Решение № 824 от 25.1.2023 г. на ВАС, II о.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Алгус ООД, гр. Варна, подадена чрез процесуалния представител адв. Андреев, срещу Решение 192 от 11.07.2022 г., постановено по адм. дело 677/2021 г. по описа на Административен съд гр. Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против заповед РД-22-1814/30.09.2021 г. на кмета на Община Велико Търново и е осъдено да заплати разноски по делото. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението, поради съществено нарушение на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че в нарушение на процесуалните правила първоинстанционният съд е заличил допуснатата съдебно-техническа експертиза, без да процедира съобразно правилата на чл. 158 от ГПК, както и не е събрал служебно доказателства относими към предмета на спора. Възразява се също така, че съдът е осуетил възможността за събиране на гласни доказателства, както и не е предприел действия по изискване на екзекутивните книжа за строежа и установяване хода и резултатите от процедурата по съгласуване с НИНКН. Според касатора постановявайки решението си при неизяснена фактическа обстановка съдът е достигнал и до неправилно приложение на материалния закон досежно извода за материална законосъобразност на оспорения акт. Претендира се отмяна на съдебното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав, както и присъждане на направените съдебни разноски. Ответникът кмета на Община Велико Търново, редовно призован, в съдебно заседание не се явява и не изпраща представител. В приложен по делото писмен отговор, чрез процесуалния си представител юрк. Владимирова, оспорва касационната жалба и изразява становище за нейната неоснователност. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд гр. Велико Търново е образувано по жалба на Алгус ООД срещу заповед РД-22-1814/30.09.2021 г. на кмета на Община Велико Търново, с която на основание чл. 225а, ал. 1, във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, е наредено на дружеството, в качеството му на собственик и възложител, да премахне незаконен строеж Изграждане на жилищен етаж на четвърто ниво на сграда, находяща се в УПИ IV-716, кв. 270 по плана на гр. Велико Търново. За да отхвърли жалбата срещу оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в предвидената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила и в съответствие с приложимите материално-правни норми. Прието е от съда, че като официален свидетелстващ документ констативен акт ВТ-3251-486/26.05.2021 г. има обвързваща материална доказателствена сила за удостоверените в него факти и обстоятелства, в т. ч. вида, характера и предназначението на процесното строителството, до опровергаване на верността им чрез съответните доказателства, каквито в хода на съдебното производство не са ангажирани от страна на жалбоподателя. Според съда от събраните по делото доказателства по безспорен начин се установява, че процесният жилищен етаж на четвърто ниво на сграда, находяща се в УПИ УПИ IV-716, кв. 270 по плана на гр. Велико Търново, представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, а не текущ ремонт по смисъла на т. 43 от тази норма, и същият е извършен от жалбоподателя, извън обхвата на издаденото разрешение за строеж 328/23.12.2014 г. на главния архитект на Община Велико Търново и одобрените инвестиционни проекти, т. е. без изискващото се разрешение за строеж и одобрен инвестиционен проект. Съдът приема още, че жалбоподателят не е доказал, че строежът попада в някоя от хипотезите на чл. 154, ал. 2, т. 1, т. 2, т. 3 или т. 4 от ЗУТ, за да е приложима разпоредбата на чл. 225, ал. 2, т. 3 от ЗУТ, нито пък е представил доказателства за наличието на съществени отклонения по чл. 154, ал. 2, т. 5 - т. 8 от ЗУТ и за изпълнение на процедурата по чл. 154, ал. 5 и ал. 6 от същия закон, поради и което правилно административният орган е приложил разпоредбата на чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ. Съдът е обосновал извод, че доколкото безспорно процесният строеж е извършен след 2014 г., то същият не е и търпим по смисъла на § 16 от ПР на ЗУТ, § 184 от ПЗР на ЗУТ или § 127 от ПЗР на ЗУТ, поради и което подлежи на премахване по реда на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ и постановената в този смисъл заповед е законосъобразна. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира, че при изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че не са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на процесната заповед. Първоинстанционният съд правилно приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентния орган, в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административно-производствените правила. Заповедта е писмена и съдържа описание на наредения за премахване строеж по местонахождение и с параметри, които позволяват неговото еднозначно индивидуализиране. Правилен е и изводът на решаващия съд за постановяване на оспорената заповед при наличие на материално-правните основания, предвидени в текста на чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ. Съгласно чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ незаконните по смисъла на чл. 225, ал. 2 от ЗУТ строежи от четвърта до шеста категория се премахват със заповед на кмета на общината или на упълномощено от него длъжностно лице. В случая при правилно тълкуване и прилагане на закона първоинстанционният съд приема, че предпоставките за премахване на процесния строеж са изпълнени. Предмет на заповедта за премахване е строеж, представляващ Изграждане на жилищен етаж на четвърто ниво на сграда, находяща се в УПИ IV-716, кв. 270 по плана на гр. Велико Търново, за която сграда е било издадено разрешение за строеж 328/23.12.2014 г. на главния архитект на Община Велико Търново с предмет Преизграждане на съществуваща жилищна сграда и обособяване на жилище в подпокривното пространство при запазване обема и височината на сградата. Видно от съставения констативен акт ВТ-3251-486/26.05.2021 г., който изрично е посочен в заповедта като фактическо основание за нейното издаване, процесният строеж представлява изпълнен на четвърто ниво, над разрешената за жилищната сграда с разрешението за строеж кота корниз 8.22м. /видно от окомерната скица към констативния акт/, жилищен етаж с изградена стоманобетонна стълба за достъп, с налични тухлени зидове и надзиди със стоманобетонни колони, греди и пояси, както и многоскатен покрив с различни наклони, който не отговаря на одобрената с разрешението за строеж кота корниз, поради променена форма на покрива, и надвишава с приблизително 82 /92/ см. проектната кота било на завършен покрив. Строежът е квалифициран като нов, реализиран в периода 2020 г. 2021 г., както и е прието, че същият не попада в обхвата на одобрените проекти и издаденото разрешение за строеж 328/23.12.2014 г. на главния архитект на Община Велико Търново и за него липсва съгласувателна процедура по реда на Закона за културното наследство, изискваща се с оглед разположението на имота в територия на групова недвижима културна ценност. По делото се установява също така, че така описаното строителството е извършено от жалбоподателя без разрешение за строеж и одобрени инвестиционни проекти. При тези факти административният съд правилно приема, че описания в заповедта за премахване жилищен етаж на четвърто ниво на сграда представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, който е от пета категория в съответствие с чл. 137, ал. 1, т. 5, б. а, във вр. с б. е от ЗУТ, за чието изграждане е необходимо издаване на разрешение за строеж и одобряване на инвестиционен проект. В случая строителни книжа не са издадени, поради което съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ строежът е незаконен. Правилно е и заключението на първоинстанционния съд, че процесният строеж не е и търпим по смисъла на § 16 от ПР на ЗУТ и § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ с оглед безспорното изграждане на същия след 2014 г. Настоящата съдебна инстанция намира също така, че при постановяване на решението не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Неоснователно се явява оплакването на касатора за допуснато от страна на съда съществено процесуално нарушение, поради заличаване на допуснатата съдебно-техническа експертиза и непопълване служебно на делото с доказателства относно фактите. В конкретния случай съдът е допуснал съдебно-техническа експертиза както с въпроси, формулирани от жалбоподателя, така и със служебно формулирани такива, както и е предоставил неколкократно възможност на жалбоподателя да внесе определения от съда депозит за вещо лице, който и по искане на жалбоподателя е бил намален от съда. Видно от протоколите на откритите съдебни заседания и резолюциите на съда, заличаването на допусната съдебно-техническа експертиза е изцяло по вина на касатора, който в указания срок и до деня на последното съдебно заседание на 22.06.2022 г., не е заплатил определения за това депозит. Неотносима се явява в случая и нормата на чл. 158 от ГПК, на която се позовава касаторът, доколкото в първоинстанционното производство нито събирането на някое доказателство е било съмнително, нито е представлявало особена трудност. Неоснователен е и доводът на касатора за допуснато от страна на съда процесуално нарушение, поради не събиране на поисканите гласни доказателства. Действително, с молба вх. 3127/08.06.2022 г. процесуалният представител на жалбоподателя е поискал за установяване на част от релевантните факти разпит на свидетели при режим на довеждане. Видно обаче от съдържанието на цитираната молба, в нея не са указани какви точни факти и обстоятелства следва да установят свидетелите, поради и което правилно първоинстанционният съд е оставил без уважение това доказателствено искане. Неоснователно се явява и възражението на касационния жалбоподател, че съдът не е предприел действия по изискване на екзекутивните книжа за процесния строеж и установяване хода на процедурата по съгласуване с НИНКН. В изпълнение на задължението си по чл. 170, ал. 3 от АПК с разпореждане от 01.12.2021 г. съдът е разпределил и указал доказателствената тежест на страните, като изрично на жалбоподателя е указано, че негова е доказателствената тежест да докаже възражението си, че констатациите в констативния акт не отговарят на действителното състояние. В тази връзка следва да се има предвид, че доказателствената тежест за установяване наличието по отношение на процесния строеж на хипотезата на чл. 154, ал. 2 от ЗУТ и екзекутивни книжа, както и съгласуване с НИНКН, принадлежи на заинтересованата от отмяната на заповедта страна, за която биха настъпили благоприятните последици, т. е. на настоящия касационен жалбоподател, който доказателства в тази посока не е ангажирал нито в първоинстанционното производство, нито в настоящото касационно производство. С оглед на това правилно съдът е ценил доказателствената стойност на констативния акт, въз основа на който е издадена заповедта, като официален свидетелстващ документ /чл. 179, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 144 от АПК и чл. 225а, ал. 2 от ЗУТ/ и доказателствено средство за установяване на релевантните по спора факти. При осигурена процесуална възможност жалбоподателят не е проявил активност по ангажирането на доказателства, с които да разколебае достоверността на фактическите установявания на служителите на общината за контрол по строителството. Следователно, като приема, че оспорената заповед е издадена в съответствие с материалния закон, позовавайки се изцяло на констативен акт ВТ-3251-486/26.05.2021 г., първоинстанционният съд постановява съдебен акт както в съответствие с материалния закон, така и без да са налице допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд гр. Велико Търново е правилно и не са налице сочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което ще следва да бъде оставено в сила. При неоснователност на касационната жалба в полза на ответника следва да бъде присъдено заявеното в срок юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция, което следва да бъде определено в размер на 50 лева, съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25а, ал. 3 от Наредба за заплащане на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,