Решение № 126 от 9.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 613/2017 г.

Решение № 126 от 9.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 613/2017 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Емануела Балевска Производството е по чл. 290-293 ГПК. В. В. К. от [населено място] обжалва и иска да се отмени въззивно Решение от 17.11.2016 г. по гр. В. д. Nо 278/2016 г. на ОС- Монтана, постановено по иска на И. М. И. от [населено място] с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ като поддържа, че обжалваното решение е процесуално недопустимо, респ. неправилно, постановено в нарушение н процесуалните правила и материалния закон. Наведените доводи по касационната жалба са в насока за наличие на произнасяне в повече от поисканото, служебно извършена индивидуализация на имота в нарушение на диспозитивното начало на гражданския процес, неточно ценени доказателства. Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Допустимо ли е въззивният съд да разгледа положителен установителен иск за собственост по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за имот, който не е индивидуализиран по размер и граници? или за имот, който не е възстановен с решение на ОбСЗ? като произнесен в противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС. Ответникът по касация Г. И. Г. споделя тезата за наличие на основание за допускане на касационното обжалване. Ответникът по касация И. М. И. чрез адв. Й. А. АК М. поддържа доводи, че обжалваното въззивно решение не съдържа порок, който да налага неговата отмяна. Претендират се разноски по делото. Състав на ВКС след преценка на наведените от касатора и ответниците по касация доводи, в рамката на правомощията си по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК / редакция до изм. ДВ, бр. 86/2017 г. /, намира: С посоченото решение, окръжният съд в правомощията му на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е отменил решението на първата инстанция, с което заявеният от И. М. И., като наследник на М. И. Г. - поч. 30.09.1996 г. срещу В. В. К. и Г. И. Г. положителен установителен иск за собственост по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ на нива от 2 дка, възстановена с Решение No 2787/11.08.1993 г. на ПК [населено място] е бил отхвърлен и е постановил ново решение, с което на основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е прието за установено по отношение на В. К. и Г. Г., че към момента на обобществяване на поземлен имот - нива от 2 дка, находяща се в землището на [населено място] м. "Р. г. С -при граници: поземлените имот на Е. А., Г. А. и П. А., е бил собственост на М. И. Г. и неговите наследници имат право на възстановяване на собствеността върху него. За да постанови решение си, въззивният съд приема, че процесният имот- земеделска земя от 2 дка, възстановен на наследодателя на ищеца М. Г., попада съответно в ПИ, понастоящем с идентификатор съответно 16236.66.72 собственост Г. И. Г. и ПИ с идентификатор 16239.66.76, собственост на В. В. К., възстановени с решения на ОбСЗ през 2012 г. като в имота на В. К. попадат 677 кв. м., а в имота на Г. Г. - 1423 кв. м. и след като на базата на цитираните свидетелски показания, приема, че нивата е била собственост на М. Г. на основание давностно владение в ясно очертаните граници, е уважил иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, приемайки наред с това, че наследниците му имат право да възстановят собствеността върху него. По въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване Предмет на иска за собственост по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е установяване правото на собственост на земеделска земя, заявена за възстановяване от различни лица/ страни по спора/ към момента на обобществяване на земята, т. е. към минал момент. С т. 3А на ТР 4/14.03.2016 г. по т. д. 4/2014 г. на ОСГК на ВКС са посочени обстоятелствата, които обосновават правния интерес за надлежно упражняване на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Според разясненията на ТР № 1 от 7.10.1997 г. по гр. д. № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС искът с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е установителен иск за собственост към минал момент, поради което условие за допустимостта на този иск /както при всеки установителен иск/ е наличието на правен интерес. Такъв е налице при висящо административно производство по чл. 14, ал. 1-3 от ЗСПЗЗ или при възможност такова да бъде образувано, както и при окончателно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници или за обезщетяване на собствениците съгласно чл. 10б от ЗСПЗЗ. Когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или то не може да започне поради изтичане на преклузивния срок за заявяване на иска по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо. В случаите, когато страната -ищец не е подала заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е предявил иск по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ до изтичане на крайния преклузивен срок, посочен в парагр. 22 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ / ДВ, бр. 13 от 2007 г. /до 12.05.2007 г./, правото и да иска от поземлената комисия респ. ОСЗ издаване на решение за възстановяване на собствеността в реални граници по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, ще е погасено. В този хипотези, дори и искът с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да бъде уважен, не би могло да се стигне нито до постановяване на решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността на земеделската земя в полза на ищеца, нито до възможност за образуване в бъдеще на административно производство по чл. 14, ал. 1-3 от ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на ищеца върху спорната земеделска земя. Поради това в тази хипотеза ищецът няма правен интерес от предявяването на установителния иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, с оглед на което този иск би бил недопустим. Поставеният въпрос за допустимост от гл. т. на индивидуализация на имота по граници и размер, за който се води спора за собственост към минал момент, следва да бъде ценен от съда не само относно момента на завършване на реституционното производство за възстановяване на имота в стари / възстановими/ реални граници, но и от гл. т. редовност на исковата молба. Само индивидуализираната по граници земеделска земя по акта на завършената земеделската реституция, придружен със скица, може да очертае точно предмета на спора и да обоснове извод за редовност на исковата молба. По основателността на касационната жалба С оглед на изложеното и при данните по делото, настоящият състав на ВКС намира касационната жалба за основателна. В рамката на предмета на спора по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не може да се развие за първи път спор относно самото право на страната - ищец да иска признаване правото да се възстанови собствеността. Такова искане може да бъде разрешено само в съдебен спор по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, респ. в производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е спор относно правоимащата страна по см. на чл. 10 ЗСПЗЗ, а е спор кое от лицата или наследодателите на кое от лицата, претендиращи че са от кръга на правоимащите лица по см. на чл. 10 ЗСПЗЗ, е било собственикът на земеделска земя към момента на национализиране на земята и включването и в блок на ТКЗС. Предвид на това, обжалваното въззивно решение в частта, с която е постановен диспозитив за признаване на наследниците на М. Г. правото да възстановят правото на собственост на спорния земеделски имот- нива от 2 дка в землището на с. [населено място] м. "Р. г." С при граници: поземлените имот на Е. А., Г. А. и П. А., е процесуално недопустимо и като такова следва да бъде обезсилено, като постановено извън предмета на спора. В частта, с която е разгледан иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ решението на въззивния съд е неправилно. И. М. И. като ищец по заявения иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е поддържал, че е наследник на М. И. Г., починал през 1996 г., който е бил собственик на земеделски земи, чието право на възстановяване по ЗСПЗЗ е признато с Решение No 2728/11.08.1993 г. на ПК-Ч., произнесено по заявление вх. No 269/6.01.1992 г. и по силата на наследственото правоприемство на имота под No 29 - "нива от 2 дка", находяща се в землището на [населено място], местността "Р. г. " е активно легитимиран по иска да установи, че именно наследодателят му е бил собственик на процесната земеделска земя към 1958 г. Въпреки че няма титул за възстановяване на собственост, но в резултат на дългогодишното владеене на процесния имот и след индивидуализирането на границите му по реда на чл. 13а ал. 4, т. 3 ППЗСПЗЗ / Протокол за извършена анкета от 06.03.2013 г. / иска да се признае, че М. И. Г. е притежавал имота към момента на включване на земеделските му имоти в блок на ТКЗС. За да уважи иск, решаващият съд е приел, на базата на събраните доказателства, че М. И. Г. е собственикът на нива от 2 дка в м. "Р. г." към 1958 г., който имот по действащия план попада отчасти в ПИ, собственост на всеки един от ответниците по делото - Г. И. Г. и В. В. К. Тези изводи на съда, по отношение на ответника -касатор В. К. са неправилни - като несъобразени със закона. Предметът на установителния иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е ограничен в рамката на спора относно принадлежността на правото на собственост на конкретен земеделски имот към минал момент, заявена за възстановяване от различни физически лица - страни по делото лично или като универсални правоприемници, поддържащи по делото теза- всяка от страните, че е /бил/ собственик на възстановената земеделска земя към момента на нейното обобществяване. От фактическа страна по делото е безспорно установено, че лицето М. И. Г. / наследодател на ищеца И. М. И. / е признато право на възстановяване по ЗСПЗЗ на земеделски земи с Решение No 2728/11.08.1993 г. на ПК-Ч., произнесено по заявление вх. No 269/06.01.1992 г. Няма спор, че за имота под No 29 от това решение "нива от 2 дка", находяща се в землището на [населено място], местността "Р. г." няма последващо решение на ПК/ ОбСЗ за възстановяване на този имот в стари реални /възстановими граници/. По представеното Заявление-декларация за внасяне на земеделска земя на М. И. Г. /л. 275/ е видно, че самият собственик към 1958 г. е декларирал притежаване на нива от 1.5 дка в посочената местност "Р. г.", без да има и друга земеделска земя посочена в същата местност. Разпитаният по делото свидетел А. А. установява, че наследодателя на ищеца М. Г. е имал имот в м. "Р. г.", но не знае кой е, около 2 дка. В тази насока са и показанията на св. Й. И., която е била дългогодишен служител на Общинската ПК [населено място]. От нейните показания се установява, че М. Г. не е получил окончателно решение за възстановяване на собствеността в реални граници, тъй като имотът не е бил нанесен в плана, въпреки направената анкета, но е стопанисван от него за лично ползване през 2010 г. Същата свидетелка не отрича в показанията си факта, че семейството на ответника В. К. също е притежавал земя в местността "Р. г.", без да знае колко и без да е присъствала на анкетата, въз основа на която е нанесен неговия имот и възстановен с Решение 025АК/10.12.2012 г. на ОбСЗ М. При така установените факти, въззивният съд е приложил неточно закона, като е приел за безспорно, че ищецът И. И. е доказал при условията на пълно и пряко доказване, че наследодателят му М. И. Г. е бил собственик на нива от 2 дка в м. "Р. г." към 1958 г., частично - с 677 кв. м. попадаща в земеделския имот, възстановен на ответника В. К. по реда на ЗСПЗЗ, съставляващ понастоящем ПИ с идентификатор 16239.66.76, находящ се в землището на [населено място], обл. М. Правните изводи на въззивния съд, че М. Г. е бил собственик на нива от два дка в м. "Р. г. " не се подкрепят от безспорно установените фактите. Доколкото самият наследодател в "заявлението-декларация" от 1958 г. е посочил, че притежава нива в м. "Р. г. " от 1.5 дка, то принципно по реда на ЗСПЗЗ не може да му бъде признато право на възстановяване на земеделска земя в по-голям обем от притежавания т.е. да му се признае правото да се възстанови собствеността на нива от 2 дка. Изслушаните свидетелки показания са в насока, че М. Г. е притежавал земя в процесната местност, но никой от тях не дава показания, че имотът на М. Г. е този, който е възстановен отчасти на В. К. / такива показания има само по отношение имота на ответника Г. И. Г., необжалвал въззивното решение пред касационния съд/. След като няма установени категорични данни, че претендираният от И. М. И. земеделски имот/ при незавършената процедура по възстановяване с нанасяне на имота в плана на възстановената собственост / за спорните 677 кв. м., попадащи в ПИ С идентификатор 16239.66.76, собственост на В. В. К., са били притежание на М. И. Г. към 1958 г., то искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ се явява неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен. По направеното искане от страна на ответника В. К. /касатор/ за разноски по делото. Настоящият състав намира искането за основателно - арг. на чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК и доказано в размер на сумата 1655 лв. /хиляда шестстотин петдесет и пет лева/. По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия