Решение № 13494 от 20.10.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14704/2010 г.

ВАСVII отделение20.10.2011 г.докладчик Соня Янкулова

Диспозитив

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 14 от 26.10.2010 г. на Административен съд, гр. Русе, постановено по административно дело № 389/2010 г. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Мотиви

Решение № 13494 от 20.10.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14704/2010 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Иван Иванов Андреев, гр. Русе, ул. "Велинград" № 5 срещу решение № 14 от 26.10.2010 г. на Административен съд, гр. Русе, постановено по административно дело № 389/2010 г., в частта, в която е отхвърлена жалбата му срещу заповед № 2859 от 19.07.2010 г. на временно назначения на длъжност заместник-директор на областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Русе. С решението в обжалваната му част съдът отхвърлил жалбата на касатора срещу заповед № 2859 от 19.07.2010 г. на временно назначения на длъжността заместник-директор на областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Русе, с която на основание чл. 171, т. 2, б. "в" от Закона за движение по пътищата му е наложена принудителна административна мярка "спиране на моторното превозно средство от движение". Касаторът счита решението в обжалваната част за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът не отчел, че е налице административен акт на два хартиени носителя, с един и същ номер и дата, но с различно съдържание, което е недопустимо. Наред с това, съдът не отчел, че заповед № Iз-1393 от 9.08.2007 г. на министъра на вътрешните работи не е валидно правно основание за издаване на оспорената заповед, тъй като посочените в нея правни основания са отменени с изменението на Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР), ДВ, бр. 69/2008 г. Подписалият заповедта не е назначен на длъжност заместник-директор, а само временно изпълнява същата, в заповед № 3081 от 9.07.2010 г. не са посочени точно функциите, които са му възложени, а в чл. 165 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) е посочено, че наказанията се налагат от определени от министъра на вътрешните работи служби, каквато е "Пътна полиция", а не от ответника по касационната жалба. Счита, че е налице колизия между разпоредбите на чл. 259, ал. 1, т. 2 и чл. 320, ал. 2 от Кодекса за застраховане, които определят различен орган за издател на акта за установяване на нарушението и на наказателното постановление. Моли съда да отмени обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба - заместник-директора на областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, счита същата за неоснователна. Обжалваното решение е валидно, допустимо и постановено в съответствие с материалния закон. Правилно съдът приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган. Неправилно е твърдението на касатора, че не е налице надлежно оправомощаване, тъй като същото е на основание чл. 172, ал. 1 ЗДвП, която разпоредба не е отменена към датата на издаване на заповедта. Наред с това, с оглед на разпоредбата на чл. 192 ЗМВР, е безспорно, че временно назначените на съответната длъжност имат всички правомощия на заеманата длъжност, които произтичат от закона. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Правилен и обоснован е изводът на съда, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган. В акта е посочено нормативното изискване, на което не отговаря спрения от движение автомобил, което е достатъчно, за да бъде оспорваната заповед обоснована. Твърди, че не са налице сочените касационни основания. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания, счита същата за неоснователна. За да постанови обжалваното решение, съдът приел от фактическа страна, че с акт № 2859 от 16.07.2010 г. било установено, че касаторът, като собственик на лек автомобил марка ВАЗ, рег. № Р 6832 РА, не бил сключил задължителна застраховка "Гражданска отговорност", с което нарушил чл. 259, ал. 1, т. 1 от Кодекса за застраховането. За установеното нарушение, със заповед № 2859 от 19.07.2007 г. на временно назначения на длъжността заместник-директор на областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, на касатора била наложена принудителна административна мярка - спиране от движение на лекия автомобил. Приел, че със заповед № Iз-1393 от 9.08.2007 г. на министъра на вътрешните работи, директорите на областните дирекции са овластени да издават заповеди за налагане на принудителни административни мерки по реда на чл. 172 ЗДвП. Приел, че със заповед № з-3081 от 9.07.2010 г. на директора на областната дирекция функциите на директор, по заместване, са възложени на заместник-директора за периода на ползване от директора на полагаемия отпуск. Приел също, че от 19.07.2010 г. касаторът притежава застраховка "Гражданска отговорност", а от 29.07.2010 г., след представяне на застраховка "Гражданска отговорност", лекият автомобил е пуснат в движение. Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма и на административнопроизводствените правила, изложени са фактически и правни основания за издаването й. Приел, че заповедта съответства на материалния закон, тъй като е без значение дали касаторът управлявал или не собствения си автомобил. Въз основа на това направил извод за законосъобразност на оспорената заповед. Този извод на съда е правилен. По делото няма спор за фактите, относими към извършеното нарушение. Не се спори, че касаторът, към датата на извършената от компетентните органи проверка - 16.07.2010 г., бил собственик на моторно превозно средство, което не е спряно от движение. Не се спори също, че към тази дата той нямал задължителната застраховка "Гражданска отговорност". Не се спори, че на 19.07.2010 г. касаторът сключил исканата застраховка, а на 27.07.2010 г., след представяне на застраховката, автомобилът бил пуснат в движение. Спорът по делото е досежно приложението на материалния закон, в частност за компетентността на издалия заповедта орган. От фактите, релевантни за оправомощаването на органа е безспорно, че със заповед № Iз-1393 от 9.08.2007 г. министърът на вътрешните работи оправомощил директорите на областните дирекции да издават заповеди за налагане на принудителни административни мерки по чл. 172, ал. 1 ЗДвП, а със заповед № з-3081 от 9.07.2010 г. областният директор на областна дирекция на Министерството на вътрешните работи оправомощил временно назначения на длъжността заместник директор да изпълнява функциите на директор за срока на ползвания от него платен годишен отпуск, считано от 12.07.2010 г. до 23.07.2010 г. При така установените по делото факти правилен и обоснован е изводът на съда за валидност на оспорената заповед. Както сочи в мотивите си съдът, временно назначеният на длъжност служител притежава всички правомощия, включени в обхвата на съответната длъжност. Това произтича от факта, че той е надлежно назначен - чл. 192, ал. 2 ЗМВР, от компетентния орган по назначаването. Т. е. с него е възникнало служебно правоотношение за изпълнение в пълен обем на задълженията за съответната длъжност. Въведеното от законодателя пояснение на характера на служебното правоотношение - временно, е относимо за срока, не и за обема на правомощията. Законодателят е искал изрично да подчертае срочността на така възникналото служебно правоотношение - то е до заемането на длъжността или до завръщане на титуляра, при отсъствие над тридесет дни, както и да подчертае, че назначаването на длъжност, при условията на чл. 192 ЗМВР, е изключение от приетия от законодателя ред за кадрово развитие в системата на Министерството на вътрешните работи. Освен, че е изпълнявал валидно длъжността заместник-директор, ответникът е бил и надлежно оправомощен да изпълнява по заместване, за срока на отсъствие, правомощията на директор на областната дирекция. Оспорваната заповед е издадена именно в срока, когато на заместник-директора, с надлежно издадена заповед, са възложени функциите на директор. Заповед № з-3081 от 9.07.2010 г. на директора на областната дирекция предоставя надлежно функциите на директор на заместник-директора за срока на отсъствието на директора. Неоснователно е твърдението на касатора, че заповед № Iз-1393 от 9.08.2007 г. на министъра на вътрешните работи не делегира права на визираните в нея органи да издават заповеди по чл. 172, ал. 1 ЗДвП, тъй като нормите, на основание на които била издадена били отменени. Видно от самата заповед е, че тя е издадена на основание чл. 23, т. 11 от ЗМВР и на основание чл. 172, ал. 1 ЗДвП. Безспорно, чл. 23 ЗМВР в нито една своя редакция от издаването на закона, не съдържа т. 11. Нормата на чл. 23 визира правната възможност при осъществяване на дейността си министърът на вътрешните работи да се подпомага от заместник-министри, както и възможността министърът да им делегира определени функции. Нормата, която определя вида на актовете, които министърът на вътрешните работи има право да издава е чл. 21, т. 11 ЗМВР - министърът издава правилници, наредби, инструкции и заповеди. Видно е, че е налице техническа грешка в посоченото правното основание, но това по никакъв начин не се е отразило на законосъобразността на извършеното делегиране, тъй като не нормата на чл. 21, т. 11, респективно посочения чл. 23, т. 11 ЗМВР, са материалноправните норми, които дават право на министъра да делегира на други органи компетентността си за издаване на заповеди за налагане на принудителни административни мерки. Нормата, която оправомощава контролните органи от Министерството на вътрешните работи да издават заповеди за налагане на принудителни административни мерки е чл. 172, ал. 1 ЗДвП, а именно сочената от касатора разпоредба на чл. 165 ЗМВР визира правомощието на министъра на вътрешните работи да определи службите за контрол по ЗДвП. Неоснователно е и твърдението на касатора за противоречие между разпоредбите на чл. 259, ал. 1, т. 2 и чл. 320, ал. 2 от Кодекса за застраховане, които определят различен орган за издател на акта за установяване на нарушението и на наказателното постановление. Първо, разпоредбата на чл. 259, ал. 1, т. 2 от Кодекса за застраховане касае задължението за сключване на застраховка "Гражданска отговорност" на лице, което управлява моторно превозно средство при влизане на територията на Република България, когато няма валидна за територията на страната. Касаторът не е лице, което влиза на територията на страната, управлявайки моторно превозно средство, а лице, което притежава регистрирано на територията на страната превозно средство, което не е спряно от движение, т. е. налице е хипотезата на чл. 259, ал. 1, т. 1 от кодекса. И второ, чл. 320, ал. 2 от Кодекса за застраховането изрично сочи, че актовете за установяване на административно нарушение по чл. 315, ал. 1, т. е. сключване на задължителна застраховка по чл. 249, т. 1 или 2, се съставят от длъжностите лица на службите за контрол по Закона за движение по пътищата. Т. е. законодателят е препратил към специалния закон, на който се е позовал и министърът на вътрешните работи. Неоснователно е и твърдението на касатора, че оспорваната заповед е незаконосъобразна, тъй като е издадена на два хартиени носителя, под един и същ номер, но с различно съдържание - едната разпорежда налагане на принудителна мярка "отнемане на свидетелство за управление на моторно превозно средство", а другата - "спиране от движение на моторно превозно средство". Както правилно сочи в мотивите си съдът, налице е един административен акт с разпоредителна част от два диспозитива, обективирани на два хартиени носителя. Тази специфичност на формата на акта не води сама по себе си до неговата незаконосъобразност, тъй като изискванията на чл. 59, ал. 2 АПК са спазени и по отношение на двете части на волеизявлението на органа. Видно от изложеното инвокираните от касатора отменителни основания поради нарушение на материалния закон са неоснователни. При неоснователност на касационните основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 218 АПК Върховният административен съд

Цитирани разпоредби

1