Решение № 3313 от 24.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2898/2026 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от Й. Л., гражданин на Република Гърция срещу Определение № 5776 от 12.02.2026 г. на Административен съд – София-град по административно дело № 1740/2026 г. С обжалваното определение съдът отхвърля искането на жалбоподателя за спиране на предварителното изпълнение на Заповед № GPAM-2098711 от 26.01.2026 г. на младши автоконтрольор в Районно управление Берковица към Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Монтана, с която спрямо Й. Л. е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) – прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство (ППС) - влекач марка „Волво“ ФХ 16 с чуждестранен рег. № [номер], с прикачено полуремарке (индивидуализирано) за срок от 6 месеца. Частният жалбоподател счита обжалваното определение за неправилно. Обосновава, че оспорената заповед е незаконосъобразна, тъй като е законът изисква принудителната мряка да бъде насочена към собствени на ППС, а не към водача му. Счита, че доколкото по делото е доказано се собственик на ППС е М. П., която търпи значителни вреди от приложената мярка, а няма право да се защити, тъй като не е страната по делото, са налице всички предпоставки за уважаване на искането за спиране на предварително изпълнение на оспорваната заповед. Иска да се отмени обжалваното определение и да постанови друго, с което да се спре допуснатото предварително изпълнение на мярката. Частният жалбоподател се представлява от адв. С. Славов от Адвокатска колегия - София. Ответникът по частната жалба - младши автоконтрольор в Районно управление Берковица към Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Монтана, не взема становище. Върховният административен съд счита частната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение Административен съд – София-град отхвърля искането на Й. Л., гражданин на Република Гърция спиране на предварителното изпълнение на Заповед № GPAM-2098711 от 26.01.2026 г. на младши автоконтрольор в Районно управление Берковица към Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Монтана. Съдът приема, че искателят не е посочил конкретни вреди по вид и размер, които би му причинило принудителното изпълнение. Изтъква, че предвид вида на приложената мярка и твърдението на искателя, че той е бил само водач на ППС, а собственик е друго лице, то предварително изпълнение на мярката не може да го засегне неблагоприятно и да му причини пряко значително или трудно поправими вреди. Сочи още, че в това производството не се преценява вероятната основателност на жалбата. С оглед изложеното съдът прави краен извод, че не се доказват предпоставките за спиране на допуснатато по закон предварително изпълнение на оспорената заповед. Определението е валидно, допустимо и правилно. Изпълнението на невлязъл в сила индивидуален административен акт, чието предварително изпълнение е допуснато по силата на закон, какъвто е настоящия случая предвид разпоредбата на чл. 172, ал. 6 ЗДвП, обичайно има сериозно въздействие в правната сфера на адресатите на акта, който предварително следва да понесат задълженията или ограниченията, които се налагат с още невлязлия в сила индивидуален административен акт. Така предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт имплицитно съдържа в себе си и възможността изпълнението да причини вреди на адресата, ако впоследствие актът бъде отменен. В определени случаи, законодателят е разпоредил изрично в правна норма, че обжалването няма суспензивен ефект, освен ако съдът разпореди друго Предпоставката, при която съдът може да спре допуснатото по закон предварително изпълнение – какъвто е настоящият случай с оглед на разпоредбата на чл. 172, ал. 6 ЗДвП, е възможността предварителното изпълнение да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Доказателствената тежест за тази факти и обстоятелства и въздействието им върху правната сфера на адресата на акта е на искателя. Тъй като става въпрос за изключение от принцип тълкуването на законовите предпоставки е само stricto sensu. Частният жалбоподател не сочи конкретни значителни и трудно поправими вреди, които ще понесе от предварително изпълнение на оспорената заповед. Всъщност единственият довод по искането е, че собственик на ППС е друго лице, което търпи вредите, а незаконосъобразно собственикът не е посочен като адресат на акта, поради което няма възможност да защити правата си. Първоинстанционният съд правилно отбелязва, че в това производството не се преценява вероятната основателност на първоначалната жалба. А въпросът, дали и как непосочването на собственика на ППС като адресат на издадената заповед се отразява на законосъобразността на последната, е по съществото на спора, на който отговор в това производството не се дължи. Следва да се отбележи, че съгласно чл. 147, ал.1 АПК „право да оспорят административен акт имат гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него, или за които той поражда задължения“. Разпоредбата не обвързва правото на жалба с качеството на адресат на административния акт, напротив това право имат всички граждани или организации, които са засегнати неблагоприятно от съответния административен акт. С оглед посочено няма пречка, собственикът на ППС, обект на административната мярка, да обжалва заповедта, с която последната е приложена, включително да по иска от съда спиране на предварително изпълнение. В случая няма данни по делото собственикът на ППС да е упражнил тези си права. Производството по чл. 166, ал. 4 вр. ал. 2 АПК е акцесорно производството, което задължително се развива в рамките на висящ процес по оспорване на законосъобразността на административен акт. В случая главното производството е започнало по жалба, подадена от адресата на Й. Л. на заповедта, с която е направено и искане за спиране на предварително изпълнение, което е допуснато по закон. Правилен и съответен на закона е изводът на съда, че в случая искателят може да поиска съдът да спре предварително изпълнение само въз основа на нови обстоятелства, които обосновават настъпването в неговата правна сфера на значителни или трудно поправими вреди. В случая такива нито са заявени, нито са доказани, поради което искането законосъобразно е преценено като неоснователно. Искателят не може да се позове в искането си на вреди, които настъпват в правната сфера на трето лице, тъй като последното има собствено право на защита (чл. 147 АПК) и лична преценка дали да го упражни. С оглед липсата на конкретни твърдения и доказателства за тях съдът е бил лишен от възможността да направи преценка относно значимостта на вредите. Такива твърдения и доказателства не са представени и пред настоящата инстанция. С частната жалба е потвърдено отново искането за спиране на предварителното изпълнение на заповедта като за това се изтъкват единствено довода, че вреди (отново не са индивидуализирани по вид и размер), които търпи собственика са значителни, но той тъй като не е адресат на акта не може да се защити и това се отразява на законосъобразността на заповедта. Посоченото обаче са аргументи по съществото на спора и не могат да заменят липсата нито на липсата на посочени вреди, нито на нови обстоятелства, нито на доказателства за тях. Други конкретни нови факти и обстоятелства частният жалбоподател не сочи, поради което искането му за спиране на допуснатото предварително изпълнение на административния акт, правилно е преценено от първоинстанционния съд като необосновано и недоказано, и съответно отхвърлено. С оглед на горното, доводите на частния жалбоподател за неправилност на обжалваното определение са неоснователни. Определението е правилно, съответно е на закона и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 235 АПК Върховният административен съд