Решение № 1195 от 11.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10352/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Министър на вътрешните работи на Република България, чрез юриск. Бучкова, срещу Решение 7245/11.07.2024г., постановено по адм. дело 603/2024г. по описа на Административен съд - Варна. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Оспорва изводите на съда за допуснато нарушение в процедурата по чл.206, ал.1 от Закона за Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/ и за недоказаност на дисциплинарното обвинение и иска отмяна на съдебното решение. В съдебно заседание, чрез юриск. Михайлова, поддържа касационната жалба и прави възражение за прекомерност на претендираните от касатора разноски. Ответникът А. Д. М., чрез адв. Грозев, в съдебно заседание, взима становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноските за касационната инстанция по представен списък. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение, административният съд е отменил, по жалба на А. Д. М., Заповед 8121К-1614/14.02.2024 г. на Министър на вътрешните работи на Република България, с която на основание чл.204, т.1, чл.197, ал.1, т.6 и ал.3,т.1 във вр. с чл.200, ал.1, т.2, пр.2 и чл. 203, ал. 1, т. 13, чл.194, ал.2, т.4 от ЗМВР, му е наложено дисциплинарно наказание "уволнение" и е прекратено служебното му правоотношение в Министерството на вътрешните работи като разузнавач V-та степен в група Криминална полиция , към Районно управление /РУ/ [населено място] при Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи /ОДМВР/ Варна, считано от датата на връчване на заповедта. За да постанови този резултат, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената форма, но при нарушаване на процедурата по чл.206, ал.1 от ЗМВР, довело до съществено засягане правото на защита на наказания служител, както и при несъответсвие с материалния закон и при недоказаност на дисциплинарното обвинение. При съвкупен анализ на събраните по делото гласни и писмени доказателства, извел правен извод, че уволненият служител М., не е извършил вменените му нарушения по чл. 194, ал. 2, т.4 и чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, за което на основание чл.197, ал.1, т.6 от ЗМВР се налага дисциплинарно наказание "уволнение". Така постановеното решение е правилно като краен резултат, като мотивите на първоинстанционния съд, в частта им за постановяване на процесната заповед при несъответсвие с материалния закон и при недоказаност на дисциплинарното обвинение се споделят изцяло от настоящия касационен състав, докато тези за нарушена процедурата по чл.206, ал.1 от ЗМВР не се споделят. От събраните по делото доказателства не се доказа вмененото на А. Д. М. с процесната заповед дисциплинарното нарушение - неспазване на т. 15, т. 19, т. 20 и т. 96 от Етичния кодекс за поведение на държавните служите в МВР, съставомерно по чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР и водещо до налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание уволение . Напротив, събраните доказателства сочат на уронването на честта и достойнството на полицейския служител при изпълнение на служебните му задължения, обективирани в проявеното от установените в хода на дисциплинарното разследване криминално проявени лица обидно отношение към инспектор М.. В тази връзка, извършените от него ответни действия следва да бъдат разглеждани не само като такива респектиращи съответните нарушители на обществения ред, но и като такива целящи да възстановяват дължимото уважение към функциите на органите по опазване на обществения ред. Ето защо тези действия на М. категорично не са довели до нарушаване нормите на т.15, 19 и 20 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР. Напротив те са довели до защита авторитета на правоохранителните органи и на МВР пред лица показали явно неглижиране на обществените правила и склонност да ги нарушат и пред останалите граждани свидетели на процесната ситуация. Извършените от служителят М. действия, в конкретно установената ситуация и при правилен анализ на фактите, по скоро би следвало да мотивират преките му ръководители към неговото поощряване, а не към санкционирането му. Подобен формален подход се отразява негативно и демотивиращо и на останалите полицейски служители да реагират адекватно и безкомпромисно при заплаха за обществения ред. Формалността на подхода да се търси на всяка цена съставомерност на действията на М., се потвърждава и от установената недоказаност на вмененото с обжалваната заповед нарушение по т.96 от Етичния кодекс. Безспорно е установено от обективна страна, че М. е държал служебното си оръжие насочено напред и надолу, а не към влезлите в конфликт с него лица, което определя действието му като предупреждаващо и възпиращо евентуалните агресивни действия на другата страна, а не като заплашително такова. Това сочи и на липса на специфичния субективен елемент в действията му, т.е. те нямат за цел да предизвикат в нарушителите на обществения ред страх за живота и здравето им, а само да ги възпрат от по нататъшна агресия и да заявят решимостта на полицейския служител да изпълни служебните си задължения. С оглед горното, неоснователни са всички доводи наведени в касационната жалба. Обжалваното решение, като постановено при липса на сочените основания за отмяна по чл.209, т.3 от АПК, следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото, своевременно направената и доказана от ответника претенция за присъждане на разноски за заплатен адвокатски хонорар, но при основателност на възражението за прекомерност на същите, касаторът дължи такива в касационното производство в размер на минималния предвиден за този вид дела - 1000 /хиляда/ лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,