Решение № 15166 от 11.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1391/2019 г.

Решение № 15166 от 11.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1391/2019 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 1102 от 9.11.2018 г. по административно дело № 187/2018 г. Административен съд – София-област е: 1) отхвърлил жалбата на С. Василев против решение № 1012-22-2#1 от 19.01.2018 г. на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) – София-област, с което са оставени в сила разпореждане № [ЕГН] от 20.10.2017 г. и разпореждане № [ЕГН] от 11.12.2017 г. на ръководителя на "ПО" (пенсионното осигуряване) към ТП на НОИ – София-област; 2) осъдил С. Василев да заплати в полза на Административен съд – София-област направените разноски за изготвяне на съдебна експертиза в размер на 200 лева. Така постановеното решение е оспорено с касационна жалба от С. Василев от [населено място]. Посочените от касатора в допълнението към нея пороци въвеждат касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК – неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Исканията са за отмяна на оспорения съдебен акт и решаване на въпроса по същество чрез уважаване на първоначалната жалба. Ответникът по касация - директорът на ТП на НОИ – София-област, не изразява становище. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и предлага оспореното с нея решение на първоинстанционния съд като валидно, допустимо и правилно да се остави в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество по реда на чл. 218 от АПК, е неоснователна. Съдебното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност. С разпореждането от 20.10.2017 г. ръководителят на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ – София-област е отпуснал на С. Василев лична пенсия за осигурителен стаж и възраст в минимален размер, считано от 1.10.2017 г., а с последващото разпореждане от 11.12.2017 г. – в действителен размер от 190,69 лв., считано от същата дата. И по двете разпореждания длъжностното лице по пенсионно осигуряване е зачело на заявителя Василев осигурителен стаж от втора категория труд – 6 години, 6 месеца и 23 дни, от трета категория - 22 години, 8 месеца и 16 дни, като общият осигурителен стаж, превърнат на основание чл. 104 от КСО към трета категория труд, е 30 години и 11 месеца. Недоволен от категоризирането на осигурителния му стаж и от определения размер на пенсията, С. Василев е обжалвал разпорежданията пред ръководителя на ТП на НОИ. При осъщественият административен контрол по реда на чл. 117, ал. 3 от КСО директорът на ТП на НОИ – София-област е отхвърлил жалбите срещу разпорежданията, по съображения, че при направената повторна проверка не са установени допуснати нарушения при зачитането и категоризирането на осигурителния стаж (в това число правилно е бил зачетен като такъв от трета категория, а не от втора стажът през спорните периоди), а размерът на пенсията е определен законосъобразно. За да не уважи сезиралата го жалба първоинстанционният съд обосновано е приел, че решението на директора на ТП на НОИ е издадено от компетентен орган в изискуемата от закона форма, без допуснати нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Решението на Административен съд – София-област е постановено в съответствие с писмените доказателства по делото и компетентно изготвеното заключение по назначената съдебно-икономическа експертиза, както и относимата към казуса материалноправна уредба на КСО и Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране (ПКТП, отм.), които обуславят направените изводи от съда, че правилно е категоризиран от административните органи положеният от жалбоподателя стаж, без да са налице основания неговият труд през спорните периоди да бъде зачетен като такъв от втора категория, вместо както е признат от пенсионния орган, от трета, и съответно, действителният размер на пенсията на Василев е коректно определен. Подробните и аргументирани мотиви в тази насока на първоинстанционния съд се споделят от настоящия съдебен състав и не следва да бъдат дословно преповтаряни, поради което в това отношение по силата на чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК касационната инстанция препраща към тях. Неоснователно е твърдението в касационната жалба за допуснати съществени процесуални нарушения от съда. Съдът не е бил длъжен при обективната липса на предпоставки по чл. 22 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) да уважи сезиралото го жалбоподателово искане за отвод, поради което отказът на съдията-докладчик да се отведе от разглеждане на делото не представлява нарушение на съдопроизводствените правила. Не е такова нарушение и необсъждането на събраните свидетелски показания относно категорията положен от жалбоподателя труд през спорните периоди, като в това отношение съдът се съобразил с императивната забрана по чл. 104, ал. 10 от КСО. Назначената служебно въпреки нежеланието на жалбоподателя съдебна експертиза е съобразно правомощията на съда по чл. 171, ал. 2, изр. 2 от АПК. Същата е извършена по коректно поставени от съда въпроси от съществено значение за изясняване на спора, касаещи характера на положения от Василев труд през тези периоди и неговото категоризиране, както и дали размерът на пенсията е изчислен вярно, като вещото лице е дало компетентно и мотивирано заключение. В случая не е било налице приложното поле на чл. 201 от ГПК за възлагане на допълнително или повторно заключение въпреки оспорването му от жалбоподателя, а осъждането на последния с втория диспозитив от съдебния акт да заплати направените разноски за експертизата е предвид изхода на спора и съобразно уредбата в чл. 143, ал. 4 от АПК. По тези съображения и предвид липсата на касационни основания, водещи до отмяна на подложеното на касация съдебно решение, същото трябва да бъде оставено в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,