Решение № 3786 от 03.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2118/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Х. М., роден на [дата]., гражданин на Алжир, подадена чрез процесуален представител адв. Иванова, срещу решение № 42212 от 16.12.2025 г., постановено по адм. дело № 4296/2025 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му срещу отказ за издаване на виза, издаден от консулско длъжностно лице в Посолството на Република България в Алжир, по заявление вх.№ALG24000554V от 21.11.2024 г. В жалбата са релевирани касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК – неправилно приложение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Иска се отмяната му с постановяване на друго, с което да бъде отменен оспореният административен акт. Ответникът – консулско длъжностно лице в Посолството на Република България в Алжир, не взема становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на Х. М., гражданин на Алжир, срещу постановен на основание чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ отказ за издаване на виза, издаден от консулско длъжностно лице в Посолството на Република България в Алжир. С оспорения акт органът е приел, че документите и установените факти не доказват по убедителен и надежден начин, че целта на заявеното пребиваване е действителна. Административният съд е отхвърлил жалбата, като е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, като не са били допуснати съществени нарушения на материалния закон и на административнопроизводствените правила, обосноваващи неговата отмяна. След анализ на събраните по делото доказателства административният съд е установил, че между заявителят Х.М., гражданин на Алжир, роден на [дата]., и Д. Б. Д., българска гражданка, родена на [дата]., е сключен граждански брак съгласно представените удостоверение за граждански брак от 24.04.2024 г., издадено от община Димитровград и копие от удостоверение за сключен граждански брак на 14.03.2024 г. в Турция. Първоинстанционният съд е споделил извода на административния орган, че бракът с българската гражданка Д. Х. е сключен с оглед получаване на дългосрочна виза с цел заобикаляне законовите норми, регламентиращи визовия режим в Република България. Съдът е основал този си извод на фактите, че бракът е сключен в Турция, на церемонията не са присъствали близки и роднини на младоженците, а само служебни свидетели; двамата не са живели заедно и нямат общо домакинство, напротив- жалбоподателят живее в Република Алжир и развива бизнес там. Според съда те не са изградили емоционална връзка и поради това отказът за издаване на виза не представлява потенциално нарушение на основното право на семеен живот, тъй като не се установяват такива отношения със съпругата му, които да бъдат определени като семеен живот. От правна страна приел, че са налице основанията за постановения отказ, а именно, че заявителят не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1, т. 17 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, според който се отказва издаването на виза на чужденец, който не докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване или транзитно преминаване, или летищен транзит. Обжалваното решение е правилно. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения, съставляващи касационни основания, които налагат неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснената фактическа и правна обстановка, след обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е изложил верни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция. При преценка на наличните доказателствени средства, обосновано е прието, че чужденецът не е доказал достоверно целта и условията на заявеното пребиваване в Република България, с което са осъществени предпоставките по чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ. Отказът е съставен на формуляр по образец, съгласно Приложение № 7 към чл. 34, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим /НУРИВОВР/. Обосновани са причините за постановяването му, включително е посочено правното основание за издаването му - чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ. От представеното становище от ОДМВР-Хасково и приложената към него докладна записка се установява, че след сключване на брака Д. Х. е пребивавала в чужбина общо 16 дни, а чуждият гражданин няма регистрирани посещения в Република България. Събраните по делото гласни доказателства- показанията на св. Х., съпруга на жалбоподателя, св.С. и св.П. се установява, че животът на жалбоподателя е установен в Алжир, в малко градче на около 500 километра от столицата, където той живее в собствен четиристаен апартамент заедно с брат си и сестра си, развива и собствен бизнес- притежава пицария, но бил съгласен да изостави бизнеса си и да се премести в България при съпругата си. Тя твърди, че има собствен бизнес, от който двамата ще се издържат. Според свидетелите съпрузите общуват основно чрез социалните мрежи, а помежду си говорят на английски. Съпругата твърди, че нейните двама сина се отнасят много добре към жалбоподателя и приветстват брака им. Преценката на посочените факти напълно обосновава направения от административния орган и първоинстанционния съд извод, че не е установено, че целта и условията на заявеното пребиваване в страната са действителни, както и че са налице основателни съмнения, че бракът е фиктивен и сключен единствено с цел заобикаляне на правните норми, уреждащи статута на чужденците в Република България. В тази връзка правилно съдът е преценил, че между жалбоподателя и съпругата му липсва изградена емоционална връзка- двамата не са живели съвместно, а са се виждали само няколко пъти за по няколко дни. Показанията на свидетелите относно наличието на такава връзка между двамата са житейски нелогични, противоречат на обективните факти по делото и не следва да се кредитират. Съобразно разпоредбите на чл. 21, § 1 и чл. 32, § 1 от Визовия кодекс (Регламент № 810/2009 на Европейския парламент и Съвета), националните органи са задължени да преценят дали кандидатът за пребиваване представлява риск за незаконна имиграция и дали съществуват основателни съмнения относно заявени обстоятелства. Следва да се отбележи, че в практиката си в областта на визовата политика СЕС многократно е посочвал, че издаването на визи е израз на суверенитета на държавата на нейна територия. Поради това държавите членки са свободни сами да решават кой може да влиза на тяхна територия, с оглед на различни обстоятелства- дали кандидатът за виза може да представлява заплаха за обществения ред, дали разполага с необходимите средства за издръжка и дали има основателно съмнение относно намерението на кандидата за напускане територията на държавите членки преди изтичането на срока на валидност на визата, за която кандидатства. Събраните доказателства установяват основания и за дерогация на установеното в чл. 8 от ЕКПЧОС право на личен и семеен живот. С оглед на изложеното, обосновано и правилно съдът е констатирал законосъобразност на оспорения отказ за издаване на виза за продължително пребиваване на жалбоподателя, който отказ съответства на приложената разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ. По изложените съображения обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,