Решение № 600 от 06.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 42/2026 г.

Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. В. Т. и насрещна касационна жалба на Н. К. Н. срещу решение № 140 от 21.7.2025 г., постановено по в.гр.д. № 161 по описа за 2025 г. на Бургаския апелативен съд. С въззивното решение е отменено решение № 479 от 27.5.2024 г. по гр. д. № 1255 по описа за 2023 г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която В. В. Ш. е осъдена да заплати на Н. К. Н. 1/4 от сумата 75 274,06 лв. обезщетение за имуществени вреди, вместо това е постановено друго, с което искът е отхвърлен, потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която И. В. Т. е осъден да заплати на Н. К. Н. 1/4 от сумата 75 274,06 лв. обезщетение за имуществени вреди, като е оставена без разглеждане насрещната въззивна жалба на Н. К. Н.. Касаторът И. В. Т. моли въззивното решение да бъде отменено в частта, с която той е осъден да заплати на Н. К. Н. 1/4 от сумата 75 274,06 лв. лв. обезщетение за имуществени вреди и да бъде постановено друго решение, с което искът срещу него да бъде отхвърлен. Н. К. Н. желае въззивното решение да бъде отменено в частта, с която неговата жалба е оставена без разглеждане и делото в тази част да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав. В. В. Ш. оспорва касационните жалби и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. В. В. Т. и С. В. Т. не вземат становище по касационните жалби. Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното: Касационните жалби срещу решението на Бургаския апелативен съд са допустими: подадени са от легитимирани страни в срока по чл.283 от ГПК, съответно в срока по чл.287, ал.2 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с цена 75 274,06 лв. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение №1726 от 2.04.2026 г. по настоящото дело. В обжалваната от И. В. Т. част решението е допуснато до касационно обжалване по въпроса какъв е обхватът на защитата на присъединилия се към въззивната жалба обикновен другар. В обжалваната от Н. К. Н. част решението е допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно. По поставения въпрос настоящият състав възприема практиката на ВКС, съдържаща се в решение № 126 от 18.06.2012 г. по гр. д. № 1198/2011 г. на IV ГО, според която обикновеният другар разполага с възможността да се присъедини към жалбата и да иска решението да бъде отменено и в негова полза съгласно чл.265, ал.1 от ГПК. В тази разпоредба защитата на присъединилия се другар не се ограничава по никакъв начин и не се стеснява само до позоваване на общите факти. Присъединилият се обикновен другар може да се позове и на факт, който касае само него като страна в правоотношението. При този отговор на въпроса и по оплакванията в касационната жалба на И. В. Т. се констатира следното: Производството по гр. дело № 1255/2023 г. по описа на Бургаския окръжен съд е образувано по предявения от Н. К. Н. против В. И. Т. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 75 274,06 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в стойността на липсващи трайно закрепени движими вещи и подобрения и цена за труд за възстановяване на липсващите части в недвижим имот с идентификатор № .................., представляващ семеен хотел с ресторант, закупен от ищеца на публична продан, проведена по изп. дело № 1497/2013 г. на ЧСИ С. Н., който имот е оставен за управление на ответника – длъжник по изпълнителното дело, по реда на чл.486, ал.1 ГПК, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба до окончателното заплащане. В. И. Т. е подал отговор на исковата молба, с който е оспорил иска като недопустим и неоснователен. В хода на първоинстанционното производство ответникът е починал и на негово място като ответници на основание чл. 227 ГПК са конституирани неговите наследници по закон – децата му И. В. Т., В. В. Ш., В. В. Т., действаща със съгласието на майка си С. Д. П., и С. В. Т., представлявана от майка си С. Д. П.. С решение № 479/27.05.2024 г. Бургаският окръжен съд е уважил предявения иск, като е осъдил ответниците да заплатят на ищеца в условията на разделност /всеки по 1/4 от дълга на техния наследодател/ претендираната сума. Така постановеното решение е обжалвано от В. Ш., която е заявила във въззивната си жалба, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че тя и нейният брат И. Т. са наследници на баща им В. Т., предвид направените от двамата откази от наследството, вписани в нарочната книга на Несебърския районен съд под номера 13 и 14 от 05.04.2024 г. съгласно издадените по ч.гр.дело № 354/2024 г. на РС – Несебър удостоверения. Посочила е, че съдът не е изпълнил задължението си по чл.48 ЗН да провери дали ответниците са приели наследството в публичния регистър, като вписаните в този регистър обстоятелства, според нея, по аргумент от разпоредбата на чл.155 ГПК не подлежат на доказване. Предвид смъртта на първоначалния ответник, съдът е бил длъжен на основание чл.51, ал.1, изр. второ от ЗН да определи срок на наследниците да заявят дали приемат наследството. Изтъкнала е, че съгласно разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК съдът е бил длъжен да съобрази всички обстоятелства, настъпили след подаването на исковата молба. Според ответницата неизпълнението на това задължение и нарушенията на разпоредбите на чл.155 ГПК, вр. с чл.49 ЗН са основание за отмяна на обжалваното решение. Към въззивната жалба е представила и доказателства - удостоверения за вписан отказ от наследство. Ищецът Н. Н. е подал отговор на въззивната жалба, ведно с насрещна въззивна жалба, като е изложил, че не оспорва правните последици от отказа от наследство, но сочи, че нито съдът, нито той като ищец са имали задължението да предполагат за съществуването му. Заявил е, че счита въззивната жалба по отношение на В. Ш. и И. Т. за основателна, въпреки несвоевременно представяне на доказателствата за отказа от наследство и е поискал решението да бъде отменено в частта, с която двамата са осъдени, но предвид изключването им от кръга на наследниците по закон, останалите двама наследници В. В. Т. и С. В. Т. да бъдат осъдени и за остатъка от цялата претендирана сума, при квоти от по 1⁄2 за всяка. В срока по чл.265, ал.1 от ГПК ответникът И. Т. се е присъединил към въззивната жалба на В. Ш.. Въззивният съд е приел за установено, че В. Ш. е направила отказ от наследството на В. Т., вписан в нарочната книга на Несебърския районен съд под №14/05.04.2024 г. Посочил е, че, за да се ангажира отговорността на наследниците на починало лице за негови задължения е необходимо те да са приели наследството. При направен отказ от наследство по реда на чл.52 ЗН настъпват правни последици, изразени в заличаване на наследственото правоприемство, като наследникът се лишава от включените в наследството права и не приема включените в него задължения. Прието е, че от твърденията на ищеца се определя дали конституираните след смъртта на ответника наследници са надлежните страни в процеса, като в случая той е поискал да бъдат конституирани наследниците като ответници на мястото на починалото лице. Съдът е посочил, че съответствието между процесуалната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението си и който обосновава основателността на иска. В случая първоинстанционният съд не е указал на ищеца да представи доказателства за приемането на наследството от наследниците, няма и постъпило искане от него, като заинтересовано лице, за провеждане на производство по чл.51 ЗН, не е указано на ответниците да заявят дали приемат или отказват от наследството, останало от техния наследодател, поради което е направен извод, че не е настъпила преклузията по чл. 266 ГПК за представяне на доказателства за направения отказ от наследство от страна на В. Ш.. С тези съображения въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в осъдителната спрямо ответницата В. Ш. част и искът срещу нея да бъде отхвърлен. В тази част въззивното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Прието e освен това, че решението по отношение на присъединилия се към нейната въззивна жалба И. Т. не може да бъде отменено, доколкото въззивният съд не е формирал различен извод по отношение на общите факти, какъвто в случая е извършеният от наследодателя им деликт. Изложени са мотиви, че отмяна на първоинстанционното решение и по отношение на необжалвалите другари на въззивника може да стане на основание общите за тях факти, тъй като принципът на дирене на истината изисква общите факти да бъдат установени еднакво спрямо другарите. Направеният от В. Ш. отказ от наследство е факт, който има значение за правоотношението между ищеца и нея и нито ползва, нито вреди на другите наследници. Законът дава право на другарите да се ползват от подадената от някой от тях въззивна жалба, но само доколкото това е необходимо, за да се избегне постановяване на противоречиви решения по отношение на обикновените другарите, когато поради еднакво установяване на общите факти, решението трябва да бъде еднакво за тях. Изтъкнато е, че макар В. Ш. да е посочила, че освен нея и брат й И. Т. е направил отказ от наследство, следва да се съобрази императивната забрана на чл.26, ал.2 ГПК, съгласно която освен в предвидените от закон случаи, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съда. От тези мотиви на решението е видно, че въззивният съд е оставил без уважение жалбата на И. В. Т. и е потвърдил първоинстанционното решение, с което той е осъден да заплати обезщетението съразмерно наследената от него част от имуществото на В. И. Т., макар той да се е отказал от наследството. Съображението на въззивния съд е, че той само се е присъединил към жалбата на В. Ш. и тъй като с нея са обикновени, а не задължителни другари, може да се позове единствено на общите факти, за да иска отмяна на решението. Неговият отказ от наследството не е такъв общ факт, касае само него и той вече не може да го изтъква посредством присъединяване към жалбата. В тази част решението на въззивния съд е в противоречие с разрешението на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване. Разпоредбата на чл.265, ал.1 от ГПК не ограничава защитата на присъединилия се другар само до позоваване на общите факти. Присъединилият се обикновен другар може да се позове и на факт, който касае само него като страна в правоотношението. Ето защо в тази част въззивното решение трябва да бъде отменено поради допуснатото от въззивния съд съществено процесуално нарушение. Насрещната касационна жалба на Н. Н. също е основателна. За да приеме, че неговата насрещна въззивна жалба следва да се остави без разглеждане, въззивният съд е посочил, че с нея се иска да се отмени първоинстанционното решение в частта, в която са осъдени двамата ответници В. Ш. и И. Т. и вместо това да бъдат осъдени останалите двама ответника- непълнолетно и малолетно дете да заплатят цялата искова сума поравно - всеки по 1/2 част от нея. Насрещната жалба е допълнителна процесуална възможност, предоставена на страните по делото, насрещни субекти по едно спорно материално правоотношение, въведено като предмет на делото, с която те разполагат едва след като правото им на самостоятелна въззивна жалба се е погасило поради неупражняването му в посочения от закона преклузивен срок. Тя не може да има за предмет произнасяне по правоотношения, които, макар и част от целия общ предмет на делото, имат за насрещна страна други, различни лица, които не са подали въззивна жалба срещу решението в съответната част. По тези съображения въззивният съд е оставил без разглеждане насрещната въззивна жалба на Н. К. Н.. Изводът на въззивния съд е в очевидно нарушение на формалната логика и противоречи на процесуалния закон. Едва след като се е запознал с въззивната жалба на В. Ш. и представените към нея доказателства за отказите от наследство, ищецът е могъл да съобрази, че при разглеждане на въззивната жалба по същество и на въззивната жалба на присъединилия се към нея ответник исковете срещу тези евентуални наследници за половината от сумата ще бъдат отхвърлени. За да защити своя интерес и да поиска за тази половина да бъдат осъдени наследниците, които са приели наследството, той е подал насрещна въззивна жалба. Като е уважил въззивната жалба на В. Ш., въззивният съд е бил задължен да разгледа по същество и насрещната въззивна жалба по аргумент за противното от чл.263, ал.4 от ГПК. Разпоредбата освобождава въззивния съд от задължението да разгледа насрещната въззивна жалба само ако въззивната жалба бъде оттеглена или върната. В противен случай по насрещната въззивна жалба съдът следва да се произнесе по същество. Разсъжденията на въззивния съд, че насрещната въззивна жалба не може да има за предмет произнасяне по правоотношения, които, макар и част от целия общ предмет на делото, имат за насрещна страна други, различни лица, които не са подали въззивна жалба срещу решението в съответната част, не почиват на процесуалния закон. Такива ограничения не са въведени в чл.263, ал.4 от ГПК. Въззивният съд е съд по съществото на спора и е длъжен да вземе предвид фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното материално право съгласно чл.235, ал.3 от ГПК. По тези съображения настоящата инстанция приема, че решението на въззивния съд в частите, с които е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на И. В. Т. да заплати на Н. К. Н. 1/4 от сумата 75 274,06 лв. обезщетение за имуществени вреди и е оставена без разглеждане насрещната въззивна жалба на Н. К. Н. трябва да бъде отменено. В тези части делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Бургаския апелативен съд. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение