Решение № 6451 от 30.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9431/2018 г.

Решение № 6451 от 30.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9431/2018 г., IV о., докладчик съдията Добринка Андреева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" (ДФЗ), подадена чрез процесуалния представител юрк. Захариева, против решение № 267 от 14.05.2018 г., постановено по адм. дело № 163/2018 г. на Административен съд - Монтана, с което, по жалба на Община Вършец е обявена нищожността на решение за налагане на финансова корекция изх. № 01-0800/1055 от 6.02.2018 г. на изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие". В касационната жалба са развити оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Прави искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго решение, с което да бъде отхвърлена жалбата на Община Вършец срещу обжалваното решение за финансова корекция. В писмена молба поддържа жалбата, претендира разноски за двете съдебни инстанции и прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Ответникът – Община Вършец, чрез процесуален представител адв. Терзийска, с представен по делото писмен отговор и в съдебно заседание, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли тя да бъде оставена без уважение. Поддържа частната жалба. Претендира разноски за касационната инстанция. Подадена е и частна жалба от Община Вършец, чрез адвокат Велинов, срещу определение от 20.06.2018 г., постановено по същото адм. дело. № 163/2018 г. на Административен съд - Монтана. С него е отхвърлено като неоснователно искането по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските. Частният жалбоподател счита определението за неправилно и по подробно развити съображения моли да бъде отменено, като бъде изменен размерът на адвокатското възнаграждение по делото- да му бъде присъден целият поискан размер от 7200 лева, или поне 7074,14 лева за разноски за първоинстанционното производство. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната и частна жалби. Сочи, че фактическите констатации и правни изводи на съда се подкрепят от доказателствата по делото, поради което релевираните касационни основания за отмяна на съдебното решение и определение не са налице, предвид установеното по делото, че със Заповед № 03-РД/189 от 2.02.2018 г. Изпълнителният директор на ДФЗ е възложил на И. Мизова, да замества изпълнителния директор за дата 5.02.2018 г., и със заповед от последната дата – 5.02.2018 г., Мизова е възложила правомощията на изпълнителен директор на себе си за периода 6.02.2018 г. – 9.02.2018 г. /включително/при положение, че обжалваното решение е издадено на 6.02.2018 г. от Мизова. С оглед представените две заповеди - № 03-РД/189 от 2.02.2019 г. и № 03-РД/204/5.02.2018 г. намира за правилни изводите за липса на компетентност на издателя на административния акт, защото към датата на издаване на обжалваното решение – 6.02.2018 г., Мизова не е имала правомощието да го подпише, тъй като няма делегирани правомощия от титуляра на длъжността. Липсата на компетентност на издателя на административния акт е нарушение, обуславящо нищожността му. Намира и частната жалба за неоснователна-по обоснованите мотиви за намаляване на адвокатското възнаграждение. Предлага обжалваните решение и определение на Административен съд - Монтана да бъдат оставени в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, е неоснователна, по следните съображения: С обжалваното решение Административен съд - Монтана е обявил нищожността на решение за налагане на финансова корекция изх. № 01-0800/1055 от 6.02.2018 г. на изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие". За да постанови този резултат съдът приел, че процесното решение е издадено при липса на компетентност. До този извод стигнал като обсъдил приложените по делото заповед № 03-РД/189/2.02.2018 г. на изпълнителния директор на ДФЗ и заповед № 03-РД/204/5.02.2018 г., подписана по заместване от изпълнителния директор на ДФЗ. Приел, че с първата заповед изпълнителният директор на ДФЗ е възложил на заместник- изпълнителния директор на ДФЗ да го замества само за дата 5.02.2018 г., а по отношение на втората заповед - че е недопустимо заместник изпълнителният директор на ДФЗ, в качеството му на изпълняващ функциите изпълнителен директор на ДФЗ, да се преупълномощава да замества изпълнителен директор на ДФЗ през периода 6.02.2018 г. – 9.02.2018 г., респ. на 6.02.2018 г. да издаде решението за определяне на финансовата корекция. Административният съд приел, че овластяването на заместващия компетентен административен орган следва винаги да изхожда само от изпълнителния директор на ДФЗ. В резултат на това съдът приел, че липсата на законосъобразен овластяващ акт, който да предоставя на заместника на изпълнителния директор на ДФЗ неговите правомощия за периода, през който е издадена оспорената заповед, води до нейната нищожност поради липса на компетентност. Обжалваното решение е правилно. Оспореното Решение за налагане на финансова корекция е издадено на основание чл. 73, ал. 1 от Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ЗУСЕСИФ), съгласно която разпоредба финансовата корекция се определя по основание и размер с мотивирано решение на ръководителя на управляващия орган, одобрил проекта. В § 4, ал. 1 от ДР на ЗУСЕСИФ е посочено, че за ПРСР функциите на органи за управление, контрол и администриране по този закон се изпълняват от Министерството на земеделието, храните и горите и от Държавен фонд "Земеделие" – Разплащателна агенция, както това е предвидено в ЗПЗП и в актовете по неговото прилагане. Съгласно разпоредбите на чл. 20а, ал. 5 от ЗПЗП изпълнителният директор издава решение за финансова корекция за мерките и подмерките по чл. 9б, т. 2, при условията на глава пета, раздел III от ЗУСЕСИФ /чл. 69-77 от ЗУСЕСИФ/. Анализът на посочената нормативна уредба води до несъмнен извод, че компетентността да издаде процесното решение за налагане на финансова корекция е на изпълнителния директор на ДФЗ. В случая е установено, че изпълнителният директор на ДФЗ е бил в платен годишен отпуск на 5.02.2018 г. За тази дата той със заповед № 03-РД/189/2.02.2018 г. /л. 203 от делото/ е възложил на заместник изпълнителния директор на ДФЗ И. Мизова да го замества. Това е в съответствие с чл. 11, ал. 3 от Устройствения правилник на ДФЗ, според който при отсъствие на изпълнителния директор той се замества от овластен от него по съответния ред заместник изпълнителен директор в рамките на изрично предоставените му правомощия. Следователно за 5.02.2018 г. заместник изпълнителният директор на ДФЗ И. Мизова е била овластена да изпълнява по заместване функциите на изпълнителен директор на ДФЗ. Междувременно изпълнителният директор на ДФЗ /видно от представените в касационното производство доказателства/, изпаднал във временна неработоспособност /съобразно представен болничен лист/ за периода от 5.02.18 г. до 9.02.18 г. Така заместник изпълнителният директор на ДФЗ И. Мизова, като изпълняваща по заместване функциите на изпълнителен директор на ДФЗ, издала заповед № 03-РД/204/5.02.2018 г. /л. 204 от делото/, с която си възложила да замества изпълнителен директор на ДФЗ и за периода от 6.02.2018 г. до 9.02.2018 г. включително, през който период - на 6.02.2018 г., издала процесното решение за налагане на финансова корекция. Противно на твърдяното в настоящата жалба, административният съд правилно е приел, че по тази заповед липсва редовно овластяване за заместване. Съгласно чл. 11, ал. 3 от Устройствения правилник на ДФЗ, при отсъствие на изпълнителния директор той се замества от овластен от него по съответния ред заместник изпълнителен директор в рамките на изрично предоставените му правомощия. Посочената разпоредба не предвижда възможност за овластяване от заместващия, за презаместване или за удължаване на заместването от заместващия административния орган. Според приетото в Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. на ОС на съдиите на ВАС по т. д. №ТР-4/2002 г., заместването се извършва в случаите, когато лицето, титуляр на правомощия, е в обективна невъзможност да ги изпълнява. В тези случаи, предвид необходимостта от непрекъснато функциониране на административния орган, по силата на изрична писмена заповед, отсъстващият титуляр нарежда заместването му от друго, подчинено нему лице. За определения период заместващият изпълнява правомощията на замествания в пълен обем, като върши това от името на замествания орган. От това следва, че по силата на акта за заместване заместващият изпълнява правомощията на замествания като административен орган в пълен обем. Но това се отнася само до правомощията на административния орган. Нито нормативната уредба, нито съдебната практика предвиждат възможност тези правомощия да се разпрострат върху овластяване на друг или същия заместващ -както за периода на заместване, така и за удължаване на заместването извън периода, през който титулярът е овластил заместващия. С оглед на изложеното заместник изпълнителният директор на ДФЗ е бил редовно овластен за замества изпълнителния директор на ДФЗ само на 5.02.2018 г. Като е издал процесното решение за налагане на финансова корекция на 6.02.2018 г., заместник изпълнителния директор на ДФЗ е направил това при липса на компетентност. Това винаги води на нищожност на административния акт, както правилно е приел административният съд. Така и в решение № 2784 от 25.02.2019 г. по адм. д. № 10540/2018 г., ІV отд. на ВАС. По тези съображения настоящият състав прецени като неоснователни доводите на касационния жалбоподател за допуснати нарушения на закона и необоснованост на обжалваното решение. То е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. По отношение на частната жалба: С определение от 20.06.2018 г. по адм. дело № 163/2018 г., в производство по чл. 248, ал. 1 от ГПК вр. чл. 144 от АПК, Административен съд – Монтана, оставил без уважение молбата на община Вършец за изменение на решение № 267/14.05.2018 г. по адм. дело № 163 по описа на 2018 година на АС - Монтана, в частта за разноските. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд приел, че искането е процесуално допустимо, но разгледано по същество е неоснователно, като посочил, че при определяне на размера на разноските и предвид фактическата и правна сложност на делото, е била съобразена разпоредбата на чл. 8, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Счел за неоснователен довода на община Вършец за присъждане на ДДС върху присъдените разноски, тъй като доколкото данъкът е публично вземане и начина за начисляването му се урежда в императивни норми, за съдилищата не е налице законово основание да начисляват този данък. Определението е правилно, макар и по други съображения: Определението е съобразено с разпоредбата на чл. 143, ал. 4 АПК и с представения по делото списък, ведно с приложени доказателства за всички разходи, както и с направеното възражение за прекомерност. Съдът, предвид разпоредбата на чл. 8, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и с оглед своевременно направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, приложим на основание чл. 144 АПК, правилно е намалил размера на поисканото адвокатско възнаграждение - 7200 лева. Съобразно допълващите мотиви на настоящия съд, с оглед фактическата и правна сложност на делото, определеният размер на 5895,12 лева, следва да се счете за правилен. С оглед на гореизложеното, обжалваното определение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски по делото, предвид разпоредбата на чл. 143, ал. 4 АПК, вр. с чл. 228 АПК, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. С оглед чл. 143, ал. 3 от АПК, вр. с чл. 228 АПК, направеното искане от процесуалния представител на ответната страна за присъждане на разноски пред ВАС е основателно, освен че е направено своевременно. По него съдът съобрази искането по приложения на л. 41 списък, данните от договор за защита и правно съдействие, платежно нареждане и фактура, приложени на л. 42-45 от делото, от които е видно, че договореното и действително заплатено възнаграждение за адвокат за настоящата инстанция е 7200 лв. Съдът съобрази инвокираното в молбата на касатора възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. с чл. 144 АПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, и с оглед фактическата и правна сложност на спора, го намира за основателно. С оглед чл. 8 и чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, счита, че касаторът следва да бъден осъден да заплати на ответника по касация за адвокатско възнаграждение сума в размер на 1200 лв. за разноски пред настоящата съдебна инстанция, а за останалата част искането следва да се остави без уважение. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд - Четвърто отделение,