Решение № 16776 от 10.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3391/2018 г.

Решение № 16776 от 10.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3391/2018 г., V о., докладчик съдията Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.

Образувано е по касационна жалба на М. Иванов против решение № 128 от 26.01.2018 г. по адм. дело № 3351/2017 г. на Административен съд - Варна.

С обжалваното решение Административен съд - Варна е отхвърлил жалбата на М. Иванов, подадена чрез пълномощника му Д. Петров, негов баща, против заповед № 439 з-1682/30.11.2017 г. на старши полицай от Трето РУ при ОД на МВР - Варна - Х. Христов, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР е разпоредено задържане на лицето, като е осъдил жалбоподателя да заплати на в полза на Областна дирекция на МВР - Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо или неправилно поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила и се иска отмяната му. Касаторът, чрез процесуалния си представител, излага следните доводи:

1. Съдът неправилно е разгледал подадената жалба от 06.12.2017 г., т. к. преди нея има подадена жалба в 16, 20 часа на 01.12.2017 г. с искане лицето да се освободи незабавно. Задържаното лице е освободено в 17, 00 часа на 01.12.2017 година. Жалбата от 01.12.2017 г. е приложена към доказателствата по делото. Разписката за освобождаване е част от оттегления административен акт. В нея няма посочени мотиви, но такива има в разписната книга на МВР, където е отразено, че освобождаването е поради отпаднало основание за задържане на лицето. Касаторът приема, че това по същество е нов акт. При това положение твърди, че старият акт е оттеглен от административния орган по смисъла на чл. 91, ал. 1 АПК и не може да се преразглежда на основание чл. 91, ал. 2 АПК. Поради това счита, че след подадената жалба от 01.12.2017 г., случаят между страните е разрешен с нов по същество индивидуален административен акт и делото следва да се прекрати поради недопустимост да се преразглежда оттеглен индивидуален административен акт.

1. Изводът на съда, че оспорената заповед е законосъобразна е в нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК и чл. 146, т. 2 АПК. Поддържа, че в заповедта не са изложени фактически основания за задържане на лицето, посочването само на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР - правното основание за задържане, не е достатъчно, като липсата на фактически основания я прави незаконна. Сочи, че съдът неправилно е приел, че деянието, по повод на което е издадена заповедта за задържане, е описано в две докладни записки и задържаното лице е имало възможност да се запознае с тях. Твърди, че не е имал възможност да се запознае с докладните записки, т. к. след задържането си не е получил нито един документ, от който да му стане ясно защо се е наложило задържането му.

1. Съдът е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е достигнал до абсолютно грешни изводи в решението си поради неправилно интерпретиране на данните по делото. Жалбоподателят твърди, че на 30.11.2017 г. ответникът не е имал фактическа възможност да връчи на 30.11.2017 г. заповед с дата на издаване 01.12.2017 г., поради което в 23, 30 часа на 30.11.2017 г. ответникът не му е връчил заповед за задържане рег. № 439 зз-1682/01.12.2017 г., съответно жалбоподателят не е отказал пред свидетел да получи екземпляр от заповедта и не е попълвал декларация за отказ от права. Поддържа, че задържането е станало с устен административен акт и към момента на задържането в 23, 30 часа на 30.11.2017 г. не е спазена формата за издаване на писмен индивидуален административен акт. Заявява, че не оспорва, че заповедта за задържане е написана и подписана от ответника на 01.12.2017 г. в сградата на МВР между 02, 00 часа и 07, 00 часа, докато е бил на дежурство.

1. Съдът неправилно е приел, че оспорената заповед е издадена в съответствие с целта на закона. Сочи, че задържането е допустимо само ако заподозряното лице може да извърши друго престъпление или да се укрие, като в случая такива данни не е имало и заповедта е издадена в нарушение на принципите по чл. 4, ал. 2 и чл. 6 АПК за законност и съразмерност.

В касационната жалба е направено искане за преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, на основание чл. 628 ГПК вр. чл. 144 АПК вр. чл. 267 ДФЕС относно начина, по който следва да бъде решен правният въпрос досежно съответствието и приложението на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР и чл. 47 от Хартата за основните права на Европейския съюз.

М. Иванов, чрез пълномощника си е подал частна жалба против определение № 425 от 12.02.2019 г. по адм. дело № 3351/2017 г. на Административен съд - Варна, с което е оставено без уважение искането му за изменение на решение № 128 от 26.01.2018 г. по адм. дело № 3351/2017 г. на Административен съд - Варна в частта за разноските.

Ответникът по касационната жалба и по частната жалба - старши полицай от Трето РУ при ОД на МВР - Варна, не е представил писмен отговор по същите.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на искането за преюдициално запитване и на касационната жалба. Поддържа също заключение за неоснователност на частната жалба, при преценка за допустимостта й.

Върховният административен съд, за да се произнесе, приема следното:

I. По искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз:

Върховният административен съд намира за неоснователно искането в касационната жалба от пълномощника на касатора - М. Иванов, за отправяне на основание чл. 628 ГПК, вр. с чл. 144 АПК, вр. с чл. 267 ДФЕС на запитване до Съда на Европейския съюз

В случая не е налице основание Върховният административен съд да отправи искане за преюдициално заключение до Съда на Европейския съюз, защото няма съмнение относно начина, по който следва да бъде решен правния въпрос относно съответствието и приложението на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР и чл. 47 от Хартата за основните права на Европейския съюз. Приложената в случая разпоредба от ЗМВР, както и на Хартата са ясни и не будят никакво съмнение за правилното им приложение. Разпоредбата на чл. 628 ГПК поставя като условие за отправяне на преюдициално запитване преценката дали разпоредба на правото на ЕС би имало значение за решаване на делото. Необходимо условие е наличие на преюдициалност и връзка с разглеждане на спора по съществото му. В този смисъл преюдициалното тълкувателно запитване не може да е хипотетично, а трябва да има пряко отношение към предмета на делото. Настоящият състав намира, че формулираното в жалбата искане, изложено по-горе не съответства на основанието, залегнало в чл. 628 ГПК. Член 47 - Право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, от Хартата за основните права на Европейския съюз, гласи, че всеки, чийто права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия. Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван. На лицата, които не разполагат с достатъчно средства, се предоставя правна помощ, доколкото тази помощ е необходима, за да се осигури реален достъп до правосъдие. От изложеното в касационната жалба може да се направи извод, че жалбоподателят не иска тълкуване на разпоредба на европейското право, а отговори за правилния начин на прилагане на принудителна административна мярка "задържане" в развитата от него хипотеза, което е в компетентността на националния съд. Запитване обаче трябва да има за предмет тълкуване на конкретна правна норма в контекста на определена национална правна уредба, за да се установи въз основа на това тълкуване противоречието на националното право с норми на европейското право. Последицата от същото ще е неприлагане на противоречащата национална правна уредба по конкретното дело. Поради това, касационният съдебен състав намира, че при така формулираните въпроси и с оглед предмета на правния спор няма основание за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл. 267 ДФЕС и чл. 628 ГПК, вр. с чл. 144 АПК, поради което искането следва да се остави без уважение.

II. По касационната жалба:

Върховният административен съд, състав на пето отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. За да се произнесе по съществото й, приема следното:

Съдът е установил от фактическа страна, че със заповед 439 з-1682/30.11.2017 г. жалбоподателят е задържан на 30.11.2017 г. в 23. 30 часа. Лицето е настанено в помещение за временно задържане на Трето РУ - Варна, което видно от представеното извлечение от книга на задържаните, е станало в 02, 10 часа на 01.12.2017 година. Заповедта е подписана от нейния издател – старши полицай при Трето РУ към ОД на МВР-Варна – Х. Христов и от задържаното лице. Непосредствено преди издаване на заповедта, М. Иванов е подписал декларация, с която е удостоверил, че е запознат с посочените в нея права и изрично е вписал, че не желае да ползва адвокат по негов избор и за негова сметка или служебно назначен такъв по Закона за правната помощ; няма медицински проблеми и не желае медицински преглед; не желае член на неговото семейство или друго лице да бъдат уведомени за задържането. Удостоверил е, че няма нужда от специална хранителна диета и е запознат с правото му на свиждане и получаване на пратки. Заедно с това на лицето е извършен личен обиск, за което е съставен протокол от същата дата, съгласно който от М. Иванов са иззети мобилен телефон, 3 бр. секретни ключове и портфейл, като с разписка от 01.12.2017 г. е получил обратно същите без липси и повреди, при освобождаването си в 17, 00 часа на същата дата.

Съдът е посочил, че деянието, по повод на което е постановена заповедта, е описано в представените по делото две докладни записки. Първата е от инспектори Н. Добрев и Х. Христов и в нея е изложено, че при извършен обход по време на дежурство, са посетили местност "Сълзица" по пътя за с. Каменар, където към 23, 30 ч. установили л. а. Опел Астра с рег. № [рег. номер на МПС] с три лица вътре, измежду които и М. Иванов. При проверката констатирали налична в автомобила кутия от цигари, от която се е виждало найлоново пликче, пълно с тревна маса, миришеща на марихуана. Никое от лицата не е признало да е притежател на пакетчето, поради което са били задържани и изведени от автомобила за запазване на местопроизшествието до идване на разследващ полицай. Втората докладна е от П. Делчев – разследващ полицай при Трето РУ, в която е отразено, че около 23. 30 ч. на 30.11.2017 г., при извършена полицейска проверка от автопатрул 393 е установено, че в предната част на купето на описания лек автомобил се намира отворена цигарена кутия с два бр. прозрачни найлонови пликчета със самозалепваща се лента, в които се намира зелена на цвят, суха тревна маса. Като собственик на автомобила е установен М. Ананиев Момчилов, а другите двама пътници са били М. Иванов и С. Шишков. Извършен бил оглед на местопрестъплението, като цигарената кутия и съдържанието й са били иззети. Допълнително е посочено, че записката е докладвана на дежурен прокурор и е образувано БП № 1730/2017 г. за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 5 от НК, като от изготвената експертна справка е установено, че предоставения за изследване обект представлява марихуана, с нетно тегло от 0. 47 гр. Съдът е посочил, че в 16. 20 часа на 01.12.2017 г. М. Иванов е дал обяснение в качеството на свидетел, в което е описал подробно какво са правили на посочената дата и час. Съдът е обсъдил и кредитирал като обективни и достоверни гласните доказателства по делото - показанията на старши полицай Христов и на Н. Добрев, изготвил цитираната по-горе докладна записка, които безпротиворечиво са потвърдили описаната по-горе фактическа обстановка.

С оглед изложените фактически установявания, съдът е достигнал до следните правни изводи:

Съдът е намерил за неоснователни доводите на жалбоподателя за нищожност на заповедта поради това, че не е издадена от разследващия полицай, наредил на дежурните полицаи да извършат задържане на лицата. Посочил е, че същата е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма и съдържа всички изискуеми от закона реквизити, изброени в чл. 74, ал. 2 ЗМВР. Обсъдил е и приел за неоснователни доводите на касатора за незаконосъобразност на акта поради непосочване на нормата на чл. 354а НК, т. к. тази разпоредба не е правното основание за издаване на заповедта за задържане, а фактическите основания за издаване на заповедта се съдържат в приложените по преписката докладни записки на полицейските служители, участвали в задържането на жалбоподателя и останалите лица. Съдът е приел, че са спазени административнопроизводствените правила, като правата на жалбоподателя не са били нарушени, както е поддържал в хода на съдебното производство. Заповедта е подписана от жалбоподателя и към нея е приложена декларация за това, че е запознат с правата си и не желае адвокат.

Съдът е достигнал до извод за материална законосъобразност на оспорената заповед. Приел е за неоснователни възраженията на жалбоподателя, че полицейският орган не е доказал извършване на престъпление от негова страна, поради което не е имал право да го задържа, както и че образуваното досъдебно производство не е водено срещу него. Съдът е изложил съображения, че за да се приложи нормата на чл. 72, ал. 1 ЗМВР е достатъчно наличието на данни за извършено престъпление, както и такива за съпричасност на задържаното лице към престъпното деяние. Обсъдил е е разликата в понятията - "данни " по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР и "достатъчно данни" по смисъла на чл. 207, ал. 1 НПК и е посочил, че имат различно съдържание. В тази връзка е приел, че при прилагането на принудителна административна мярка "задържане за 24 часа" по чл. 72 ЗМВР са необходими само данни за извършено престъпление, които впоследствие може да не са достатъчни за образуване на досъдебно производство. В обсъждания случай е намерил, че такива данни категорично са били налице, т. к. в автомобила е намерено наркотично вещество, като никое от присъстващите лица не е признало, че е негово. Поради това към този момент за всяко от лицата са били налице данни за съпричастност към конкретното престъпно деяние - притежание на наркотично вещество. Приел е за неоснователни доводите на жалбоподателя, че след като не е знаел на кого е тревната маса, не е пушел марихуана в момента на проверката и няма норма, която задължава полицейския служител да го задържи докато се установи чия е същата, е задържан неправомерно. В тази връзка съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 61 и сл. ЗМВР, които уреждат правомощията на полицейските служители, в т. ч. прилагането на мерки на административна принуда за предотвратяване и преустановяване на правонарушенията. При тези съображения, подробно изложени в оспореното решение, съдът е постановил обжалвания резултат.

Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени доводите и възраженията на страните, събрания доказателствен материал по делото, намира, че касационната жалба е неоснователна. Съдът е установил фактическите обстоятелства по делото и при правилно приложение на релевантните разпоредби, обосновано е приел, че не са налице основанията по чл. 146, т. 1 - 5 АПК за отмяна на обжалваната заповед. Съображенията за това са следните:

1. Доводите в касационната жалба за недопустимост на оспореното решение, т. к. съдът се е произнесъл по оттеглен административен акт, не се подкрепят от доказателствения материал по делото. Освобождаването на касатора на 01.12.2017 г. в 17, 00 часа, т. е. в рамките на 24 часа, считано от задържането му на 30.11.2017 г. в 23, 30 часа, не обективира преразглеждане и оттегляне на издадената заповед за задържане по смисъла на чл. 91, ал. 1 АПК, а е в изпълнение на законовия регламент относно допустимия срок за задържане на лицето и приключилите процесуално-следствени действия със задържаното лице по образуваното бързо досъдебно производство по случая. Съдът, в съответствие с данните по административната преписка и с изричните изявления на жалбоподателя в жалбата и следващите уточняващи изявления пред първата инстанция, правилно е приел, че е сезиран с редовна жалба от лице с правен интерес от оспорване на административния акт, правилно е определил предмета на оспорване, като се е произнесъл с валиден и допустим съдебен акт по същия.

1. Правилен и обоснован е изводът на съда, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган по смисъла на чл. 57, ал. 1 ЗМВР и съгласно удостоверение рег. № 365000-812/08.01.2018 г., издадено от началник "Човешки ресурси" при ОД на МВР - Варна, за това, че мл. инспектор Х. Христов заема длъжност "старши полицай (ВПА) ООР в сектор "Охранителна полиция" към Трето РУ при ОД на МВР - Варна. Възраженията на касатора, че заповедта за задържане е следвало да се издаде от полицейски служител са неоснователни. Съгласно чл. 11, ал. 1 от Инструкция № 8121 з-78 от 24.01.2015 г. за реда за осъществяване на задържане, оборудването на помещенията за настаняване на задържани лица и реда в тях в Министерството на вътрешните работи, за всяко задържано лице се издава заповед за задържане на лице от полицейския орган, ограничил правото на свободно придвижване на лицето. В случая данните по делото сочат, че именно издателят на акта е полицейският орган, ограничил правото на свободно придвижване на жалбоподателя, който в кръга на правомощията си е издал акта по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР.

1. Не намират опора в доказателствения материал доводите на касатора за неправилна преценка на съда относно спазването изискванията за форма на оспорената заповед и отсъствие на съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът правилно е приел, че оспореният акт е издаден в писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 74, ал. 2 ЗМВР. Също правилно е посочил, че фактическите обстоятелства във връзка със задържането на жалбоподателя са описани в приложените по делото докладни записки на полицейските органи, предприели действия по разследване на случая. Според трайната съдебна практика е допустимо мотивите, т. е. фактическите основания за издаване на акта, да се съдържат в друг документ, част от административната преписка, предхождащ и/или съпътстващ издаването на акта - в т. см. ТР № 16/31.03.1975 г. на ОСГК. Жалбоподателят е присъствал по време на извършване на проверката и действията по разследването, т. е. известни са му били фактическите обстоятелства, довели до задържането му, като в заповедта данните за извършено престъпление са посочени като фактическо основание за прилагане на принудителната административна мярка.

1. Спазени са административнопроизводствените разпоредби относно реда при задържане на лицето, предвидени в ЗМВР и Инструкция № 8121 з-78 от 24.01.2015 година. Неоснователни са доводите на касатора във връзка с датата на издаване на акта. По делото не е било спорно, че проверката от полицейските служители е извършена на 30.11.2017 г. към 23, 30 часа и считано от момента на фактическото задържане е ограничено правото на свободно придвижване на лицето. В чл. 13 от Инструкция № 8121 з-78 от 24.01.2015 г. е предвидено, че срокът за задържане на лица по реда на ЗМВР започва да тече от момента, в който е ограничено правото им на свободно придвижване, като точният час се отбелязва в заповедта за задържане, независимо от времето на нейното фактическо издаване. Правилото гарантира стриктно спазване на определения в закона срок за задържане на лицето - 24 часа и в случая е спазено. В оспорената заповед са посочени точният час и дата на задържане - в 23, 30 часа на 30.11.2017 г., като заповедта е издадена в полицейското управление, видно от поставения регистров номер и данните от книгата за задържани лица. В книгата за задържани лица е отразено, че М. Иванов е задържан на 30.11.2017 г., като в графата "Дата и час на заповедта за задържане (№ на постановлението на задържане) е посочен № 1682/23, 30 (часа). Съставен е протокол за обиск от същата дата и час, подписан от лицето, както и декларация, че е запознат с правата си, също подписана от жалбоподателя, т. е. доводите на касатора за неясноти и неточности в процедурата по задържането му и съответно за нарушаване на правата му не намират опора в доказателствения материал.

1. Съдът, при коректен анализ на фактическите установявания е достигнал до правилен извод за материална законосъобразност на оспорената заповед.

Съгласно чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, полицейските органи могат да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление. Видно от текста е, че на полицейските органи е предоставено в условията на оперативна самостоятелност да решат дали да приложат принудителната ограничителна мярка спрямо лицето. Прилагането й изисква на първо място наличието на данни, които индицират инкриминирано поведение на лицето. На следващо място, задържането на лицето следва да е подчинено на легитимна цел – напр. установяване на самоличност, преустановяване на противоправно деяние, предотвратяване настъпването на противоправни последици и/или извършване на процесуално-следствени действия във връзка с данните за извършено престъпление от задържаното лице.

В обсъждания случай решаващият съд правилно е приел, че административна мярка е приложена с оглед осигуряване възможност на правоохранителните органи да изпълняват функциите си по установяване и разследване на престъпления, съгласно чл. 67 ЗМВР. Правилни са изводите на съда за наличие на фактически и правни основания за прилагане на оспорената принудителна административна мярка. От фактическите обстоятелства по административната преписка е видно, че полицейските органи са разполагали с достатъчно обективни данни, които индицират на инкриминирано поведение на проверените и задържани лица, в т. ч. касатора. Изложените съображения от съда за съдържанието на понятието "данни" по см. на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР са правилни и се споделят от настоящата инстанция. С оглед необходимостта от изясняване на съпричастността на всяко от лицата и предприемане на процесуално - следствени действия в тази насока, спрямо жалбоподателя са предприети правомерни действия по прилагане на принудителна административна мярка. Видно от данните по административната преписка е, че по време на 24-часовото задържане лицето е разпитано в качеството на свидетел по образуваното бързо досъдебно производство. Съдът точно е посочил, че за задържане на лицето за 24 часа не е необходимо да са събрани доказателства, които установяват по несъмнен начин извършено от него престъпление по Наказателния кодекс. Двете производства се развиват по различен процесуален ред и при различни условия. Наложената от полицейския орган принудителна административна мярка задържане за 24 часа е административно действие по диспозицията на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, която изисква данни за участие на лицето в конкретно престъпление, но не и същите да са достъпни за привличането му като обвиняем. Обстоятелството, че спрямо касатора не са предприети процесуално-следствени действия по привличането му като обвиняем по образуваното бързо досъдебно производство не опорочава предприетото задържане на лицето. Развитите правни аргументи от съда в тази насока са правилни и се споделят изцяло от касационната инстанция.

1. Правилно съдът е приел, че принудителна административна мярка е приложената в изпълнение на функциите на правоохранителните органи по разкриване и преустановяване на противоправните деяния и отстраняване на последиците от тях, т. е. заповедта е издадена в съответствие с преследвана от закона цел. Към момента на ограничаване правото на свободно придвижване на лицето са съществували обективни данни за извършено правонарушение и предприетите процесуално-следствени действия са били необходими за изясняване на фактическите и правни аспекти на случая. Поради това съдът правилно е приел, че не е налице непропорционалност на приложената принудителна административна мярка.

Предвид изложеното, обжалваното решение е правилно, не са налице касационни основания по чл. 209 АПК за отмяната му, поради което следва да се остави в сила.

III. По частната жалба:

Частният жалбоподател е оспорил определение № 425 от 12.02.2019 г. по адм. дело № 3351/2017 г. на Административен съд - Варна, с което е оставено без уважение искането му за изменение на решение № 128 от 26.01.2018 г. по адм. дело № 3351/2017 г. на Административен съд - Варна в частта за разноските.

С разпореждане от 11.04.2019 г. по адм. дело № 3391/2018 г. на Върховния административен съд, председателят на пето отделение е оставил без движение частната жалба на М. Иванов и е указал на частния жалбоподател в 7-дневен срок от получаване на разпореждането да внесе 30 лв. държавна такса по сметка на ВАС и в същия срок да представи платежен документ, както и частната жалба да бъде приподписана от адвокат с пълномощно за това.

Разпореждането е съобщено на пълномощника на частния жалбоподател на 22.04.2019 година. С молба от същата дата, подадена по електронната поща чрез Административен съд - Варна до Върховния административен съд, пълномощникът на жалбоподателя е заявил, че е получил разпореждането на председателя на пето отделение, но не е съгласен с дадените указания и на този етап няма да ги изпълни. Изложил е съображения, че според него производството по касационното дело е преюдициално и следва да се спре производството по частната жалба до приключването му.

Към настоящия момент по делото не е представен документ за внесена държавна такса и частната жалба не е приподписана от адвокат, с приложено пълномощно за това.

Върховният административен съд, пето отделение, намира, че частната жалба е нередовна и следва да се остави без разглеждане. Съгласно чл. 235а АПК, за производство, образувано по частна жалба, се събира такса в размер 30 лв. за граждани. По силата на препращащата разпоредба на чл. 231 АПК вр. чл. 212, ал. 2 АПК, частната жалба се приподписва от адвокат или юрисконсулт, освен когато жалбоподателят или неговият представител има юридическа правоспособност. Към искането се прилага пълномощно за приподписването, а когато жалбоподателят или неговият представител има юридическа правоспособност – удостоверение за юридическа правоспособност. Поради това, че частната жалба не отговаря на изискванията за редовност и на основание чл. 213б вр. чл. 231 АПК, частният жалбоподател е следвало да отстрани констатираните недостатъци с разпореждането на председателя на пето отделение, в указания 7-дневен законен срок. Видно от данните по делото е, че нередовностите не са отстранени, поради което и на основание чл. 213б, ал. 2 вр. чл. 231 АПК, частната жалба следва да се остави без разглеждане и се прекрати производството по същата. Доводите в молбата от 22.04.2019 г. не налагат други изводи относно нередовността на частната жалба и съдът не дължи произнасяне по тях.

Водим от горното, Върховният административен съд, пето отделение,