Решение № 151 от 7.3.2024 г. на ВКС по г.д. № 20238002100824/2023 г.

Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор А. Я., и по касационната жалба на Д. Й. В., представляван от адв. В. С., против решение № 181 от 4 ноември 2022 г., постановено по в.гр.д. № 348/2022 г. по описа на Апелативен съд Пловдив, с което се отменя решение № 154 от 11 май 2022 г., постановено по гр.д. № 762/2021 г. по описа на Окръжен съд Пазарджик в частта, с която е отхвърлен искът на Д. Й. В., с адрес в гр. Пазарджик, с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за разликата над 4000 лева до размера от 35000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на ДП № 1117/1997 г. по описа на 02 РУ-СДВР, пр.пр. № 515/1997 г. по описа на СРП в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, и вместо него прокуратурата е осъдена да заплати на В. сумата от още 31000 лева обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушението, ведно със законната лихва от 04.03.2021 г., както и в частта на въззивното решение, с което се потвърждава първоинстанционното решение в отхвърлителната му част над присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди от 35000 лева до пълния предявен размер на обезщетението от 100000 лева. Касационното обжалване е допуснато с определение № 2220 от 18 юли 2023 г., постановено по настоящото дело, за да се провери допуснато ли е противоречие с практиката на ВКС по обусловилия изхода на спора въпрос, поставен и в двете касационни жалби, относно критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Съпоставката на даденото от въззивния съд разрешение ще се извърши с постановките на ППВС № 4/1968 г. и решение № 60242 по гр.д. № 339/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о. Съобразно постановките, дадени от ВС в ППВС № 4/1968 г., т. 2, размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В решение № 60242, постановено по гр.д. № 339/2021 г. на ВКС, III г.о., е прието, че на обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди (имуществени и неимуществени), причинени от неразумната продължителност на съдебното производство. Относно неимуществените вреди съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Размерът на обезщетението за морални вреди се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД в смисъла, разяснен по т. II от ППВС № 4/1968 г., като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и следва да се отчита, че осъждането (признаване факта на увреждащо поведение) само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени претърпените вреди, при определяне размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства (вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние и др.), още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната (вкл. процесуалното й качество в него) и др. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценяват от съда с оглед конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ. В някои случаи неразумната продължителност на производството може да причини минимални или дори да не причини неимуществени вреди (настъпването им се презюмира, но оборимо). Съдът преценява всички релевантни обстоятелства поотделно и в съвкупност, отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и формулира в мотивите на акта си резултата от тази преценка. Настоящият съдебен състав напълно споделя посоченото тълкуване. Обжалваното решение е частично неправилно. По делото е установено, че е предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ, който е допустим, тъй като е проведена административната процедура по Глава ІІІ „а“ ЗСВ, като на ищеца е предложено от Министерство на правосъдието изплащане на обезщетение в размер на 3500 лева, което същият е счел за недостатъчно и е отказал. От събраните по делото доказателства е установено, че срещу ищеца е образувано досъдебно производство, като на 10.04.1997 г. с постановление той е привлечен в качеството на обвиняем за тежко умишлено престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 1 НК, в съучастие с още две лица, и спрямо него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. С постановление от 29.09.1997 г. на СГП наказателното производство е частично прекратено и преквалифицирано в престъпление по чл. 198, ал. 1 НК спрямо В. и останалите обвиняеми; с определение от 18.02.1998 г. по ч.н.д. № 681/1998 г. на СРС, взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ е изменена в по-лека, а с постановление от 25.09.1998 г. на СРП наказателното производство е спряно на основание чл. 239, ал. 1, т. 3 НПК /отм./, поради отсъствие на свидетел – пострадалия от деянието. С постановление от 23.03.2011 г. на СРП наказателното производство е възобновено и частично прекратено срещу В. и другите обвиняеми по обвинение по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, а мерките за неотклонение отменени, като със същото постановление наказателното производство е спряно на основание чл. 244, ал. 1, т. 2 НПК (поради неразкриване на извършителя на престъплението) с изрично разпореждане да се води срещу „неизвестен извършител“ за престъпление по чл. 198, ал. 1 НК, и е възложено извършване на оперативно издирвателни мероприятия за разкриване на автора на престъплението. Поради изтекла давност за наказателно преследване, с постановление от 03.02.2021 г. на СРП наказателното производство, водено срещу В. и останалите две лица по чл. 198, ал. 1 НК, е възобновено и прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК. Наказателното производство е продължило спрямо ищеца от 10.04.1997 г. до 03.02.2021 г. – продължителността му е 23 години, 9 месеца и 24 дена. Наказателното производство е водено срещу три лица за престъпление първоначално по чл. 199, ал. 1, т. 1 НК, впоследствие преквалифицирано по чл. 198, ал. 1 НК – „тежко“ престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. В досъдебното производство не са събрани голям обем доказателства, нито са извършени множество на брой действия от страна на разследващия орган – назначени са икономическа и психиатрична експертизи, извършени са разпити на свидетели, заподозрени, обвиняеми, извършени са привличане като обвиняеми, очни ставки, разпознаване, предявяване на разследването, изготвено е мнение за предаване на съд (всички тези действия са осъществени до 12.08.1997 г.). След частично прекратяване на наказателното производство за извършено престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 1 НК от СГП и преквалифицирането му по основния състав на чл. 198, ал. 1 НК, доказателства не са събирани и действия на разследващия орган не са извършвани, извън дадените на 09.10.1997 г. указания за извършване на действия по разследването, а на следващия ден досъдебното производство е изпратено на прокурор с мнение за спиране поради невъзможност пострадалият да бъде разпитан поради това, че е напуснал страната. Данни за връчване на ищеца на постановление от 23.03.2011 г. за частично прекратяване спрямо първоначалните обвиняеми и спиране на наказателното производство не се представят. Други действия до 03.02.2021 г. не са извършвани. Периодът, в който са вземани мерки и са извършвани процесуални действия срещу ищеца, е изключително кратък. С поведението си в досъдебното производство ищецът не е допринесъл за продължителността му. За целия срок на съществуването на процесното наказателно производство, то е било спряно общо за период от 22 години и 4 месеца. Липсват данни както за положени усилия за установяване адреса на пострадалия, за да може да бъде призован и разпитан, така и за връчване на постановлението за прекратяване на наказателното производство спрямо ищеца от 2011 г. Бездействието на органа по наказателно преследване да осигури правилното и своевременно приключване на наказателното производство, е довело в крайна сметка до изтичане на давността за воденето на наказателно преследване. Макар да е правилен изводът на въззивния съд, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата при условията на чл. 2б ЗОДОВ, неправилно съдът е приел, че през целия период на наказателното производство ищецът е претърпял негативни емоционални преживявания, вследствие от забавянето на производството в продължение на повече от 23 години. В производството по чл. 2б ЗОДОВ на обезщетяване подлежат само вредите, които са в резултат на неразумно бавните действия на правозащитните органи, а размерът на обезщетението следва да се определи като се докажат, освен общата продължителност на производството, също така и релевантните за всяко увреждане обстоятелства, с оглед спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната (вкл. процесуалното й качество в него) и др. Неразумната продължителност на производството може да причини различни по интензитет вреди (минимални или дори да не причини неимуществени вреди) и именно в тази връзка въззивният съд не е отчел отражението на воденото срещу ищеца производство, и по-специално засягането на неимуществената сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице. По делото доказателства за претърпени вреди от неразумно дългия срок на наказателното преследване не се представят, още по-малко за високи по своя интензитет вреди, свързани с влошаване на здравословното състояние на ищеца, както и за наличие на вреди, тежестта на които да е рефлектирала върху личния и/или професионалния живот на лицето, респективно досъдебното производство да е причинило неудобства, които да са били налице през целия период на наказателното производство. В случай, че такива са били налице, е следвало да бъдат ангажирани като минимум доказателства, че лицето е било заинтересувано от действията на органите на досъдебното производство, да съдейства, съответно да бъде надлежно уведомено за хода на производството. След отмяна на наложената мярка за неотклонение, както и за периода, в който производството е било спряно, не е доказано да са били налице вреди, надхвърлящи обичайните негативни изживявания на ищеца, както са заявени: притеснение, обида и възмущение, които са характерни за всяко лице, подложено на незаконно наказателно преследване. Действително, наказателното производство е прекратено по отношение на привлечените към наказателна отговорност лица поради изтичане на абсолютната давност, но това обстоятелство не е достатъчно да обоснове извод за присъждане на обезщетение за по-големи от реално доказаните и претърпени от ищеца вреди. Оплакванията в касационната жалба на В. за противоречие на решението с практиката на ЕСПЧ и по-специално решение по делото „Иванов срещу България“, не могат да бъдат приети за основателни, доколкото посоченото решение от една страна съставлява приятелско споразумение (липсват изложени правни мотиви и съображения по тълкуването и прилагането на съответната правна норма от КЗПЧОС), а от друга касае различна фактическа обстановка, която не може да бъде съотнесена към конкретния случай, тъй като обезщетението за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Предвид изложеното, правилно по същество е прието от въззивния съд, че прокуратурата следва да носи отговорност за претърпени от ищеца негативни последици, но от наказателното производство ищецът е претърпял вреди в рамките на обичайните, като предвид икономическите показатели и стандарт за страната, следва да бъде определена сумата в размер на 9600 лева, която ще обезщети ищеца за претърпените от него вреди, вследствие неразумната продължителност на воденото срещу него наказателно производство. При това положение въззивното решение следва да се отмени в частта му, с която първоинстанционното решение е потвърдено за присъденото обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 9600 лева до присъдената сума от 35000 лева. В останалата му част решението се оставя в сила. На касатора В. се дължи и 15 лева заплатена държавна такса. Искането за присъждане на други разноски е неоснователно – представен е само пред въззивния съд договор за правна защита и съдействие на стойност 6000 лева, в който изрично е записано, че сумата следва да се плати в брой до 15.08.2022 г. (договорът е представен със заявление от 06.06.2022 г.), но по делото не е представено доказателство за извършването на заплащане. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.