Решение № 761 от 19.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 349/2017 г.

Решение № 761 от 19.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 349/2017 г., VII о., докладчик съдията Таня Вачева Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на С. В. Ш., гражданин на Руската федерация, подадена чрез пълномощник, против решение № 28/18.11.2016 г., постановено по адм. д. № 284/2016 г. по описа на Административен съд - Р., с което съдът е отхвърлил жалбата срещу заповед № УРИ 5373ПАМ-9 от 04.08.2016 г. на началник на група "Миграция" при ОДМВР-Р. за отнемане правото на постоянно пребиваване в страната. Касаторът навежда доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че първоинстанционният съд неправилно е прел, че не са налице предпоставките на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, като не е отчел категориите уязвими лица, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Иска отмяна на обжалваното решение и произнасяне по съществото на спора, при което административният акт бъде отменен като незаконосъобразен. Ответникът - началникът на група "Миграция" при ОДМВР-Р., не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: Първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на С. В. Ш. срещу заповед № УРИ-5373ПАМ-9 от 04.08.2016 г. на началник на група "Миграция" при ОДМВР-Р., с която е отнето правото на Ш. на постоянно пребиваване в страната. Административният орган е мотивирал акта си с извършена справка в АИС "Граничен контрол", от която е извел заключението си, че чужденецът не е пребивавал на територията на страната и на държавите-членки на ЕС в период от 12 последователни месеца - от 19.02.2010 г. до 13.09.2013 г. и от 23.09.2013 г. до 31.03.2016 г. В защита на интересите си лицето не е представило пред административния орган доказателства, опровергаващи констатираното отсъствие. При извършени проверки е установено, че тя живее приоритетно в Русия със сина си и не са налице предпоставките на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. След като е обсъдил релевантните за спора факти и обстоятелства, първоинстанционният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ и ПАМ е приложена при безспорно установено наличие на кумулативно предвидените в приложимия текст материалноправни предпоставки. Решението е правилно. Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ (ред. ДВ бр. 16/2013 г.) отнемане правото на пребиваване на чужденец в Р. Б. се налага, когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16. Това законодателно решение е в съответствие с разпоредбата на чл. 9 § 1, б. "в" от Директива 2003/109/ ЕО, която предвижда чужденецът да губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията на общността за период от дванадесет последователни месеца. Съгласно разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Р. Б., категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Неоснователно е твърдението на касатора, че при издаване на процесната заповед не са отчетени предпоставките на цитираната норма. Първоинстанционният съд подробно е обсъдил данните по делото и е достигнал до обоснован извод, че към датата на издаване на оспорената заповед лицето не е имало намерение за трайно пребиваване в страната. Първоинстанционният съд е отчел периодите на отсъствие от територията на страната и на държавите-членки на ЕС и е приел, че шест години жалбоподателката се е намирала в страната си по произход /19.02.2010 г. - 31.03.2016 г./. Прекъсването на престоя и в Русия е само за 10 дни поради внезапната смърт на големия й син. Последващото идване в България през м. юли 2016 г. е във връзка с приемане на наследство от починалия й съпруг /...... г./. Като е обсъдил в съвкупност събраните доказателства, съдът е достигнал до правнообоснован извод за съществуването на семейни, културни и социални връзки на чужденеца с с държавата му по произход. Представеното пред първоинстанционния съд удостоверение за сключен граждански брак между жалбоподателката и български гражданин от 30.09.2016 г., издадено от О. П., както правилно е приел съдът, е неотносимо при проверката на законосъобразността на административния акт. Съгласно разпоредбата на чл. 142, ал. 1 АПК съответствието на оспорения акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Установявайки, че чужденецът не е пребивавал на територията на страната най-малко 12 последователни месеца в периода от 19.02.2010 г. до 13.09.2013 г. и от 23.09.2013 г. до 31.03.2016 г., при издаване на административния акт органът законосъобразно е приложил относимата материалноправна разпоредба на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, като е съобразил относимите доказателства. Като е отхвърлил жалбата, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При извършената съдебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК касационният състав не намери основания, водещи до друг правен извод. Воден от горното, Върховният административен съд