Решение № 339 от 24.07.2026 г. на ВКС по н. д. № 389/2026 г.

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба на подс. С. С. М. чрез защитника му адв. М. В. против решение № 15/ 0 2. 03. 2026 год. по в. н. о. х. д. № 175/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново (ВТАС).

С жалбата са заявени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. В подкрепа на тезата за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се изтъква, че съдът неоснователно е отхвърлил доказателствените искания на защитата; че е извършил неправилна оценка на обясненията на подсъдимия и същевременно безмотивно е отдал предпочитания на показанията на пострадалата без да анализира несъответствията в тях и противоречията им с останалите доказателства и доказателствени средства. Представен е собствен анализ на доказателствената съвкупност с искане да бъде възприет от касационната инстанция. Твърди се, че законът е приложен неправилно, тъй като спрямо пострадалата не е упражнена интензивна принуда и подсъдимият сам се отказал да довърши престъплението по чл. 150 от НК, което е налагало да бъде приложена разпоредбата на чл. 18, ал. 3 от НК. С доводи, основаващи се на достоверност на обясненията на подсъдимия, се настоява същият да бъде оправдан по обвинението по чл. 142 от НК поради несъставомерност на деянието. Поддържа се, че наказанието е явно несправедливо, като на първо място се оспорва изводът за обременено съдебно минало на подсъдимия и наред с това се изтъква здравословното състояние на детето му,за което той полага съответните грижи. Като алтернатива на исканията за оправдаване на подсъдимия е направено и такова за намаляване на наказанието.

В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения.

Подс. С. М. се солидаризира с аргументите на своя защитник и наред с тях акцентира върху обстоятелството, че в известен период преди деянието пострадалата се занимавала с проституция.

Частният обвинител Н. Р., редовно призована, не изразява лично становище по основателността на касационната жалба.

Повереникът ѝ намира, че жалбата е неоснователна и тъй като не са налице визираните в нея касационни основания пледира проверяваният съдебен акт да бъде оставен в сила.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 10/31. 03. 2025 год., постановена по н. о. х. д. № 750/2025 год ., Окръжният съд – Плевен е признал подс. С. С. М. за виновен в това, че:

1. На 10. 12. 2023 год. в [населено място] отвлякъл Н. Л. Р., поради което и на основание чл. 142, ал. 1 НК и чл. 54 от НК го е осъдил на пет години лишаване от свобода.

2. На 10. 12. 2023 год. в землището на [населено място] извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, навършило 14-годишна възраст – Н. Л. Р. чрез употреба на сила, поради което и на основание чл. 150, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на четири години лишаване от свобода, като го е оправдал по обвинението за употреба на заплашване.

На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил най-тежкото измежду така определените наказания, а именно пет години лишаване от свобода, като е определил първоначален общ режим на изтърпяването му.

Съдът е приспаднал предварителното задържане на М. по ЗМВР и времето, през което спрямо него са изпълнявани мерки за неотклонение задържане под стража и домашен арест.

Така постановеният съдебен акт е проверен по жалба на подсъдимия с искане за оправдаването му и по жалба на частния обвинител с искане за увеличаване на наказанието. С решение № 15/ 0 2. 03. 2026 год. по в. н. о. х. д. № 175/2025 год. ВТАС е изменил присъдата, като е намалил наказанията, наложени на подсъдимия както следва: за престъплението по чл. 142, ал. 1 от НК – от пет на четири години лишаване от свобода; за престъплението по чл. 150, ал. 1 от НК – от четири на три годили лишаване от свобода; наложеното по реда на чл. 23 от НК най-тежко наказание – от пет на четири години лишаване от свобода. В останалата му част първоинстанционният акт е потвърден.

Касационната жалба е допустима, тъй като изхожда от легитимирана страна, депозирана е в срока по чл. 350, ал. 2 от НПК и с нея е атакуван съдебен акт, подлежащ на касационна проверка. Разгледана по същество е неоснователна.

Приоритетно разглеждане следва да получат възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, защото евентуалната им основателност би направила безпредметно произнасянето по останалите доводи, отнасящи се до касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК.

Съдържанието на голяма част от аргументите на защитата ги определя като такива за необоснованост на въззивния съдебен акт. Както е известно, същата не е регламентирана като самостоятелно касационно основание и това законодателно разрешение е основано на спецификата на производството пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела. Дължимата касационна проверка е такава само по правото, но не и по фактите, поради което не съществува процесуална възможност за преоценка на достоверността и убедителността на доказателствената съвкупност, за каквато се настоява в жалбата. Това е суверенно правомощие на въззивния съд, а единственото, което може да стори настоящият съдебен състав, е да установи доколко са спазени правилата, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение на долустоящата инстанция. Прегледът на материалите по делото не разкрива каквито и да било отклонения от изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 107 и чл. 305, ал. 3 от НПК.

Преди всичко несподеляеми са твърденията, че ВТАС неоснователно е отхвърлил претенциите на защитата за попълване на делото с нови доказателства. Касационната инстанция нееднократно е отбелязвала, че не всеки отказ да бъдат удовлетворени доказателствените искания на страните съставлява съществено нарушение на процесуалните правила. Такова ще бъде налице само ако са останали неизяснени обстоятелства, включени в предмета на доказване. Непредубеденият прочит на делото не дава основание за подобно заключение. Контролираната инстанция е извършила внимателна преценка кои от исканията на страните са основателни и ще допринесат за разкриване на истината и кои са самоцелни и неотносими към предмета на делото или са насочени към вече установени факти. Ръководейки се от тези съображения, ВТАС е приел представените от защитника писмени доказателства, допуснал е разпит на подсъдимия и на пострадалата и същевременно е направил верен извод, че не е необходимо да разпита посочените от М. лица, доколкото и за твърдяното от него изнудване от страна на роднините на Н. Р., и за начина на потегляне на автомобила пред дома ѝ са били събрани други доказателства по време на първоинстанционното съдебно следствие.

Законосъобразно като несъстоятелно е отхвърлено и искането да бъде установено къде в града и на изходите му са били поставени камери за охрана на обществения ред. Защитата придава на обстоятелството, че не са приложени видеозаписи, документиращи движението на автомобила на М., доказателствено значение, което този факт не притежава. Безспорно, записите от охранителните камери биха могли да послужат за проверка на част от твърденията на подсъдимия и пострадалата, но тезата, че единствено посредством тях е възможно да се установи какво е било развитието на инкриминираните събития, противоречи на възведената в чл. 14, ал. 2 от НПК забрана на доказателства и доказателствени средства с предварително установена сила. Като се има предвид и това, че са изминали малко повече от две години от деянието, възможността за попълване на делото с тези доказателства е била безвъзвратно изгубена. Пропускът на органите на досъдебното производство обаче не води до претендирания от защитата извод за недопустими предположения относно случилото се на инкриминираната дата. Констатациите на инстанциите по фактите касателно действията на подсъдимия и пострадалата са били изградени върху надлежно събрани и проверени доказателства, съдържащи се в показанията на самата Р. и на свидетелите А. - М. И., М. С., Т. В., И. М., Е. Р., В. А. и Б. Р., както и върху заключенията на многобройните експертизи.

Несъстоятелни са и възраженията срещу извода на въззивния съд за достоверност на показанията на пострадалата. Това заключение на ВТАС не е произволно и немотивирано, както се поддържа в жалбата. Не се установява и твърдяното преднамерено фаворизиране на свидетелката във вреда на подсъдимия. Отчитайки евентуална заинтересованост на Р., контролираната инстанция е изследвала внимателно заявеното от нея в двете фази на наказателния процес. В основата на извода, че тя е пресъздала правдиво случилото се на инкриминираната дата, са поставени неизменността и устойчивостта на твърденията ѝ не само досежно извършените от М. действия, но и относно времето на осъществяването им. Отчетена е логическата последователност при отразяването на събитията, както и отсъствието на непълноти и неясноти в посоченото от пострадалата. Като аргумент за констатацията, че показанията ѝ заслужават доверие, е изтъкнато и обстоятелството, че частната обвинителка не е затаила неблагоприятни за нея факти, свързани с начина ѝ на препитание през предходен етап от живота ѝ. Наред с това е съобразено, че заявеното от Р. пред инстанциите по фактите се намира в корелация със съдебномедицинската експертиза, установяваща локализацията на уврежданията по тялото ѝ и механизма на тяхното получаване, както и че твърденията ѝ пред долустоящите съдилища изцяло кореспондират с онова, което е съобщила на М. С., Т. В. и И. М.. Обстоятелството, че показанията на трите свидетелки са източник на производни доказателства, не ги превръща в негодно доказателствено средство, в каквато насока са защитните аргументи. В случая те са ползвани единствено за проверка на достоверността на заявеното от пострадалата.

Съдът не е имал основание да обсъжда като фактор, сериозно дискредитиращ показанията на Р., обстоятелството, че при позвъняване на тел. 112 тя е съобщила за опит за изнасилване. Това е така, защото с оглед образованието и социалната среда на свидетелката не би могло да се очаква тя да направи разлика между юридическите термини блудство и изнасилване. Същественото е, че е сигнализирала за посегателство срещу половата си неприкосновеност и неизменно и в детайли след това е описвала действията, които С. М. е извършил спрямо нея.

Същият професионален подход е следван и при оценката на обясненията на подсъдимия и показанията на посочените от него свидетели. Отхвърлянето им като неотговарящи на обективната истина не е направено произволно и неаргументирано, а след като са били съпоставени помежду си и с останалите гласни и писмени доказателства. Проследено е развитието в защитната позиция на М. и промяната в твърденията му с прибавяне на нови факти при всеки следващ разпит; отчетено е, че соченото от него за изнудване от съпруга и девера на пострадалата влиза в явно противоречие с резултатите от извършената проверка по време на престоя на тримата в затвора; съобразено е наличието на несъответствия между неговите твърдения за този факт и показанията на свидетелите В. А., Б. Р., С. С., С. С., Р. Р. и Р. С., като са изложени убедителни съображения защо заслужават доверие именно те, а не тези на Ф. Р. и С. А.. Не са оставени без внимание и твърденията на М. и на посочените от него свидетели Ц. П. и Г. К., съгласно които срещата на касатора с пострадалата е станала значително по-рано – към 17.00 – 18.00 часа, а не по времето, сочено от Р., както и тези, че пострадалата сама е затворила вратата на автомобила. Те също са били приети за недостоверни, като за това отново са изложени логически издържани, убедителни и изчерпателни съображения, свързани с несъответствието им със заявеното от свид. А.-М. И., от една страна, и с разстоянието, от което свидетелите твърдят да са наблюдавали случилото се и ранното смрачаване през зимния сезон, от друга.

При положение, че не бяха установени нарушения при анализа и оценката на доказателствената съвкупност, не съществува и основание за отмяна на проверявания съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане.

Касационната проверка не констатира и наличие на касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Съдържанието на сезиращия документ и направените с него искания изискват да се припомни, че преценката за правилното приложение на закона се осъществява в рамките на приетите от въззивния съд фактически обстоятелства, които върховната инстанция по наказателни дела не може да променя. Поради това тя може да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК само ако съобразно установените от долустоящия съд факти поведението на подсъдимия не осъществява състав на престъпление. В случая това законово изискване не е изпълнено, поради което няма основания за оправдаване на подсъдимия и по двете повдигнати му обвинения.

Правилно установените фактически обстоятелства, свързани със затварянето на предната дясна врата на автомобила от подсъдимия, привеждането му в движение и откарването на пострадалата в покрайнините на града, а след това и в землището на [населено място], законосъобразно са квалифицирани като отвличане по смисъла на чл. 142, ал. 1 от НК. В своята съвкупност тези действия на С. М. са довели до промяна на местоположението на пострадалата Р., като това е сторено противно на действителната ѝ воля. Това е така, защото в нито един момент от появата на подсъдимия до потеглянето му тя не е изразявала съгласие с думи или с действия да бъде отведена от дома си. За нея поведението на жалбоподателя е било внезапно и неочаквано и този извод не се разколебава от обстоятелството, че малко преди това свидетелката е седнала доброволно в превозното средство. Съобразно приетата от САС фактология доказателство, че Р. не е възнамерявала да отсъства и да придружи подсъдимия, е обстоятелството, че малолетните ѝ деца са били сами у дома, а тя самата е излязла на студа без връхна дреха и и обувки.

Претендираната от защитата липса на елемент от състава на престъплението не може да бъде обоснована и с факта, че свид. Р. е разполагала с мобилен телефон, нито с това, че не е изразила бурно несъгласието си с действията на подсъдимия. Достатъчен в тази насока е опитът ѝ да отвори вратата на превозното средство, като е ирелевантно дали неуспехът ѝ се дължи на това, че е била заключена или на психическото състояние на свидетелката вследствие на неочакваното от нея поведение на подсъдимия. Твърдението в жалбата, че пострадалата можела да си тръгне във всеки един момент би имало правно значение единствено ако обвинението е за противозаконно лишаване от свобода, а не за отвличане. Наред с това то противоречи и на приетото от САС, че тя е тръгнала без връхна дреха и по чорапи и е била отведена на не малко разстояние от дома си.

Несъстоятелни са и доводите за неправилно приложение на закона досежно деянието по чл. 150 от НК. Преди всичко следва да се подчертае, че за съставомерността на деянието не е необходимо употребената сила да бъде дотолкова интензивна, че да доведе до причиняване на многобройни и/или значителни телесни увреждания на пострадалата. Съставът на престъплението ще бъде осъществен и когато здравето на жертвата не е сериозно засегнато от упражнената физическа принуда. Достатъчно е тя да била насочена към преодоляване евентуалната съпротива на пострадалата. В случая това е постигнато с притискането на Р. към седалката на автомобила, преместването на подсъдимия върху нея и обездвижването на едната ѝ ръка.

Следва изрично да се подчертае, че фактът, че в определен период от живота си частната обвинителка е предоставяла сексуални услуги срещу заплащане, също не съставлява основание за оправдаване на подсъдимия. Недопустимо е въз основа на това обстоятелство да се презумира съгласието на пострадалата за полов контакт от каквото и да било естество с дееца. При положение, че Р. е била принудена със сила към такъв контакт, предходните ѝ занимания с проституция нямат никакво отношение към съставомерността на деянието.

Незаслужен е и упрекът, че САС не е приложил разпоредбата на чл. 18, ал. 3 от НК. Долустоящите инстанции не са имали основания да обсъждат наличието на доброволен отказ, защото установените от тях факти ситуират казуса извън приложното поле на цитираната разпоредба. Тя е относима към случаите, в които деянието е останало в стадия на опита. Защитата погрешно обвързва довършването на престъплението с получаването на полово удовлетворение. Пропуска се обаче, че законодателят не е регламентирал същото като резултат от блудствените действия, т. е. като елемент от обективната страна на деянието, а като цел, като част от субективната му страна. Именно поради това е достатъчно да бъде установено наличието на целта без да е необходимо тя да е реализирана в действителност. Престъплението по чл. 150 ще бъде довършено със самото осъществяване на блудствените действия без значение дали те реално са довели до възбуждане или до удовлетворяване на половото желание на дееца. Ето защо е ирелевантно дали М. е имал възможност да продължи с извършването на други действия или не, респ. каква е била причината да ги преустанови.

Неоснователна е и претенцията за явна несправедливост на наказанието. При неговата индивидуализация са били отчетени всички обстоятелства от значение за вида и размера му, като при това въззивният съд е проявил снизхождение към М., намалявайки както наказанията за всяко от престъпленията по чл. 142 и чл. 150 от НК, така и най-тежкото наказание, наложено по реда на чл. 23 от НК.

Незаслужен е упрекът, че ВТАС е пренебрегнал данните за здравословното състояние на едно от децата на подсъдимия. Напротив, именно този факт е бил в основата на преценката, че наказанията следва да бъдат редуцирани с по една година. Отчетени са и трудовата ангажираност на касатора, и добрите му характеристични данни по месторабота, но тези смекчаващи обстоятелства са непротивопоставими на отегчаващите такива.

Преди всичко не се подкрепят от материалите по делото твърденията за настъпила абсолютна реабилитация. Такава не е налице по отношение на последното осъждане на М.. Обстоятелството, че с последната присъда му е наложено наказание пробация не води до извод за ниска лична обществена опасност, а напротив, показва, че това по-леко наказание не е постигнало траен поправително-възпитателен ефект. Като към това се прибавят и данните за отправени заплахи към пострадалата с цел тя да не разкаже на близките си и да не подаде сигнал за извършеното от него, а впоследствие и с цел да промени показанията си, както и тези за психологическите характеристики на подсъдимия, е видно, че той следва трайно установен модел на незаконосъобразно поведение.

Несподеляеми са и доводите за ниска обществена опасност на извършените престъпления. Въпреки, че в крайна сметка пострадалата е била върната в дома си, начинът, по който е била отведена от там – като подсъдимият се е възползвал от доверието ѝ, представяйки ѝ фалшив предлог, че ще помогне на съпруга ѝ да организира защитата си – показва значително засягане на защитените от закона обществени отношения. За този извод способства и фактът, че подсъдимият не се е поколебал да извърши деянието, въпреки че е бил видян от дъщерята на Р. и въпреки, че е знаел, че тя и другите ѝ малолетни деца са останали сами в семейния им дом. Самото отвличане е предоставило на подсъдимия възможност да осъществи и другото престъпно посегателство – това против половата неприкосновеност на пострадалата. От значение е и фактът, че М. е продължил да упорства с блудствените действия въпреки молбите на пострадалата да спре и да я остави на мира.

Съвкупната преценка на посочените смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства показва, че за поправянето и превъзпитанието на дееца е необходимо той да изтърпи наказание в размера, определен въззивната инстанция. Определянето на наказание под този предел няма да съдейства и за постигане на генералната превенция, а ще създаде чувство за безнаказаност у останалите членове на обществото.

Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 5 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение