Решение № 2806 от 14.03.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2693/2015 г.

Решение № 2806 от 14.03.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2693/2015 г., V о., докладчик председателят Донка Чакърова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Николай Димитров Мечков против решение № 2220/16.12.2014 г., постановено по адм. д. № 2109/2014 г. по описа на Административен съд-Бургас (АС-Бургас). Касаторът обжалва съдебното решение и иска да бъде отменено и бъде постановено ново, с което да бъде отменена заповед за задържане на лице рег. № З-3903/4.10.2014 г., издадена от разузнавач при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Бургас ("ОДМВР"-Бургас). В касационната жалба са развити доводи и съображения само по отношение оспорената пред първата инстанция заповед и липсата на "отговори" в съдебното решение защо "не е описана фактическата обстановка, довела до задържането на лицето" и на твърдението, че заповедта противоречи на чл. 30 от Конституцията на Република България и не съответства на целите на закона. Тези твърдения следва да бъдат определени като попадащи в хипотезата на чл. 209, т. 3 от АПК - допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, доколкото липсата на мотиви е процесуално нарушение. Не претендира заплащане на разноски. Ответникът Димитър Танев - разузнавач при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Бургас, редовно призован за съдебно заседание, не се е явил и не е изпратил представител. Не претендира разноски. Ответникът Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Бургас, редовно призован за съдебно заседание, не е изпратил представител, но е изразил становище за неоснователност на касационната жалба в писмен отговор. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното съдебно решение № № 2220/16.12.2014 г., постановено по адм. д. № 2109/2014 г. по описа на АС-Бургас е отхвърлена жалбата на Николай Димитров Мечков против заповед за задържане на лице рег. № З-3903/4.10.2014 г., издадена от разузнавач при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Бургас (с грешно записана дата 4.10.2012 г.). Административният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган в кръга на предоставените му правомощия, в предвидената от закона форма, без да са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. По отношение основните доводи на жалбоподателя, че е допуснато нарушение на принципа на съразмерност поради това, че след задържането на лицето спрямо него не са извършени никакви процесуалноследствени действия, административният съд е обосновал извод, че са неотносими към спора и не следва да бъдат обсъждани. В съдебното решение не са изложени мотиви относно т. IV от жалбата до АС-Бургас, в която се съдържа твърдение за допуснато нарушение и на чл. 30 от Конституцията на Република България. АС-Бургас е обосновал извод, че оспорената заповед съответства с целта на закона, която е да се осигури възможност на органите на МВР и прокуратурата да разкрият извършено престъпление. Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо и постановено в съответствие с материалния закон без допуснати твърдените съществени нарушения на съдебнопроизводствените правила. Касационната жалба е подробна, но на практика възпроизвежда съдържанието на първоинстанционната жалба с изключение на оплакването за липса на мотиви по отношение на част от доводите на жалбоподателя, което може да се квалифицира като касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 2 от АПК. Независимо от това на основание чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция е длъжна служебно да извърши проверка и относно валидността, допустимостта и съобразяването с материалния закон. При извършване на тази служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че оспореното съдебно решение е издадено от компетентен съд, след надлежно сезиране от заинтересовано лице, без да са допуснати нарушения на материалния закон. Съгласно 72, ал. 1, т. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи МВР полицейските органи имат право да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление. Правилно и в съответствие с материалното право и установената съдебна практика е тълкуването на закона, извършено от АС-Бургас, че за налагане на тази принудителна административна мярка (ПАМ) не е необходимо да са събрани достатъчно доказателства, установяващи по категоричен начин вината на лицето, извършило престъпление по смисъла на НК и НПК, а само наличието на данни, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител на престъпление. Видът и тежестта на престъплението не са определящи за допустимостта на ПАМ. За разлика от някои от другите хипотези, при които полицейските органи имат право да извършат задържане в рамките на 24 часа, при наличие на данни за извършено престъпление, съдействието на лицето е без правно значение. В случая правилно административният съд правилно е преценил, че ПАМ се налага не поради несъмненост на фактите, а с оглед тяхното изясняване В случая са били налице достатъчно данни за нарушения на изборни права, които съставляват и престъпление от общ характер. Характерът на това престъпление представлява допълнително съображение в подкрепа на извода, че наложената ПАМ съответства на целта на закона и е била подходяща. Съдът не е обсъдил подробно доводите на жалбоподателя, че след задържането му са извършени процесуални нарушения и не са осъществени процесуално-следствени действия, но това е защото е приел, че те са неотносими към спора и го е посочил изрично на стр. 3 от решението си. Настоящата инстанция споделя правния извод, че действията на полицейския орган по време на изпълнение на ПАМ не могат да рефлектират върху законосъобразността на заповедта, с която е наложена. Действително съдът е длъжен да обсъди всички доводи на страните по спора, но не е налице процесуално изискване да ги възпроизведе в съдебното решение с идентични изразни средства, каквито са използвани от съответния участник в процеса. Достатъчно е от мотивите на съдебния акт да е ясно, че аргументите на страните са взети предвид при формиране на правните изводи. В случая при обосноваване на правните изводи АС-Бургас е извършил обстоен и задълбочен анализ на нормата на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР на основание, на която е издадена оспорената заповед. При този анализ е достигнато до правилния извод, че заповедта съответства на законовата регламентация, а тя е предвидена в чл. 30 от Конституцията на Република България. Съгласно чл. 30, ал. 2 от Конституцията на Република България никой не може да бъде задържан, подлаган на оглед, обиск или на друго посегателство върху личната му неприкосновеност освен при условията и по реда, определени със закон. Условията и редът за задържане на лица за срок до 24 часа е определен в закон - ЗМВР, поради което не е налице и твърдяното от жалбоподателя противоречие. По отношение оплакването относно липсата на подробности от изпълнителното деяние на престъплението, настоящият съдебен състав намира, че правилно АС-Бургас е приел, че в оспорената пред него заповед се съдържат достатъчно фактически и правни основания по смисъла на чл. 59 от АПК като реквизити на административен акт. Мотивите на първоинстанционния съд в тази част са подробни, последователни и обосновани. Достатъчно ясни и недвусмислени мотиви са изложени и по отношение съответствието на оспорената заповед с целта на закона т.е. и по отношение спазване на принципа за съразмерност, регламентиран в чл. 6 от АПК. По изложените съображения следва да се приеме, че при постановяване на обжалваното съдебно решение не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - липса на мотиви, които да обуславят отмяна на съдебния акт. Неоснователно е възражението на касатора, че задържането по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР не е оправдано когато лицето оказва съдействие на органите на МВР за разкриване на престъплението. Няма спор, че опасността лицето, за което има данни, че е извършило престъпление, да се укрие, за да избегне наказателното преследване или възпрепятства разкриването на престъплението, основно е мотивирало законодателя за правната регламентация на тази мярка за административна принуда, но не може да се отрече правото на самостоятелна преценка на полицейските органи да прилагат същата. Настоящата съдебна инстанция приема, че всяко съмнение за това, че уличеното лице може да препятства или затрудни разследването, също може да оправдае налагането на мярката. Предвид горното, настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на наведеното касационно основание и в съответствие с материалния закон. По водене на делото са претендирани разноски само от ОД на МВР, която не е представлявана в открито съдебно заседание, поради което независимо от изхода на спора и направеното искане, разноски не следва да бъдат определяни. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, пето отделение