Решение № 11365 от 8.12.2022 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по касационната жалба на Българска народна банка (БНБ) със седалище и адрес на управление в София, пл. Княз Александър І 1, подадена чрез пълномощника й адв. А. Георгиев, срещу решение 7710/20.12.2021 г., постановено по адм. дело 1617/2016 г. на Административен съд София-град в частта, с която БНБ е осъдена да заплати на П. Дилкова Зашева обезщетение за имуществени вреди в размер на 500.00 лв., представляващо законната лихва за забавеното изплащане на гарантирания размер на депозитите й в Корпоративна търговска банка АД (КТБ АД) от 196000.00 лв. за периода 26.07.2014 г. 05.11.2014 г. и претърпени в резултат на противоправното бездействие на БНБ да изпълни задължението си по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити (Директива/та), изм. с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г., която разпоредба е с директен ефект. Касационният жалбоподател релевира оплакване за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. първо и последно АПК. Иска отмяната на решението в обжалваната част и постановяване на съдебен акт, с който исковата претенция на Зашева бъде отхвърлена изцяло, като неоснователна. Претендира присъждане на сторените пред двете инстанции разноски, вкл. възнаграждение за един адвокат. Представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) относно разноските, сторени в настоящото производство. Подадена е и частна жалба от БНБ против определение 2246/18.03.2022 г., постановено по същото административно дело, с което е оставена без уважение молбата на БНБ за изменение на решение 7710/20.12.2021 г. в частта за разноските. Иска присъждане на разноските, сторени от БНБ пред първата инстанция, съобразно отхвърлителния диспозитив на обжалваното решение. Счита, че, в случая, е приложима разпоредбата на чл. 10, ал. 4 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Ответникът по касационната жалба П. Дилкова Зашева с [ЕГН] и с адрес в София, [улица], не представя становище по касационната и частната жалба в срока по чл. 213а, ал. 4, съответно чл. 232 АПК. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано заключение за неоснователност на касационната и частната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно в обжалваната част, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по предявените от П. Дилкова Зашева искови претенции срещу БНБ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 500.00 лв., представляващо законната лихва за забавеното изплащане на гарантираните й вземания от КТБ АД за периода от 30.06.2014 г. до 04.12.2014 г. и в размер на 158317.20 лв., представляващо разликата между размера на вложенията й в КТБ АД и изплатения й гарантиран размер на депозитите от 196000.00 лв. и претърпени вследствие неправомерното бездействие на БНБ по отношение на изпълнението й на задължения, произтичащи от приложимо с директен ефект право на Европейския съюз (ЕС) в областта на изплащане на гарантирани депозити, а в условия на алтернативност вследствие на неправомерното бездействие на БНБ да изпълни вменените й с националното законодателство функции по осъществяване на ефективен банков надзор. Правното основание на исковете е чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, на което тези искови претенции са разгледани по същество. Първоинстанционният съд уважил първия иск в пълния предявен размер, като осъдил БНБ да заплати на Зашева сума в размер на 500.00 лв., представляваща законната лихва за забавеното изплащане на гарантирания размер на депозитите й в КТБ АД от 196000.00 лв. за периода 26.07.2014 г. 05.11.2014 г. и претърпени в резултат на противоправното бездействие на БНБ да изпълни задължението си по приложима с директен ефект разпоредба от Общностното право чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, като установи, че депозитите в КТБ АД са неналични в изискуемия, съгласно тази разпоредба, срок. Отхвърлил иска с цена 500.00 лв. за периодите от 30.06.2014 г. до 25.07.2014 г. и от 06.11.2014 г. до 04.12.2014 г. Отхвърлил също иска с цена 158317.20 лв. Съдът е приел, че БНБ е надлежен ответник в производството по обезщетяване на вреди по реда на ЗОДОВ, поради това, че е натоварена с изключителната компетентност да регулира и осъществява надзор върху дейността на другите банки в страната с оглед поддържане стабилността на банковата система и защитата интересите на вложителите. Позовал се на Решение от 04.10.2018 г. на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-571/16, че разпоредбата на чл. 4, пар. 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), както и принципите на равностойност и ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение зависи от спазването на допълнително условие, вредата да е причинена умишлено от съответния държавен орган. Приел е, че искът с цена 500.00 лв. е допустим, а по същество основателен за периода 26.07.2014 г. 05.11.2014 г. Разгледал подробно практиката на СЕС, съгласно която чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО има директен ефект. Счел, че след като тази разпоредба, като пряк източник на права и задължения, овластява и задължава БНБ, в императивния 5 дневен срок, да установи неналичността на депозитите с изричен акт, различен от акта, с който се отнема лиценза на банка поради неплатежоспособност и това не е сторено в случая, БНБ е нарушила правото на Съюза, поради което първото условие за ангажиране на отговорността на държавата за вреди по ЗОДОВ, е изпълнено. На следващо място съдът приел за доказано наличието на претендираните по първия иск имуществени вреди, причинени от нарушението на правото на ЕС от страна на БНБ, както и наличието на причинно-следствена връзка между противоправното поведение на БНБ и претърпените вреди. Посочил, че Зашева е имала парично вземане в гарантиран размер за неналичните си депозити, което й е изплатено, но чиято изискуемост е зависела от решението на БНБ за установяване неналичността на депозитите в КТБ АД. Според съда, след като БНБ се е забавила да установи неналичността на депозитите в КТБ АД, е забавила възникването на изискуемостта на вземанията на вложителите в тази банка за гарантирания им размер. Приел е, че претърпяната от ищцата имуществена вреда се изразява в пропуснатата полза от невъзможността за ползване на паричния капитал от 196000.00 лв. Допълнил, че ползването на този паричен капитал има своята пазарна цена и кредиторът я губи, когато длъжникът не изпълнява навреме задължението си. Мотивирал се, че обезщетяването на забавено парично изпълнение е чрез изплащане на законната лихва за срока на забавата. При определяне на периода, за който се дължи обезщетението, административният съд е приел, че ако БНБ беше взела решението за обявяване на неналичност на депозитите в КТБ АД в срок от 5 работни дни по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, т.е. най-късно на 27.06.2014 г., то спрямо срока от 20 работни дни за изплащане на депозитите, смятано от 30.06.2014 г., най-рано ищцата е можела да получи достъп до депозитите си на 25.07.2014 г. От следващия ден 26.07.2014 г. Зашева е започнала да търпи реални вреди, поради неизплащане на гарантирания размер на вложенията й в КТБ. Решението за обявяване неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014 г., когато е отнет лицензът на КТБ АД и е стартирана процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директивата. От тази дата включително БНБ вече не осъществява незаконосъобразно бездействие, поради което за този период до датата на изплащане на гарантирания размер на депозитите на ищцата липсва основание да се търси обезщетение от нея. Поради това съдът определил периода, за който се дължи обезщетение, от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г. Изчислил дължимата сума за обезвреда в размер на 5624.60 лв. чрез лихвения калкулатор, достъпен на Интернет страницата на Национална агенция за приходите. Обърнал внимание, че в този смисъл е и заключението на вещото лице, изготвило съдебно-счетоводната експертиза по делото, неоспорена от страните. Кредитирал това заключение, като обективно и компетентно. След като установил, че от страна на ищцата е доказано наличието на претърпени имуществени вреди до размер от 5624.60 лв., съдът отчел обстоятелството, че същата претендира само сумата от 500.00 лв., като не е налице заявено от нея изменение на иска по размер в посока увеличение. Поради това го уважил до предявения размер. Административен съд София-град приел за неоснователен предявения от Зашева иск с цена 158317.20 лв. Посочил, че на ищцата е изплатена сумата от 196000.00 лв., представляваща максималния праг на гарантиране на вложенията от държавата. Взел предвид доказателствата по делото, че остатъкът от вложенията й в КТБ АД в размер на 158317.20 лв., ведно с начислени лихви след 06.11.2014 г., е приет от синдиците на банката за вземане, което да се покрива в производството по несъстоятелността на тази банка. Счел, че невъзможността Зашева да получи от КТБ депозираните си в тази банка парични средства произтича от обстоятелството, че банката е неплатежоспособна и заради това именно й е отнет лицензът и е открито производство по несъстоятелност. Изпадането в състояние на неплатежоспособност свързал с начина на управление на банката и взетите в тази връзка управленски решения. Приел е, че обстоятелството, че националното законодателство предвижда наличие на надзорен орган на дейността на кредитните институции не води до извод, че неплатежоспособността на една банкова институция произтича от дейността на този надзорен орган. Формирал решаващия извод, че действията на БНБ, както и Решение 137 на Управителния съвет на БНБ по протокол 27 от заседание на този съвет, проведено на 06.11.2014 г., с което е отнето разрешението за включване в капитала от втори ред на КТБ АД на сума в размер на 35000000.00 евро, дадено със Заповед БНБ 43011/28.03.2014 г., нямат за последица изпадане в неплатежоспособност на КТБ АД. Подчертал, че посоченото решение не може да се квалифицира като действие по смисъла на ЗОДОВ, а представлява юридически акт, който следва да е предварително отменен, за да се реализира отговорността на държавата за вреди, като не може незаконосъобразността му да се преценява в производството пред първата инстанция. Отхвърлил доводите на ищцата, че приложените от БНБ мерки по време на наложения на КТБ специален надзор са в нарушение на чл. 63-65 от Договора за функционирането на ЕС (ДФЕС), тъй като мерките са наложени от 20.06.2014 г., а към тази дата КТБ вече била неплатежоспособна. Позовал се на Решение 1443/03.07.2015 г. по търг. дело 2216/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което той определил като начална дата на неплатежоспособността на търговската банка именно 20.06.201 4 г. В подкрепа на извода си за неоснователност на втората искова претенция, първоинстанционният съд е приел, че сумите от влоговете над 196000.00 лв. могат да се претендират от вложителите по реда на чл. 2, ал. 1 от Закона за банковата несъстоятелност (ЗБН), съгласно който производството по несъстоятелност за банка има за цел да осигури във възможно най-кратък срок справедливо удовлетворяване на вложителите и другите кредитори на банката. Отчел, че Зашева е включена, като кредитор, в производството по несъстоятелност на КТБ АД и в това производство са й изплащани суми, като част от вложенията й в тази банка. Счел, че БНБ не участва в начина на удовлетворяване на кредиторите в производство по несъстоятелност. Допълнил, че дори да се приеме, че ищцата и ответник по касация е претърпяла вреди, то тези вреди не са в резултат на административна дейност, а са в резултат на договорни отношения, развили се между нея и КТБ АД, при това на плоскостта на гражданското, а не на административното право. Мотивиран така, отхвърлил иска с цена 158317.20 лв. Присъдил разноски, съобразно изхода на спора. Решението в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд, при постановяване на същото, се е съобразил с разпоредбите на Директива 94/19/ЕО и приложимите й норми, тълкувани в Решение по дело С-571/2016 и дело С-501/2018 на СЕС. Правилно е приел че Директива 94/19/ЕО, изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно схемите за гарантиране на депозити по отношение на гарантирания размер и срока на изплащане, е транспонирана в българското законодателство чрез Закона за гарантиране на влоговете в банките (ЗГВБ) и Закона за кредитните институции (ЗКИ). Измененията, въведени с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г. са транспонирани своевременно през 2009 г. с измененията на посочените два закона ДВ, бр. 44/2009 г., в сила от 12.06.2009 г. С измененията на ЗГВБ от 2010 г. ДВ, бр. 101/2010 г., в сила от 31.12.2010 г., е въведен новият гарантиран размер от 100000.00 евро на депозитите, съгласно измененията на чл. 7 от Директива 94/19/ЕО. Неналичен депозит по смисъла на чл. 1, пар. 3 от Директивата е депозит, който е дължим и платим, но не е бил платен от кредитна институция, съгласно правните и договорни условия, приложими към него, когато: i) съответните компетентни органи са установили, че по тяхно виждане съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи. Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗКИ в редакцията до изменението с ДВ, бр. 62/2015 г., неплатежоспособност е налице при две хипотези: 1. когато банката не изпълнява повече от 7 работни дни свое изискуемо парично задължение, ако това е пряко свързано с финансовото състояние на банката и по преценка на БНБ не може да се очаква изплащане на изискуемите парични задължения в приемлив период от време; 2. когато собственият капитал на банката е отрицателна величина. Изискуемият от чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО срок от 5 работни дни, в който компетентните органи следва да извършат преценката на финансовото състояние и способността на банката да изплаща гарантираните депозити, е въведен в чл. 36, ал. 3 ЗКИ като изискване, в срок от 5 работни дни от установяването на неплатежоспособността на банка, БНБ да отнеме лиценза й. Срокът по чл. 10, пар. 1 от Директива 94/19/ЕО, в който схемите за гарантиране на депозити следва да бъдат в състояние да изплащат надлежно доказаните претенции на вложителите, по отношение на неналичните депозити 20 работни дни от датата, на която компетентните органи извършват установяването по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, е въведен в чл. 23, ал. 5 ЗГВБ (в редакцията до изменението с ДВ, бр. 62/2015г.) и тече от датата на решението на БНБ за отнемане на лиценза за банкова дейност на търговска банка. При така възприетата уредба в ЗГВБ и ЗКИ сроковете по чл. 1, пар. 3, буква i) и чл. 10, пар. 1 от Директивата да текат от момента, в който БНБ вземе решение за отнемане лиценза на кредитна институция поради неплатежоспособност, не е допустима схема за гарантиране на депозитите, които са станали неналични, тъй като Директивата изисква схемите за гарантиране на депозити да бъдат в състояние да изплащат доказаните претенции на вложителите, по отношение на неналични депозити, независимо дали са налице условията по националното законодателство за отнемане на лиценза на кредитна институция. Съгласно т. 49, т. 50 и т. 51 от Решение на СЕС по дело С-571/2016, от текста на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата изрично следва, че необходимо и достатъчно условие, за да се установи неналичността на депозит, който е дължим и платим, е по виждане на компетентния орган дадена кредитна институция да изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и да не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи. Освен това чл. 1, пар. 3, буква i), втора алинея уточнява, че посочените компетентни органи трябва да установят това колкото е възможно по-скоро и не по-късно от пет работни дни след като са се уверили за пръв път, че съответната кредитна институция не е изплатила депозити, които са дължими и изискуеми. Основното оплакване в касационната жалба се свежда до възражението, че към датата 20.06.2014 г. касационният жалбоподател БНБ не се явява компетентен орган по смисъла на Директивата и не може да отговаря за вреди от неспазване на срока за изплащане на гарантираните влогове. Доколкото пред първоинстанционния съд е предявен иск за вреди срещу държавата от нарушение на правото на ЕС, които искове се разглеждат по процесуалния ред на Глава единадесета на АПК, а не пряк иск за изпълнение срещу БНБ по задължение в конкретно правоотношение, то възражението се явява неоснователно. Основанията за това се откриват в решението по посоченото дело С-571/2016, както и в разпоредбите и съображенията за приемане на Директива 94/19/ЕО, целта на приемане на която е защита на депозитите и техните титуляри, а крайна цел е защита на банковата система на ЕС и по-конкретно се откриват в следното: като имат предвид, че при премахване на ограниченията върху дейността на кредитните институции трябва да се вземе предвид положението, което може да възникне, ако депозити в кредитна институция, която има клонове в други държави-членки, станат неналични; като имат предвид, че е наложително да се осигури хармонизирано минимално ниво на защита на депозитите, където и да се намират депозитите в Общността; като имат предвид, че такава защита на депозитите е също толкова съществена, както и разумните правила за изграждането на единния банков пазар; като имат предвид, че в случай на закриване на неплатежоспособна кредитна институция, вложителите във всички клонове, намиращи се в държава-членка, различна от тази, в която се намира главното управление на кредитната институция, трябва да бъдат защитени от същата схема за гарантиране като другите вложители в институцията.... Що се отнася до решението на СЕС по дело С-571/2016, то от съдържанието на същото става ясно, че СЕС разглежда тълкуваните норми от правото на ЕС като такива с директен ефект, а сроковете за действие на компетентния орган според националното законодателство като императивни, като подобно тълкуване е в съответствие с целта, преследвана с приемане на Директива 94/19/ЕО. Възражение на касационния жалобоподател БНБ като това, че БНБ не е била компетентен орган по смисъла на Директивата може да бъде направено, само ако между гражданите и БНБ са налице частноправни правоотношения. В случая делото се води за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от нарушаване на норма от правото на ЕС по правилата на извъндоговорната отговорност, целта на който иск е защита правата на гражданите на ЕС, без значение от чии противоправни актове, действия или бездействия са произтекли вредите принцип, установен в доктрината за извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на Общностното право. При исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, за имуществената отговорност и за допустимостта на иска се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на Съюза. По делото не е спорно, че на 20.06.2014 г. представителите на КТБ внесли в БНБ искане банката да бъде поставена под специален надзор. Искането било мотивирано с предизвикана загуба на доверие, масова паника сред вложителите и проблеми с ликвидността, което предизвиквало затруднения в изпълнението на паричните задължения към вложителите. С последващо писмо от същата дата, КТБ уведомила БНБ, че е преустановила разплащанията и всички банкови операции. С Решение 73/20.06.2014 г. на УС на БНБ, на основание чл. 115, ал. 1, т. 2 и 3, чл. 116, ал. 1, ал. 2, т. 2, 3, 6 и 7, във вр. с чл. 103, ал. 2, т. 24 ЗКИ, КТБ била поставена под специален надзор, поради опасност от неплатежоспособност. В разпоредбите на чл. 36, ал. 3 ЗКИ и чл. 23, ал. 5 ЗГВБ, законодателят е посочил, че именно БНБ е компетентният орган, който установява неналичността на депозитите. В нормите на националното законодателство моментът, в който се задейства схемата за гарантиране на депозитите, които са станали неналични, е обвързан с отнемане на лиценза на кредитната институция, докато в нормите на европейското законодателство и по специално в Директива 94/19/ЕО, на националните банки е вменена отговорността за преценка на финансово състояние и способността на отделната банка да изплаща гарантираните депозити, като е въведено императивно изискване в срок от 5 дни от установяването на неплатежоспособността на банка, националната банка да отнеме лиценза. В тази насока е и позицията на Европейската комисия, изразена в решението й за откриване на наказателна процедура срещу Република България заради забавеното изплащане на гарантираните влогове на българските граждани. Във връзка с изложеното, следва да се посочи, че в решението си по дело С-571/2016, СЕС е приел, че, за да се задейства схемата за гарантиране на депозитите, Директива 94/19/ЕО предвижда процедура само от три стъпки: 1) компетентният орган се уверява, че депозит, който е дължим и платим, не е бил изплатен от кредитна институция; 2) в рамките на 5 работни дни след това заключение, компетентният орган трябва да определи дали съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити, които са дължими и платими и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи; 3) схемата за гарантиране на депозити трябва да е в състояние да изплати надлежно доказаните вземания на вложителите в рамките на 20 работни дни, след като компетентният орган е взел своето решение. В този смисъл, с решението си от 20.06.2014 г. БНБ е извършила обективната констатация, че, по нейно виждане, КТБ изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи, т.е. извършила е констатацията, че депозитите са неналични по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата, поради което в срок от 5 работни дни от тази констатация е следвало да постанови изричен акт по тази норма от Общностното право с директен ефект. Цитираната разпоредба цели да се предоставят на частноправните субекти права, които да позволят на вложителите да предявят искове за обезщетяване за вредите от късното изплащане на депозитите. С оглед принципа на примат на Общностното над националното право, като не е взела решение в императивния 5 дневен срок, БНБ е нарушила правото на Съюза, с което, както правилно е приел първоинстанционният съд, е изпълнено първото условие за ангажиране на отговорността на държавата за вреди по ЗОДОВ. В случая за държавата е възникнало парично задължение, което не е изпълнено в срока, предвиден в Директивата. Както следва и от съображения 8 и 9 от Директивата, за вложителите е от съществено значение да имат постоянен достъп до техните спестявания. При липса на разпоредби в правото на ЕС по отношение на размера на дължимото обезще тение, се прилагат принципите на процесуалната автономия, равностойността и ефективността. Според българския закон, при неизпълнение на парично задължение, кредиторът винаги има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), т.е. при паричните притежания, обективният измерител на стойността на нарушеното право е законната лихва. Поради това БНБ дължи обезщетение за периода на забавата. Законната лихва се дължи на кредитора без да се изисква от него да доказва, че действително е претърпял вреда в размер на законната лихва. Това принципно законово положение не се влияе от обстоятелството, че по вземането на ищцата към КТБ е начислявана договорна лихва и част от нея е изплатена от Фонда за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ) Удостоверение от КТБ АД, изх. 5189/19.10.2016 г. л. 255 от адм. дело 1617/2016 г., том I, по описа на Административен съд София-град. В този смисъл, доводът на касатора, че не е налице вреда в случая, тъй като ищцата е получавала договорни лихви за вложенията си в КТБ, получавайки това, което е следвало от договора й с КТБ (л. 5 от касационната жалба) е неоснователен. Договорната и законната лихва се дължат на различни фактически и правни основания и целта им е различна, поради което не може да се приеме, че начислената на Зашева договорна лихва частично или напълно обезщетява понесената вреда от забавеното изпълнение на паричното задължение за заплащане на гарантирания размер на депозита й. По изложените съображения, касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение в частта, с която БНБ е осъдена да заплати на П. Дилкова Зашева обезщетение за имуществени вреди в размер на 500.00 лв., като правилно, следва да бъде оставено в сила. Частната жалба на БНБ срещу определение 2246/18.03.2022 г., постановено по адм. дело 1617/2016 г. на Административен съд София-град, с което е отказано присъждане на адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, също е неоснователна. Съгласно чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ съдът осъжда ищеца да заплати на ответника възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с отхвърлената част от иска, а в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, чийто размер не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ (ЗПП). Правилно съдът е приел, че тази норма няма обратно действие. Изрично с пар. 6, ал. 1 и ал. 2 на Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 94 от 2019 г., е посочено, че този закон се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила, а неприключилите до влизането в сила на този закон производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при последвало въззивно и касационно обжалване. Производството пред Административен съд София-град е образувано на 18.02.2016 г., т.е. преди влизане в сила на посоченото изменение на нормата на чл. 10 ЗОДОВ с приемане на нова ал. 4, поради което, безспорно, не може да намери приложение в случая. Не е налице основание за изменение на решението в частта за разноските, именно поради липса на основание за присъждане на разноски в полза на ответника по иска. Съгласно предходната редакция на чл. 10 ЗОДОВ ДВ, бр. 43/2008 г., ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Разноските се заплащат от ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло (ал. 2). Ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска ал. 3. При тази правна регламентанция, изложените в частната жалба доводи във връзка с приложението, в случая, на Определение 2 от 20.04.2021 г., постановено от Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на Върховния касационен съд и на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд по тълк. дело 1/2019 г., се явяват неоснователни. Разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) е ясна и изчерпателно изброява кои са задължителните актове за органите на съдебната власт, изпълнителната власт, органите на местното самоуправление, както и за всички органи, издаващи административни актове. Определение 2 от 20.04.2021 г., с което се отклонява искането за приемане на тълкувателно постановление, не е измежду актовете, посочени в чл. 130, ал. 2 ЗСВ и не може да бъде, тъй като с него не се тълкува закона, поради което и мотивите в него по приложението на разпоредбата, чието тълкуване е поискано, не обвързват съдилищата. По тези доводи, обжалваното определение, като правилно, следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в касационното производство, направеното от касационния жалбоподател искане за присъждане на разноски за производството пред Върховния административен съд е неоснователно. Разноски не се дължат и на ответника по касация, тъй като такива не са претендирани. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия