Решение № 292 от 11.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 14312/2015 г.

Решение № 292 от 11.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 14312/2015 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба от В. В. Е. от гр. Г., чрез пълномощника адв. Е. К., против решение № 5974/12.10.2015 г., постановено по адм. дело № 7501/2015 г. по описа на Административен съд С. - град, с което е отхвърлена жалбата му против решение № РО-456/01.07.2015 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ С. - град, с което са потвърдени три разпореждания от 28.05.2015 г. на ръководителя на осигуряването за безработица. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По подробни съображения, изложени в жалбата, както и в писмени бележки и в допълнителни писмени бележки, изготвени от пълномощника адв. Е. С., касаторът моли решението на бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отменен обжалвания административен акт. Претендира присъждане на направените разноски, като представя списък по чл. 80 АПК. Ответникът по касационната жалба - директорът на Териториално поделение на Националния осигурителен институт С. - град, оспорва жалбата. В писмен отговор, представен от пълномощника юрисконсулт Д. В. се излагат подробни съображения за правилност на съдебното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Излага съображения, че лицето не е имало право на обезщетение за безработица и недобросъвестно е получило недължими суми за осигурителни плащания, поради което правилно е разпоредено тяхното възстановяване. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като взе предвид доказателствата по делото и доводите в касационната жалба и извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на Административен съд С. - град е отхвърлена жалбата на В. В. Е. против решение № РО-456/01.07.2015 г. на директора на ТП на НОИ С. - град, с което са потвърдени разпореждания № 214-00-2536-4/28.05.2015 г., № 214-00-2536-5/28.05.2015 г. и № 214-00-2536-6/28.05.2015 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при същото ТП на НОИ. Съдът е осъдил жалбоподателя да заплати юрисконсултско възнаграждение в полза на ТП на НОИ в размер на 300 лв. За да постанови това решение съдът е приел, че жалбоподателят не е имал право на обезщетение за безработица, отпуснато му с разпореждане от 30.04.2014 г., считано от 16.04.2014 г., тъй като трудовото му правоотношение с "Б. Н." АД не е било прекратено, а същият е ползвал неплатен отпуск и условието по чл. 54а, ал. 1, т. 3 КСО не е било изпълнено. Поради това с първото от посочените разпореждания законосъобразно е отменено разпореждането за отпускане на обезщетение за безработица, а с второто разпореждане е отказано отпускането на такова обезщетение. Според съда законосъобразно е разпоредено възстановяване на недобросъвестно полученото парично обезщетение за безработица за периода 16.04.2014 г. до 31.01.2015 г. в размер на 12272,33 лв. и лихва в размер на 801,21 лв., тъй като обезщетението е получено недобросъвестно от лицето. Изводът за недобросъвестност съдът е обосновал с факта, че В. Е. е знаел за съществуването на трудовото си правоотношение, което е пречка за получаване на обезщетение за безработица и не е декларирал това обстоятелство. Обжалваното съдебно решение е правилно. От фактическа страна по делото е безспорно установено, че от В. В. Е. е подадено заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица с вх. № 214-00-2356/28.04.2014 г., към което наред с останалите документи, са представени доказателства за прекратяване на изборното му правоотношение с Комисията за защита на личните данни, считано от 16.04.2014 г., както и доказателства за регистрация в Бюрото по труда, представена е също декларация, че не упражнява трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 КСО. Въз основа на това заявление, с разпореждане № 214-00-2536-1/30.04.2014 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ С. - град е отпуснато парично обезщетение за безработица за периода от 16.04.2014 г. до 15.03.2015 г. При извършена последваща проверка от длъжностни лица при ТП на НОИ, както и от дирекция "Инспекция по труда" гр. С., отразени в писмо № 144519/19.05.2015 г., е установено, че към датата на подаване на заявлението В. Е. е бил в трудово правоотношение с "Б. Н." АД, въз основа на трудов договор, който е сключен на 05.11.2001 г. и не е бил прекратен до 08.05.2015 г.; установено е също, че В. Е. е ползвал неплатен отпуск по чл. 160 КТ, разрешен от представляващия това дружество, за следните периоди: 11.01.2008 г. - 10.01.2013 г.; 11.01.2013 г. - 10.09.2013 г.; 11.09.2013 г. - 10.03.2014 г.; 11.03.2014 г. - 10.9.2014 г. и 11.09.2014 г. - 13.03.2015 г. включително. Предвид установените обстоятелства и на основание чл. 54ж, ал. 2, т. 1 КСО, с разпореждане № 214-00-2536-4/28.05.2015 г. на ръководителя на осигуряването за безработица е отменено разпореждане № 214-00-2536-1/30.04.2014 г. за отпускане на парично обезщетение за безработица, на основание чл. 54ж, ал. 1, вр. чл. 54а, ал. 1, т. 3 КСО с разпореждане № 214-00-2536-5/28.05.2015 г. е отказано отпускане на такова обезщетение, а на основание чл. 54ж, ал. 3, вр. чл. 114, ал. 1 КСО с разпореждане № 214-00-2536-6/28.05.2015 г. е разпоредено В. В. Е. да възстанови недобросъвестно полученото парично обезщетение за безработица за периода от 16.04.2014 г. до 31.01.2015 г. включително в размер на 12272,33 лв. и лихва в размер на 801,21 лв. Спорът по делото е правен и е свързан с отговорите на въпросите дали при наличие на трудовото правоотношение, по което лицето ползва неплатен отпуск по чл. 160 КТ, същото има право за периода на неплатения отпуск да получава парично обезщетение за безработица, както и дали получените при тези обстоятелства осигурителни плащания за обезщетение за безработица са недобросъвестно получени от лицето и съответно дали подлежат на възстановяване. При изяснена и безспорна фактическа обстановка, първоинстанционният съд е дал правилни отговори на тези въпроси. В разпоредбата на чл. 54а, ал. 1 КСО /в приложимата за случая редакция/ е предвидено, че право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 9 месеца през последните 15 месеца преди прекратяване на осигуряването и които отговарят на следните условия: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст или пенсия за ранно пенсиониране в Р. Б., или пенсия за старост в друга държава и 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по чл. 4. Изброените предпоставки са предвидени кумулативно. Съгласно чл. 54а, ал. 3 КСО обезщетението за безработица се отпуска въз основа на заявление до ТП на НОИ, а съгласно ал. 4 на същия член, обезщетението се изплаща от датата на последното прекратяване на осигуряването при наличие на предвидените в разпоредбата условия - ако заявлението е подадено в тримесечен срок от датата на прекратяване на осигуряването и лицето се е регистрирало като безработно в Агенцията по заетостта в срок 7 работни дни от тази дата. Съгласно легалното определение, дадено в § 1, т. 1 от ДР на Закона за насърчаване на заетостта /в приложимата за случая редакция/, "безработен" е лице, регистрирано в дирекция "Бюро по труда", което не работи, търси работа и има готовност да започне работа в 14-дневен срок от уведомяването му от дирекцията "Бюро по труда". Определение за "осигурено лице" е дадено в § 1, т. 3 ДР КСО, като е предвидено, че "осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5; самоосигуряващите се лица и лицата по чл. 4а, ал. 1 се смятат за осигурени лица за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски. Съгласно чл. 10, ал. 1 КСО осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски, и продължава до прекратяването й, а според ал. 2, осигуряването се прекъсва през периодите, които не се зачитат за осигурителен стаж, независимо че дейността по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 не е прекратена. В чл. 4, ал. 1, т. 1 КСО е предвидено, че задължително осигурени лица за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица са работниците и служителите, наети на работа за повече от пет работни дни, или 40 часа, през един календарен месец, независимо от характера на работата, от начина на заплащането и от източника на финансиране. Безспорно в тази категория попадат лицата, които са наети по трудов договор за неопределен срок при пълен работен ден. Съгласно чл. 9, ал. 2, т. 3 КСО, за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, се зачита времето на неплатен отпуск до 30 работни дни през една календарна година. От съвкупния анализ на цитираните разпоредби се налага извода, че изискването по чл. 54а, ал. 1, т. 3 КСО лицето, което претендира отпускане на парично обезщетение за безработица, да не упражнява трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4, следва да се тълкува в смисъл, че това лице не подлежи на задължително осигуряване поради това, че не упражнява трудова дейност и осигуряването му е прекратено. В конкретния случай, В. Е. е имал сключен трудов договор с "Б. Н." АД от 2001 г., който не е бил прекратен към датата на подаване на заявлението за отпускане на обезщетение за безработица - 28.04.2014 г.; към посочената дата, по това трудово правоотношение В. Е. е ползвал разрешен от работодателя неплатен отпуск по чл. 160 КТ /със заповед № 65/07.03.2014 г. е разрешен отпуск за периода 11.03.2014 г. - 10.09.2014 г., а със заповед № 517/02.09.2014 г. - за периода 11.09.2014 г. - 15.03.2015 г./. За периодите, през които лицето ползва неплатен отпуск по трудово правоотношение, не се дължат осигурителни вноски, тъй като лицето не упражнява трудова дейност /по аргумент от чл. 10, ал. 1 и 2 КСО и § 1, т. 3 ДР КСО/, а периодите на неплатения отпуск, надвишаващи 30 работни дни за една календарна година не се зачитат за осигурителен стаж по аргумент за обратното от чл. 9, ал. 2, т. 3 КСО. През периода, през който лицето, наето по трудов договор ползва неплатен отпуск, надвишаващ 30 работни дни за една календарна година, осигуряването му не е прекратено, а само прекъснато, съгласно чл. 10, ал. 2 КСО. Това прекъсване на осигуряването е винаги временно - докато трае обстоятелството, което изключва дължимостта на осигурителните вноски, въпреки наличието на трудово правоотношение. Ползването на неплатен отпуск от лице, наето по трудов договор, не води да прекратяване на осигуряването на това лице, а само до временното му прекъсване. Следователно, по отношение на В. Е. в случая не е било изпълнено изискването да е с прекратено осигуряване към датата на подаване на заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица и затова същият не е отговарял на изискването за отпускане на обезщетението по чл. 54а, ал. 1, т. 3, вр. чл. 54а, ал. 4 КСО. По изложените съображения, неправилно е становището на касационния жалбоподател, че за преценката дали е изпълнена предпоставката по чл. 54а, ал. 1, т. 3 КСО значение има единствено обстоятелството дали лицето фактически упражнява трудова дейност. Това становище не отчита изискванията, които приложимите законови разпоредби предвиждат, за да е налице задължение за обществено осигуряване, както и условията, при които настъпва прекратяване на осигуряването, поради което не може да бъде споделено. Да се възприеме становището на касатора, означава да се признае право на лицето да получава обезщетение за безработица, като за целта ползва неплатен отпуск по съществуващо трудово правоотношение. Такава възможност не е изрично предвидена в закона и признаването й по тълкувателен път е недопустимо, тъй като обезщетенията от бюджета на ДОО се изплащат само при настъпването на конкретно предвидени осигурени рискове. Обезщетението за безработица се изплаща при настъпване на осигурителния риск "оставане без работа" /безработица/, а предвид конкретните фактически обстоятелства в случая В. Е. не е засегнат от този риск, тъй като не е лице, което е останало без работа и търси такава, а има валиден и непрекратен трудов договор, по който ползва разрешен от работодателя му неплатен отпуск. По изложените съображения, правилно е прието, че В. В. Е. не е имал право на обезщетение за безработица. Налице е хипотезата на чл. 54ж, ал. 2, т. 1, вр. т. 2 КСО - представени са нови доказателства, от които е установено, че паричното обезщетение за безработица е неправилно отпуснато. С разпореждане № 214-00-2536-4/28.05.2015 г. законосъобразно е постановена отмяна на разпореждане № 214-00-2536-1/30.04.2014 г. за отпускане на обезщетението, а с последващото разпореждане - № 214-00-2536-5/28.05.2015 г. законосъобразно е отказано отпускане на такова обезщетение. Двете разпореждания правилно са потвърдени при обжалването по административен ред с решението на директора на ТП на НОИ С. - град, което е предмет на оспорването пред съда. В разпоредбата на чл. 114, ал. 1 КСО, посочена като правно основание за издаване на третото разпореждане - № 214-00-2536-6/28.05.2015 г., което също е потвърдено с обжалваното пред съда решение на директора на ТП на НОИ, е предвидено, че недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания се възстановяват от лицата, които са ги получили, заедно с лихвата по чл. 113. В ал. 2 на чл. 114 КСО е посочено, че добросъвестно получените суми за осигурителни плащания не подлежат на връщане от осигурените лица с изключение на случаите по чл. 40, ал. 7, чл. 42, ал. 2, чл. 54е и при прилагане разпоредбите на международни договори, по които страна е Р. Б., в които случаи възстановяването им е без лихва до изтичането на срока за доброволно изпълнение. Предвид съдържанието на цитираните разпоредби и поради това че в случая безспорно не са налице хипотезите по чл. 40, ал. 7, чл. 42, ал. 2, чл. 54е КСО, от съществено значение за преценката относно законосъобразността на разпореденото възстановяване на полученото парично обезщетение за безработица е преценката дали лицето е било добросъвестно при получаване на обезщетението. Макар да липсва легално определение за понятието "недобросъвестност" при получаване на осигурителни плащания, то в практиката е установено тълкуването на това понятие в смисъл на получаване на осигурително плащане от лицето, въпреки знанието от негова страна на факти и обстоятелства, които представляват пречка за получаването на това обезщетение, както и невярното деклариране на релевантни факти и обстоятелства. В конкретния случай недобросъвестността на В. Е. е обоснована със съзнателното деклариране от негова страна при подаване на заявлението за отпускане на паричното обезщетение за безработица на невярното обстоятелство, че е с прекратено осигуряване и че не упражнява трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 КСО. Както факта на декларирането на посоченото обстоятелство, така и наличието на непрекратен трудов договор с "Б. Н." АД, по който В. Е. е ползвал неплатен отпуск към датата на подаване на заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица, както и през целия период на получаване на обезщетението /16.04.2014 г. - 31.01.2015 г./, са безспорно установени. Както се посочи по-горе, на лицата не е предоставена възможност да избират дали да упражняват трудова дейност по сключен от тях трудов договор и да получават трудово възнаграждение за това, или да преустановят временно упражняването на трудова дейност по съществуващото правоотношение, за да получават през този период парично обезщетение за безработица. Следва изрично да се отбележи, че ако след прекратяването на осигурителното правоотношение между Комисията за защита на личните данни и В. В. Е. /възникнало по силата на избор от Народното събрание и прекратено при условията на чл. 337 КТ с изтичането на срока, за който лицето е избрано/, последният не е допуснат до работа от работодателя си по трудово правоотношение "Б. Н." АД, или по други, зависещи от този работодател причини работникът не е упражнявал трудова дейност, то същият има право да претендира и да получи съответното обезщетение по Кодекса на труда от работодателя си. Това право обаче не може по желанието /избора или волята/ на работника да бъде заменено от обезщетение за безработица, което се изплаща от бюджета на държавното обществено осигуряване. Неоснователно е поддържаното в касационната жалба становище, че В. Е. не следва да носи отговорност за неправилно изплатените суми за парично обезщетение за безработица, тъй като всички данни за релевантните факти са били на разположение на компетентното длъжностно лице, което е отпуснало поисканото обезщетение за безработица. От съществено значение за преценката дали лицето, което е получило недължимото осигурително плащане, дължи възстановяване на получените суми, е дали това лице е било недобросъвестно при получаване на сумите. В мотивите по-горе са посочени съображенията, поради които се приема, че В. Е. е действал недобросъвестно. Неговото недобросъвестно поведение при получаване на сумите не може да бъде игнорирано като основание за възстановяване на сумите от наличието или липсата на пропуски в преценката от страна на съответното длъжностно лице при отпускане на обезщетението. Поведението на длъжностното лице би могло да доведе до отпадане на задължението на лицето по чл. 114, ал. 1 КСО, само ако в резултат на това поведение, за лицето, което е получило обезщетението може да се направи извод, че е действало добросъвестно. Случаят обаче не е такъв, поради което се дължи възстановяване на недължимо получените суми от лицето, което ги е получило недобросъвестно. Отделно от изложеното стои въпросът, че прекратяването на трудовото правоотношение не е обстоятелство, което се декларира по чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО и в този смисъл, длъжностното лице, което е издало разпореждането за отпускане на обезщетение за безработица не е било длъжно служебно да провери това обстоятелства съгласно чл. 54л КСО /разпоредбата предвижда, че обезщетението се отпуска въз основа на данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО и на данните, декларирани в подадените от лицето документи за отпускане на обезщетението/. По изложените съображения, първоинстанционният съд правилно е приел, че В. Е. недобросъвестно е получил парично обезщетение за безработица за периода 16.04.2014 г. - 31.01.2015 г. и дължи възстановяването на сумите, заедно с лихва, на основание чл. 114, ал. 1 КСО. Не са налице твърдяните касационни основания за отмяна, а при извършената проверка по чл. 218, ал. 2 КСО не се установиха основания за нищожност или недопустимост на съдебното решение, поради което същото следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора не се възлагат разноски за производството пред настоящата инстанция, тъй като не са претендирани от ответната страна. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение