Решение № 6386 от 27.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1745/2021 г.

Решение № 6386 от 27.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1745/2021 г., I о., докладчик съдията Мадлен Петрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 7 ДОПК. Директорът на дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика", град София обжалва решение № 5886/27.10.2020 г. на Административен съд, София град, постановено по адм. дело № 7031/2020 г., с което е отменен Акт за прихващане и възстановяване № П-22221119185159-004-001/28.01.2020 г. на органи по приходите при ТД на НАП - София за отказано възстановяване на ДДС в размер на 66 948. 35 лева за периода м. 04-м. 06.2019 г. на Бюлер Гмбх (с предишно наименования Шмид - Сийгер Гмбх), Германия и преписката е върната на административния орган за произнасяне по искането на Бюлер Гмбх от 22.07.2019 г. за възстановяване на ДДС при съобразяване с указанията, дадени в мотивите на решението. В касационната жалба са посочени касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на обжалвания съдебен акт. Касаторът счита, че спорът по делото е правен и се отнася до правото на възстановяване на ДДС, платен от Бюлер Гмбх, данъчно задължено лице, установено на територията на друга държава членка за внос на машина в страната, при положение, че това лице не е извършвало облагаеми доставки на територията на страната и не е прехвърлило собствеността върху стоката, предмет на внос. В касационната жалба се поддържа, че германското дружеството е установено на територията на страна по смисъла на § 1, т. 11 от ДР на ЗДДС и разполага с постоянен обект на територията на страната по смисъла на § 1, т. 10 от ДР на ЗДДС, тъй като към настоящия момент трайно ползва обект на територията на страна, където държи получените от внос машини, без тези стоки да са обект на доставка с място на изпълнение на територията на страна. На това основание твърди, че не са изпълнени условията по чл. 2 от Наредба № Н-9/16.12.2009 г. Излага аргументи за неизпълнение и на другото условие за възстановяване на данъка, тъй като собствеността върху машината не е прехвърлена на българското дружеството "Малтери Суфле България" ЕООД и няма получател - лице платец на данъка по смисъла на чл. 82, ал. 2 ЗДДС. Искането е за отмяна на решението. Претендира присъждане на разноски с оглед изхода от спора. От директора на дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика", град София е подадена и частна жалба против определение № 9099/8.12.2020 г. на Административен съд, София град постановено по адм. дело № 7031/2020 г., с което е оставено без уважение искането му за изменение на решението в частта за разноските. Ответникът - Бюлер Гмбх (с предишно наименование Шмид - Сийгер Гмбх), със седалище Германия, чрез процесуалните си представители адв. Т. Т. и адв. Н. У. оспорва касационната жалба и частната жалбата и моли да се отхвърлят като неоснователни, по съображения, изложени в представени по делото писмен отговор и писмени бележки. Претендират се разноски за касационното производство. Заключението на прокурора от Върховна административна прокуратура е за неоснователност на касационната и на частната жалби. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Предмет на оспорване е бил акт за прихващане и възстановяване на орган по приходите при ТД на НАП - София, с който на Schmidt-Seeger GmbH, с променено наименование BUHLER GmbH, Германия е отказано възстановяване на ДДС в размер на 66 948. 35 лева за м. 04-м. 06.2019 г. по реда на Наредба № Н-9/16.12.2009 г. за възстановяването на ДДС на данъчно задължени лица, неустановени в държавата членка по възстановяване, но установени в друга държава членка на Европейския съюз ("Наредба № Н-9/16.12.2009 г. ") по искане с референтен номер DE0000000013826318, версия 2019-07-22 Т10: 53: 22. Органът по приходите е приел, че дружеството - искател има постоянен обект на територията на страна по смисъла на § 1, т. 10 от ДР на ЗДДС - строителна площадка и е лице, установено на територията на страната по смисъла на § 1, т. 11 ЗДДС, поради което ДДС не подлежи на възстановяване по реда на Наредба № Н-9/16.12.2009 г. При обжалването по административен ред, решаващият орган е приел, че само от обстоятелството, че машината, предмет на внос, се намира на строителна площадка, не обосновава наличието на постоянен обект в страната по смисъла на легалната дефиниция в § 1, т. 10 от ДР на ЗДДС. Потвърдил е отказа за възстановяване на ДДС на друго основание, поради неизпълнение на условието по чл. 3, ал. 2 от Наредба № Н-9/16.12.2009 г. В мотивите си е посочил, че стоката предмет на внос ще се използва за доставки на стоки и услуги на територията на страната и по отношение на процесната стока Бюлер ГмбХ няма качеството на доставчик, а на получател. За да отмени оспорения АПВ и да върне преписката на органа по приходите за ново произнасяне по искането за възстановяване на данъка, съдът е приел, че е издаден в нарушение на материалния закон. В мотивите на решението е посочено, че спорът в съдебното производство е относно изпълнението на условието по чл. 3, ал. 2 от Наредба № Н-9/16.12.2009. От фактическа страна съдът е установил, че BUHLER GmbH, Германия (с предишно наименование Schmidt-Seeger GmbH) е осъществил внос на "машина за товарене и разтоварване LGCA" съгласно фактура № 19042401 SM35/24.04.2019 г., издадена от китайско дружество, при който от чуждестранното лице е начислен и платен ДДС в размер на 66 948. 35 лева. С договор от м. 02.2018 г. сключен с "Малтери Суфле България" ЕООД като възложител, дружеството - искател в качеството на изпълнител, се е задължило да осъществи покупка, производство, транспорт, надзор на монтаж и инсталиране, мониторинг на настройките и въвеждане в експлоатация на машини и оборудване за изграждане на завод за малц в гр. Плевен. Според писмените обяснения на дружеството, внесената от Китай машина, предмет на фактурата, по която се иска възстановяване на ДДС няма да бъде реекспортирана, а ще се използва за изграждане на оборудване за производство на малц, съгласно сключения договор с контрагента в България. При така установените факти, съдът е приел, че нормата на чл. 3, ал. 2 от Наредба № Н-9/16.12.2009 г., трябва да бъде тълкувана във връзка с чл. 5 от Директива 2008/9/ЕО, по силата на която всяка държава - членка възстановява на данъчнозадължено лице неустановено на територията в държавата членка на възстановяване, всеки ДДС начислен по отношение на вноса на стоки в тази държава членка, доколкото такива стоки или услуги се използват за целите на конкретно изброени сделки. Според съда в директивата ясно е обособено качеството вносител като самостоятелно основание за възстановяване на платения при внос ДДС, както и предназначението на стоките и услугите като допълнителна предпоставка за това. Съдът е обосновал извод, че жалбоподателят отговаря на изискванията за възстановяване на ДДС по чл. 3, ал. 2 на Наредбата. Вносител има право на възстановяване, когато внесените стоки са предназначени за доставки с място на изпълнение на територията на страна по чл. 2, т. 2 от Наредбата, а една от хипотезите на чл. 2, т. 2 е получателят да е лице - платец на данъка съгласно чл. 82, ал. 2 ЗДДС. Хипотезата на чл. 82, ал. 2, т. 2 от ЗДДС обхваща именно случаите на доставка на стоки, които се монтират или инсталират от или за сметка на доставчика, който е установен на територията на друга държава членка. Според съда доколкото платец на данъка при режим на самоначисляване ще е именно "Малтери Суфле България" ЕООД, то предназначението на внесените от Бюлер ГмбХ стоки отговаря на изискването на Наредбата и съответно е налице право на възстановяване на ДДС. Решението е правилно постановено. Обосновано първоинстанционният съд е приел, че са изпълнени предвидените в закона условия за възстановяване на ДДС на BUHLER GmbH, Германия. Доводите в касационната жалба за нарушение на материалния закон при постановяване на обжалваното решение са неоснователни. Правото на възстановяване на ДДС, начислен по отношение на внос на стоки, на данъчнозадължено лице, което не е установено в държавата членка по възстановяване, но е установено в друга държава членка, е предвидено в чл. 5 от Директива 2008/9/ЕО на Съвета от 12 февруари 2008 г. за определяне на подробни правила за възстановяването на данъка върху добавената стойност, предвидено в Директива 2006/112/ЕО, на данъчнозадължени лица, неустановени в държавата - членка по възстановяване, но са установени в друга държава членка. Националният закон в чл. 813 ДДС и чл. 3 от Наредба № Н-9/16.12.2009 г. в приложимата по време редакция, преди изм. обн. ДВ бр. 36/2021, в сила от 1.05.2021 г. ) не урежда тази хипотеза. Поради това правилно и в съответствие с принципа за примата на правото на ЕС, първоинстанционният съд е приел, че BUHLER GmbH, Германия в качеството му на вносител на стоки на територията на Република България има право на възстановяване на ДДС за начисления и платен ДДС по отношение на осъществения внос. Спорът в съдебното производство е във връзка с изпълнението на условието по чл. 3, ал. 2 от Наредба Н-9/16.12.2009 г. (в приложимата по време редакция обн. ДВ бр. 101/2009 г., в сила от 1.01.2010 г.) в хипотезата за доставки с място на изпълнение на територията на страната по чл. 2, т. 2 от Наредбата. Последната норма предвижда, че ДДС се възстановява на данъчно задължено лице, неустановено на територията на страната, което за периода на възстановяване не е извършвало доставки с място на изпълнение на територията на страна, с изключение на на доставки, облагаеми с нулева ставка, транспортни услуги и спомагателни услуги за тях, и/или доставки, за които получателят е лице - платец на данъка съгласно чл. 82, ал. 2 ЗДДС. Правилно и в съответствие с доказателствата по делото, първоинстанционният съд е приел, че в случая стоката, предмет на внос от германското дружеството е предназначена за доставки по чл. 82, ал. 2, т. 2 ЗДДС, при които данъкът е изискуем от получателя. Доводите директора на дирекция "Обжалване и данъчно -осигурителна практика", град София, че BUHLER GmbH разполага с постоянен обект на територията на страна съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗДДС, са в противоречие с издаденото от него решение № 592/13.04.2020 г., в което изрично е прието, че строителната площадка, на която дружеството държи внесената машина, не представлява постоянен обект по смисъла на посочената легална дефиниция. Твърденията, че към настоящия момент германското дружество разполага с постоянен обект на територията на страната, не следва да се обсъждат в настоящото касационно производство, тъй като са в противоречие със забраната за нови фактически установявания по чл. 220 АПК. В тази връзка е необходимо да се посочи, че по делото не са налице каквито и да било данни и доказателства, че строителната площадка, на която искателят държи процесната машина отговаря на понятието "постоянен обект, от който се осъществяват търговските сделки", по смисъла на чл. 3, б. "а" от Директива 2008/9/ЕО съгласно тълкуването на това понятие, дадено в решение на Съда от 25 октомври 2012 година по съединени дела С-318/11(Daimler AG) и С-319/11 (Widex A/S), т. 36, т. 37 и т. 39. По тези съображения, настоящият касационен състав преценява, че обжалваното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно постановено, поради което следва да се остави в сила. Частната жалба на директора на дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика" е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срок, а по същество е неоснователна. С обжалваното определение № 9099/08.12.2020 г. на Административен съд, София град, постановено по адм. дело № 7031/2020 г. е оставено без уважение искането на решаващия орган за изменение на решението в частта на присъдените разноски. Съдът е приел, че платеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение не надвишава двукратния размер на минимума, определен в чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и не е прекомерно. Определението е правилно постановено. Съдът е извършил преценката за размера на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение в съответствие с чл. 161, ал. 1 и 2 ДОПК и чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като е съобразил обжалвания материален интерес, фактическата и правна сложност на делото. Законосъобразно е приел, че в случая адвокатският хонорар не е многократно завишен. Възражението в частната жалба, че не е доказано плащане на адвокатската възнаграждение, са в противоречие с приложената към фактурата нотификация за извършено плащане по банков път на Уникредит Булбанк АД. С оглед на изложеното определението, с което е оставено без уважение искането с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК следва да се остави в сила. За касационното производство следва да се присъдят разноски на ответника по касация в размер на 6 045 лева, платено възнаграждение за правно съдействие във връзка с предмета на оспорване. За фактурираните други разходи в размер на 50. 00 лева не се установява, да са свързани с осъществената адвокатска защита и съдействие по делото, поради което не следва да се присъждат. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,