Решение № 11492 от 17.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5421/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Председателя на Комисия за защита на потребителите, чрез ст. юрк. Й. Цаков като процесуален представител, против решение 381 от 13.03.2025 г., постановено по административно дело 11/2025 г. по описа на Административен съд Шумен. Изложени са доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа се наличие на предпоставките по чл.107, ал.1, т.5 ЗДСл. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се отхвърли жалбата срещу административния акт. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Възразява се срещу размера на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ответника. В съдебно заседание, наведените в касационната жалба доводи се поддържат от гл. юрк. М. Петкова, която представя и писмени бележки. Ответникът Ц. И. Х., чрез пълномощника си адв. Д. Стоянова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба в писмен отговор и устно в съдебно заседание. Прави искане за оставяне в сила на оспореното съдебно решение и за присъждане на разноски. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения: С оспореното решение, Административен съд - Шумен е отменил Заповед 458/03.12.2024 г. на Председателя на Комисия за защита на потребителите, с която на основание чл. 107, ал.1, т.5 вр. с чл.108 от Закона за държавния служител, е прекратено служебното правоотношение с Ц. И. Х. за длъжността главен инспектор в Регионална дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Търговище, Разград и Силистра, в гр. Варна, към Главна дирекция "Контрол на пазара", ранг IІІ старши, считано от 06.12.2024 г., поради наличие на обективна невъзможност за държавния служител да изпълнява служебните си задължения предвид липса на дигитална компетентност, въведена като изискване с чл. 15, ал. 2 от Наредба за условията и реда за оценяване изпълнението на служителите в държавната администрация /НУРОИСДА/. За да постанови горния резултат, съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в изискуемата писмена форма по чл. 108, ал. 1 от ЗДСл и без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но в противоречие с материалния закон. Като се позовава на трайната практика на Върховния административен съд, достига до заключение за липса на предпоставките по чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. Сочи се, че обективна невъзможност за изпълнение на служебните задължения, по смисъла на горната разпоредба е състояние, възникнало по причини, които стоят извън волята на страните по правоотношението и затова са непреодолими, какъвто не е настоящият случай. Прието е, че въведената с Приложение 1а към чл. 15 НУРОИСДА рамка на дигитална компетентност има отношение към процедурата по оценяване изпълнението на функционалните задължения от служителите в държавната администрация, но не и към изискванията за заемане на длъжността, с оглед на което счита, че е налице противоречие между фактическото и правно основание за издаване на административния акт. Решението е валидно, допустимо и правилно. Релевантните за спора обстоятелства са установени от съда след анализ на приетите по делото доказателства, на които съответстват направените фактически констатации, а въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи. Неоснователни са наведените в жалбата оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила поради отказа на съда да назначи СТЕ. Противно на изложените твърдения, преценката на процесната заповед съобразно изложените в нея фактически и правни основания с констатация за несъответствие между тях, изключва необходимостта от специални знания на вещо лице. Съдът е събрал относимите за спора доказателства, обсъдил е доводите и възраженията на страните, отговор на които се съдържа в постановения съдебен акт. Правилни са решаващите изводи за материалноправна незаконосъобразност на оспорения административен акт, а мотивите в оспореното решение в изложения смисъл се споделят изцяло от настоящата инстанция, която на основание чл. 221, ал. 2 АПК, препраща към тях. Обосновани от събраните по делото доказателствата са констатациите за отсъствие на предпоставките, обуславящи приложеното от органа правно основание за прекратяване на служебното правоотношение с държавния служител, а именно обективната невъзможност да се изпълняват служебните задължения по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. Според трайната съдебна практика обективна невъзможност, извън случаите на здравословни причини, има тогава, когато са налице нови фактически обстоятелства, настъпили по време на служебното правоотношение, същите водят до невъзможност държавният служител да изпълнява задълженията си по служба и причините за тази невъзможност са извън волята на страните по правоотношението. Горните предпоставки са правилно описани в касационната жалба, но противно на поддържаната от жалбоподателя теза, същите не са доказани. В случая наличието на обективна невъзможност е обоснована от органа с въведеното с чл. 15, ал. 2 НУРОИСДА (ДВ, бр. 97 от 2019 г., в сила от 10.12.2019 г.) изискване за служителите в държавната администрация, с изключение на заемащите технически длъжности, да притежават дигитална компетентност и да прилагат в работата си компютърни умения съгласно приложение 1а към Наредбата. Посочените промени в подзаконовите нормативни актове не обосновават изменение на изискванията за заемане на длъжността, което да е с обективен характер, т. е. да стои извън волята на административния орган. От друга страна, нормативно въведеното условие няма характер на ново специфично изискване за заемане на длъжности в държавната администрация и не може да се приеме за ново обстоятелство, което да обуславя невъзможност служителката да изпълнява служебните си задължения. Липсват доказателства, а и твърдения за изменение на длъжностната характеристика, което да е осъществено съгласно изискванията на чл. 8 от Наредбата за длъжностните характеристики на държавните служители. Правилно съдът приема, че в случая не са представени доказателства също и за това, изискването за дигитална компетентност да е довело до невъзможност държавният служител да изпълнява задълженията си по служба. Налице са само твърдения на органа, обективирани в съдържанието на издадената заповед, които са в противоречие с документите към служебното досие на служителката и се опровергават от разпитаните свидетели. Противно на оплакванията в касационната жалба, депозираните свидетелски показания са преценявани обективно и в съвкупност с представените писмени доказателства. Следва да се посочи също, че изискването за дигитална компетентност има отношение единствено към процедурата за оценяване изпълнението на длъжността от служителите в държавната администрация, което е видно и от регламентирането му в НУРОИСДА. Преценката дали служителят отговаря на това изискване следва да се извърши само в рамките на процедурите за оценяване, както правилно е приел административния съд. Отделен е въпросът, че по делото са представени редица документи сертификат, атестационни формуляри и др., от които се установява, че държавният служител разполага с необходимата дигитална компетентност, за да изпълнява вменените му служебни задължения и отговорности. За първи път, критики към нивото на дигиталната компетентност на Ц. Х. се съдържат в коментара към годишната оценка на изпълнението, който следва във времето издаването на процесната заповед, поради което възможната цел е била именно да се обоснове посоченото в същата фактическо основание за прекратяване на служебното правоотношение. С оглед на изложеното обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото, ответника в касационното производство има право на разноски, които следва да заплати Комисията за защита на потребителите. Дължимо е заплащане обаче само на разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1500,00лв., който съответства на фактическата и правна сложност на делото и на извършената адвокатска работа, а възражението на касационния жалбоподател за прекомерност е неоснователно. Съдът не присъжда поисканите от страната суми за хотел и пътни разходи, които нямат характер на съдебни разноски. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,