. В тази част молбата за отмяна е неоснователна и следва да се остави без уважение. Второто поддържано основание от молителя е по чл.303 т.2 ГПК. В случая и това основание не е налице. Разпоредбата изисква неистинността на съответния документ, върху който е основано решението или престъпното действие на член или членове на съдебния състав във връзка с решаване на делото, да бъдат установени по надлежния съдебен ред. Според разясненията, дадени в т. 3 от ТР № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС общото във всички хипотези на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК е, че източник на неправилността на решението е извършено престъпление. Процесуалният способ за установяване на престъпление е с влязла в сила присъда, респ. споразумение по НПК или с установителен иск за факта на престъплението по чл. 124, ал. 5 ГПК, в случаите, в които наказателно преследване е изключено, поради някоя от причините, предвидени в НПК. Това тълкуване се извежда и от нормата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, посочваща изрично съдебния ред, като надлежен за установяване на престъпните обстоятелства и нормата на чл. 305, ал. 1, т. 2 ГПК, която свързва срока за подаване на молбата за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК именно със съдебното решение или с присъдата. Молителят не е въвел доводи този ред да е спазен, нито е ангажирал доказателства в тази насока. Изложил е единствено несъгласие с решаващите мотиви на съда. Следва да се има предвид, че решаващите мотиви на едно влязло в сила решение, с което се приема един или друг факт за осъществил се или неосъществил се, или се констатира незаконосъобразност на административна процедура, не е от категорията на лимитативно изброените основания по т. 2 на чл. 303, ал. 1 ГПК. Производството по отмяна на влязло в сила решение не е стадий на исковия процес, не представлява обжалване и при липса на предвидените в разпоредбата на чл. 303 ГПК основания за отмяна, несъгласието на молителя с решаващите изводи по съществото на спора не би могло да обоснове отмяна на атакувания от него акт по реда на чл. 303 и сл. ГПК. Обхватът на съдебния контрол в самостоятелното извънинстанционно производство по отмяна на влезли в сила решение се изчерпва с преценка дали основанията по чл. 303, ал. 1, т. 1-т. 7 ГПК и чл. 304 ГПК са налице или не, респективно ВКС не би могъл в рамките на производството за отмяна да отмени атакувано решение на основания, различни от предвидените в чл. 303 - чл. 304 ГПК. По изложените съображения молбата за отмяна е неоснователна. Предвид изхода разноски на молителя не се следват, но същият следва да заплати на ответника по молбата сторените в настоящото производство разноски в размер 100лв. за юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение