Решение № 355 от 22.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 759/2008 г.

Решение № 355 от 22.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 759/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Добрила Василева Производството е по чл. 218а и сл. ГПК /отм./ във вр. с § 2, ал. 3 от ПЗР ГПК /2007 г./ С решение № 15 от 12.02.2007 г. по гр. д. № 1/2006 г. на районен съд гр. К., оставено в сила с решение № 238 от 15.11.2007 г. по гр. д. № 217/2007 г. на Сливенски окръжен съд е признато за установено по иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, че земеделска земя- харман с площ 2, 5 дка в землището на с. М. подлежи на възстановяване в полза на всички наследници на М. Д. Г., която е била собственик на имота към момента на кооперирането му. Г. Д., К. Д. и И. Д., които са били ответници по делото, са подали касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като поддържат оплаквания за нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите на съда, че имотът е принадлежал на общата наследодателка М. Т. че същият е бил подарен и придобит по давност от нейния внук Д. К., който е и техен наследодател. Молят за отмяна на решението и отхвърляне на иска. Ищците не вземат становище по жалбата. За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното: Спорът по делото е за земеделска земя, подлежаща на възстановяване, като ищците са поддържали, че земята следва да се възстанови в полза на всички наследници на общата наслодедателка и собственик на имота М, докато ответниците считат, че собственик е бил техният наследодател, който е един от внуците на М. Д. Спорът е породен от факта, че земята е възстановена на ответниците като собственост на техния пряк наследодател, а не на всички наследници на М. Д. Съдът правилно е квалифицирал претенцията като такава по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за определяне кой е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС / или одържавяването му/, тъй като съгласно чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ това е меродавният момент, към който правоимащите следва да съсобственици, за да им бъдат възстановени имотите. За да приеме, че имотът е принадлежал на М. Д. съдът се е позовал на данните от свидетелските показания, според които тя притежавала харман в края на селото от около два декара, не е влизала в ТКЗС и до смъртта си през 1962 г. обработвала имота, както и на факта, че по разписния лист към плана от 1927 г. имотът също бил записан на нейно име. Отхвърлено е възражението на ответниците, че техният наследодател, който е внук на М. Д. е бил собственик на имота, тъй като не е доказано твърдението им, че М. Д. е подарила имота на своя внук, нито пък че самият той е придобил имота по давност, и то към релевантния по спора момент на образуване на ТКЗС. Настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение намира, че решението на въззивния съд е правилно и законосъобразно и следва да се остави в сила, а касационната жалба - без уважение. Неоснователен е доводът, че спорът неправилно е квалифициран по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, тъй като имотът не бил земеделски и не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Този довод се свързва с данните, че М. Д. не е била член- кооператор и не е внасяла имота в ТКЗС, но тези обстоятелства са ирелевантни за делото, тъй като дори и да не е внесен в стопанството, поради това че е извън регулация имотът има земеделски характер и собственикът е изгубил правото си върху него в реални граници, като се счита, че имотът е включен във фонда на ТКЗС и върху него стопанството е придобило право на кооперативно земеползване. Не се потвърждава от данните по делото и твърдението, че имотът е имал селищен характер и затова не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ. Този довод се опровергава на първо място от самите ответници, тъй като те са предявили иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, твърдейки че имотът има земеделски характер и са пропуснали да заявят в срок молбата за възстановяване, а след уважаване на иска са се снабдили и с решение на поземлената комисия за възстановяване на имота. От заключението на вещото лице е установено, че действително към периода на образуване на ТКЗС имотът е имал селищен характер, а е изключен от регулация с плана от 1980 г. С оглед на тези данни въззивният съд правилно е разглеждал правата на страните към 1980 г. и по-конкретно възможността внукът на М. Д. да е придобил имота по давност към този момент, тъй като само докато е бил в регулация имотът е могъл да бъде обект на давностно владение и придобит по давност. Това възражение обаче правилно не е било уважено, тъй като ответниците не са доказали, че след смъртта на М. Д. имотът е загубил наследствения характер и е владян само от един от наследниците с намерение да го свои като отблъсне владението на другите наследници. Преобладаващите по делото доказателства са за съвместно ползване и обработване на имота, а записването на имота в разписния лист към плана от 1980 г. на името на Д. К. не е самостоятелно доказателство за собственост. Преценен във връзка с останалите доказателства по делото този факт също не обосновава извод за това, че само един от наследниците е бил собственик към момента на одържавяването през 1980 г. Формален акт за извършено дарение в полза на внука й от страна на М. Д. починала през 1962 г. също не е представен. Владението, продължило след 1980 г. не е годно придобивно основание, тъй като след изключване от регулация и по силата на чл. 12 ЗСГ имотът става държавна собственост, която съгласно чл. 86 ЗС не е могла да се придобива по давност - т. 8 от ППВС № 8/1979 г. Неоснователен е и доводът за липсата на обезщетение при изключване на имота от регулация, тъй изплащането на обезщетение не е условие за одържавяване на имота, а той е станал държавна собственост по силата на чл. 12 ЗСГ, считано от влизането му в сила. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице поддържаните касационни основания за отмяна на решението и затова и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение