Решение № 9813 от 17.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5410/2017 г.

Решение № 9813 от 17.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5410/2017 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 513 от 30.03.2017 г. по административно дело № 1803/2016 г. Административен съд - П. е: 1) отхвърлил жалбата на Т. Т. А. от гр. П. против решение № 2153-15-164/30.06.2016 г. на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) - П., с което е изменено разпореждане № 5511124567/ПР-2140-15-294/ от 19.04.2016 г. на ръководителя на "ПО" ("Пенсионно осигуряване") в ТП на НОИ - П.; 2) осъдил Т. Т. А. да заплати на ТП на НОИ - П. разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, в размер на 100 лв. Така постановеното решение е оспорено с касационна жалба от Т. Т. А., действащ чрез пълномощника адвокат Василева. Посочените пороци на съдебния акт въвеждат касационни основания по чл. 209, т. 3 - неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на съдебното решение, на решението на директора на ТП на НОИ - П. и на разпореждането на ръководителя на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ - П.. Претендира се и присъждане на разноските по делото. Ответникът по касация - директорът на ТП на НОИ - П., представляван от пълномощника главен юрисконсулт Вълчанова, в писмен отговор изразява становище, че първоинстанционното решение е правилно, а касационната жалба срещу него е неоснователна, поради което моли тя да бъде отхвърлена, като настоява в полза на ТП на НОИ - П. съдът да присъди юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационната жалба, което предлага тя да се уважи. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като извърши служебно проверка на основание чл. 218, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс и въз основа на фактите, установени от Административен съд - П., съгласно чл. 220 от АПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. В тази връзка решаващият състав на съда съобрази, че решението е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. След като провери решението и по реда на чл. 218, ал. 1 от АПК, ВАС, VI-то отделение, намира касационната жалба за неоснователна. Атакуваният с нея съдебен акт не страда от твърдяните от касатора пороци, съществуването на които би обусловило наличието на касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Решението на Административен съд - П., с което жалбата до него не е уважена като неоснователна, е постановено при правилно тълкуване и прилагане на закона, в съответствие с доказателствата по делото и относимата към тях материалноправна уредба, които обуславят направените изводи от съда, че правилно е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 1-2 от КСО и § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО (в сила до 31.12.2015 г. включително). Като мотиви за постановения отказ в разпореждането от 19.04.2016 г. пенсионният орган е посочил, че Т. А. няма придобит изискуемия 15 г. осигурителен стаж от втора категория труд към момента на подаденото заявление - 8.12.2015 г. (такъв му е зачетен от 5 години, 4 месеца и 17 дни), поради което не може да му бъде отпусната исканата пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО (в сила до 31.12.2015 г. включително), и не е навършил изискуемата възраст от 63 години и 8 месеца, за да му бъде отпусната пенсия на основание чл. 68, ал. 1-2 от КСО, в сила до 31.12.2015 г., като последното не е спорно между страните. При осъщественият административен контрол по реда на чл. 117, ал. 3 от КСО директорът на ТП на НОИ - П. е уважил частично жалбата на Т. А. срещу това разпореждане и му е зачел стаж от втора категория в размер от 6 години, 7 месеца и 25 дни. Доколкото обаче и след това Т. А. няма 15 години положен стаж при условията на втора категория труд, ръководителят на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт - П. само е изменил разпореждането в резултат на увеличаването на признатия стаж от втора категория, като е потвърдил процесното разпореждане в частта му досежно отказа да се отпусне на жалбоподателя претендираната от него лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. В хода на съдебно-административното производство пред Административен съд - П. са събрани и коментирани относимите към казуса доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна. Първоинстанционният съд надлежно и аргументирано е обсъдил всички факти от значение за спорното право и е извел обосновани изводи, които се възприемат изцяло от настоящата инстанция. При изготвянето на съдебния акт са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения на жалбоподателя. Правилен е изводът на съда, че по отношение на жалбоподателя не са налице всички предпоставки по § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО за придобиване право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, защото към датата на заявлението за пенсиониране последният има 6 години, 7 месеца и 25 дни трудов стаж от втора категория труд, който е недостатъчен, за да може да се приложи разпоредбата на § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО. Базирайки се на събраните писмени доказателства, първоинстанционният съд правилно е разрешил основният спорен въпрос - за категорията на труда, положен от Т. А. за времето от 1.01.1983 г. до 16.04.1986 г. на длъжност "електро-газозаварчик" в КПП "Българска гъба" гара Т. К., и този от 2.04.1991 г. до 1.08.1993 г. на длъжностите "оксиженист" и "заварчик", и от 1.09.1993 г. до 30.04.2002 г. на длъжностите "газозаварчик", "електро и газозаварчик" и "заварчик" в "К. Ч." АД гр. П.. Съдът убедително е аргументирал тезата си, защо трудът на жалбоподателя през тези периоди следва да се признае като такъв от трета категория, както са постъпили административните органи, а не от втора категория по т. 20 от отменения Правилник за категоризиране на труда при пенсиониране (ПКТП, отм.), както претендира Т. А.. Разпоредбата по т. 20 от цитирания правилник обхваща труда на "електро- и газозаварчици" и помощник-заварчици в обособени цехове и звена при ръчно извършване на операциите по заваряване и рязане на метали с електроженови, оксиженови или други газово-пламъчни апарати, и се зачита от втора категория, като под "обособени цехове и звена" се разбират работните места в технологичния процес във всички отрасли и дейности, където съгласно приетата технология се извършва заваряване или рязане на метали - черни и цветни. Именно липсата на кумулативно изискуемия признак да е работил в обособен цех или звено през тези периоди изключва приложното поле на т. 20 от ПКТП (отм.), а оттам и квалифицирането на спорния труд на Т. А. като такъв от втора категория. В трудовата книжка на касатора не е посочено в какъв цех (звено) е положен този труд, а в предоставената допълнително информация от отдел "Обединен осигурителен архив" при ТП на НОИ - П. също не е посочено, че трудът на Апостолян през тези периоди е положен във визираните от т. 20 на ПКТП (отм.) обособени цехове и звена, като и осигурителите не са отправили предложения за категоризирането на спорния труд за различна от трета категория. Изложеното обуславя извод, че не са налице данни, които да опровергават формирания извод на административните органи за категорията на положения труд през цитираните периоди, правилно възприет впоследствие и от първоинстанционния съд. Противно на твърдяното в тази връзка от касатора, именно в негова тежест, а не на административния орган, е да установи продължителността и местоположението на трудовия си стаж при условията на пълно и главно доказване касателно действителното попадане в обхвата на цитираното правило на т. 20 от ПКТП (отм.), на трудът, положен през спорните периоди, което не е сторено. За пълнота на изложението следва изрично да се отбележи, че съдът обосновано не е кредитирал оспореното от ответника заключение по назначената съдебно-техническа експертиза касаещо осигурителния стаж на жалбоподателя през спорните периоди, тъй като то не се подкрепя от останалите доказателства по делото. Подходът на решаващия съдебен състав в случая кореспондира с нормата на чл. 202 от Гражданския процесуален кодекс, приложима на основание чл. 144 от АПК, още повече, че самото вещо лице в последното по делото съдебно заседание пред първоинстанционния съд, в което е обсъдено заключението му, изрично уточнява, че не е успял по никакъв начин да конкретизира по отношение на жалбоподателя точните параметри на извършваната дейност, а изводите му са изцяло принципни и касаят общите условия на полагане на труда в съответния отрасъл. Предвид гореизложеното настоящият състав намира, че в случая не е налице една от кумулативно изискуемите предпоставки, обуславящи наличие на право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст в хипотезата на § 4, ал. 1 от ПРЗ на КСО, и следователно отказът на пенсионния орган да отпусне исканата пенсия е законосъобразен, както и потвърдилото го в тази част решение на ръководителя на ТП на НОИ - П.. Достигайки до такива изводи и като е отхвърлил подадената до него жалба, Административен съд - П. е постановил правилно решение, което, при липсата на касационни основания за неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора акцесорната касаторова претенция за присъждане на сторените деловодни разноски също е неоснователна и не следва да бъде уважена. Същевременно ответникът по касация, за който изходът на спора е позитивен, и който бе представляван пред Върховния административен съд от надлежно упълномощен юрисконсулт (осъществил защитата му чрез подаване на писмен отговор), е направил своевременно искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Поради това и на основание чл. 143, ал. 4 от АПК във връзка с чл. 228 от АПК и с чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 144 от АПК в полза на ТП на НОИ - П. следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер от 100 лева (платимо от касатора), съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ (размерът е определен предвид действителната фактическа и правна сложност на спора и съобразно вида и количеството на извършената дейност от юрисконсулта, който е представлявал издалия акта административен орган). Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, тричленен състав,