Решение № 158 от 15.04.2014 г. на ВКС по н. д. № 476/2014 г.

Решение № 158 от 15.04.2014 г. на ВКС по н. д. № 476/2014 г., II н. о., НК, докладчик съдията Теодора Стамболова Производството е по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. С присъда № 157/19.06.13 г., постановена от РС-Пазарджик /ПзРС/ по Н. О. Х. Д. 287/13 г., И. С. П. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 144, ал. 2 вр. ал. 1 НК и вр. чл. 54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години, на основание чл. 66, ал. 1 НК. В съответствие с чл. 67, ал. 3 НК е постановено в изпитателния срок П. да изтърпи и пробационна мярка Задължителна регистрация по настоящ адрес при периодичност на явяване за подпис два пъти седмично. Оправдан е по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 269, ал. 1 НК. С решение № 190/30.10.13 г., постановено от ОС-Пазарджик /ПзОС/ по образувано само по жалба на подсъдимия В. Н. О. Х. Д. 416/13 г., така цитираната присъда е изменена, като е отменено приложението на чл. 67, ал. 3 НК. Потвърдена е в останалата част. В предвидения от процесуалния закон шестмесечен срок от влизане на присъдата в сила /30.10.13 г./, на 12.02.14 г. е постъпило искане за възобновяване на наказателното производство с релевирано оплакване по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Иска се изпращане на делото на РС-Пазарджик за ново разглеждане от друг състав на съда. В съдебно заседание пред ВКС осъденият, редовно призован, не се явява. Упълномощеният от него защитник поддържа искането с отразените в него съображения. Представителят на ВКП намира същото за неоснователно. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и изтъкнатите в него аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по настоящото производство, намира за установено следното: Единственото оплакване в сезиращия настоящата инстанция процесуален документ правилно е посочено като такова по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Това е така, тъй като се претендира допускане на съществено процесуално нарушение чрез директно осъждане на П. с присъдата за извършено от него престъпление по чл. 144, ал. 2 НК и оправдаване по чл. 269, ал. 1 НК /очевидно е допусната техническа грешка с цифрово посочване на текста на чл. 369, ал. 1 НК/, без да се пристъпи към прилагане разпоредбата на чл. 287, ал. 1 НПК, при наличие на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Същността на казаното обосновава и оплакването за флагрантно нарушение на правото на защита на осъденото лице. Такава претенция се отправя не за пръв път пред съдилищата. И пред ПзОС е изразено твърдение за нарушаване разпоредбата на чл. 287, ал. 1 НПК, предвид наличие на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, заради което е било необходимо повдигане на ново обвинение. Втората инстанция е намерила довода за неоснователен, тъй като описаните в обвинителния кат и установени пред съда факти и обстоятелства са били известни на П. и той е имал възможност да се защитава по тях и в двете фази на процеса, а с присъдата си първоинстанционният съд само правилно е приложил закона /лицето е осъдено за по-леко наказуемо престъпление/. ВКС изцяло се съгласява с изложената аргументация на ПзОС и не намира за нужно да я повтаря, нито пък да се обръща дословно към изводими в тази насока аргументи на ПзРС, с които също се солидаризира. Съгласно т. 2 на ТРОСНК № 57 от 04.12.84 г., постановено по Н. Д. 13/84 г. /същото дава отговори по отменен към днешна дата процесуален закон, но е актуално до определена степен и за новата уредба на чл. 287 НПК/, изменението на обвинението е съществено, когато събраните на съдебното следствие доказателства изменят фактическите обстоятелства на деянието в обвинителния акт и дават основания за прилагане на закон за същото, еднакво, по-леко или по-тежко наказуемо престъпление. Тълкуването на това разрешение, в контекста на съдържанието на различните алинеи на чл. 287 НПК, дава основание да се заключи, че когато съдът прецени, че не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението и се касае за прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, то осъждането следва да се осъществи директно с присъдата при отговор на въпросите, поставени в т. 1 и 2 на ал. 1 на чл. 301 НПК. Това е общата рамка, в която се вмества процесуалното изследване по всяко наказателно дело. Разглеждането на факторите, обуславящи изменение на обвинението, винаги е конкретно и подлежи на доказателствено и материалноправно обмисляне. В този смисъл становищата на страните могат да са единни и да се различават от тезата на съда, а могат да бъдат и в други съотношения. Казаното, пренесено към настоящия казус, води до финално заключение за липса на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението с осъждане на П. за извършено от него престъпление по чл. 144, ал. 2 НК и оправдаването му по чл. 269, ал. 1 НК. Обратната позиция се заема от защитата поради "очевидност", че престъпният състав на чл. 269, ал. 1 НК е ситуиран в Глава 8, Раздел I на Особената част на НК, озаглавен "Престъпления против реда на управлението", а чл. 144, ал. 2 НК-в в Глава 2, титулувана "Престъпления против личността, Раздел V-"Принуда", както и поради съществото на самото обвинение /без да се дават повече разяснения/. Така отразеният подход е механичен и не държи сметка на възможната връзка между различни норми на НК. Действително, между двете цитирани престъпления има разлика не само в сочения непосредствен обект- личността при заканата и реда на управление при деянието по чл. 269 НК. Разликата се състои и в това, че при чл. 144, ал. 2 НК обект е длъжностно лице при или по повод изпълнение на службата или функцията му /наред с други, неинтересуващи сегашния процес лица/, а при престъпното посегателство по чл. 269, ал. 1 НК обект е на първо място всеки орган на власт по смисъла на чл. 93, т. 2 НК, следван изрично от частен съдебен изпълнител, последният сам по себе си длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1 НК /отново наред с други/. Накрая, в обхвата на умисъла на закана за престъпление срещу другиго с оглед неговата личност /и конкретно в качеството му на длъжностно лице/, се цели предизвикване на негативни възприятия у потърпевшия, без стремеж към предприемане на определено лично поведение /което отличава заканата и от принудата/, докато в престъплението по чл. 269, ал. 1 НК се преследва моделиране на поведението на органа на власти или частния съдебен изпълнител /както е в случая/-да бъде принуден да извърши или да пропусне нещо във връзка със службата или функцията си. В това се състои и специалната цел при второто престъпление. Т. е., при вземане предвид на цитираните различия, е видно, че при неустановяване на някое от обстоятелствата, за да бъде консумиран съставът на чл. 269, ал. 1 НК, може да се стъпи на общата плоскост на престъпление срещу личността, което е най-обща материалноправна норма. Оттук насетне трябва да се обмисли преценката на ПзРС в доказателствен план. Законосъобразно е прието, че постигането на специалната цел, за да бъде осъществено престъплението по чл. 269, ал. 1 НК- деецът да принуди потърпевшия да пропусне нещо, свързано с функцията му на частен съдебен изпълнител-да не извърши процесуално действие- опис и оценка на недвижимо имущество по изпълнително дело № 20118200402028/11 г. по описа на съответния ЧСИ- не е налице, тъй като такова поведение от страна на П. не е опредметено в обективната действителност, а иде реч за оценъчни съждения на възприемащия заканата потърпевш. Няма никакви данни по какъвто и да е начин осъденият да се е опитал да възпрепятства Т. Л. в качеството му на ЧСИ да осъществи своите функции. При доказателственото неустановяване на специалната цел, задължителна от обективна страна с оглед наличие на деяние по чл. 269, ал. 1 НК, законосъобразно е прието, че осъденият е извършил престъпление по чл. 144, ал. 2 вр. ал. 1 НК. Направеното дотук обсъждане не е самоцелно. С него се изясняват характерът и обемът на обвинението по обвинителен акт от една страна, а от друга-възприетото от решаващите съдилища при преквалификация на престъпното посегателство с директно осъждане на П. с присъдата. Несъмнено деецът се е защитавал срещу въздигнатото му с обвинителния инструмент обвинение за престъпление с повече съставомерни обстоятелства. Фактическият състав на описаното по него /обвинителния акт/ деяние е претърпяло стесняване в границите на тази фактология, не и изменение по фактори, за които деецът не е упражнил правото си на защита. Ето защо не може да се приеме, че е било необходимо приложение на разпоредбата на чл. 287, ал. 1 НПК. Такова поведение законосъобразно не е предприето от представител на първоинстанционната прокуратура, а с осъждане с крайния съдебен акт искателят не е поставен пред ограничение на процесуалните му права по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 вр. ал. 1, т. 2 НПК, в частност на правото му на защита. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение