Решение № 60281 от 21.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3512/2020 г.

Решение № 60281 от 21.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3512/2020 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Десислава Попколева Производството е по чл. 290 ГПК. Допуснато е по касационна жалба на А. В. Й., чрез пълномощника му адв. С. Т. касационно обжалване на решение № 992/24.02.2020 г. по в. гр. д. № 3754/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 2687/12.04.2019 г. по гр. д. № 1402/2016 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени исковете на касатора срещу В. Д. И. и И. Д. И., за прогласяване нищожността поради привидност на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт №..., том..., дело №..... /........ г. и за прогласяване нищожността поради привидност на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт №..., том...., дело №.... /...... г. и делото е върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав на предявените искове с правно основание чл. 17 ЗЗД. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че същото е недопустимо, тъй като е постановено в нарушение на диспозитивното начало и в нарушение на нормата на чл. 232 ГПК – от една страна е приел, че ищецът е оттеглил исковете за разкриване на привидната сделка по чл. 17 ЗЗД, а от друга страна е върнал делото на пъроинстанционния съд за произнасянето по тези исковете. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приел, че искането за разкриване на относителна симулация съставлява един иск, а не се състои от два иска. Поддържа се и допуснато от съда нарушение на нормата на чл. 214, ал. 1 ГПК, доколкото в мотивите на решението е прието, че оттеглянето на иска по чл. 17, ал. 1 ЗЗД и съответното изменение на петитума, представлява недопустимо изменение и на основанието и на петитума на иска, който извод е в противоречие със съдебната практика на ВКС по приложението на чл. 116 ГПК (отм.) и чл. 214 ГПК, както и по приложението на чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД и чл. 17, ал. 1 ЗЗД, според която двата иска имат различен предмет - единият нищожността на явната сделка, а другият – обвързващата сила на прикритото съглашение. Обжалването на решението е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради наличието на вероятност въззивното решение да е недопустимо. За да обезсили решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, въззивният съд е приел, че при изложените в исковата молба фактически твърдения, ищецът е сезирал съда с искове за признаване за установено в отношенията между страните, че процесните договори за покупко-продажба на недвижими имоти са симулативни сделки, които прикриват дарения, както и че в първото по делото заседание, ищецът е направил изявления, че оттегля исковете в частта, с която се иска разкриване на прикритите сделки и че поддържа единствено исковете за прогласяване нищожността на договорите като абсолютно симулативни, по повод на които изявления с определение от 04.04.2017 г. първоинстанционният съд е прекратил производството по исковете с правно основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД и е допуснал изменение в петитума на исковата молба. Според въззивният съд предявените от ищеца искове са с правно основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД, поради което обективираното в молба от 21.02.2017 г. искане на ищеца не съставлява искане за изменение на петитума на предявените искове, а искане за промяна на предмета на делото – преминаване от иск за относителна симулация към иск за абсолютна симулация. Прието е, че доколкото двата иска се различават както по фактически основания, така и по отправеното до съда искане за защита, постановеното от първата инстанция решение при допусната промяна в предмета на делото в нарушение на разпоредбата на чл. 214, ал. 1 ГПК е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а делото върнато на първоинстанцинния съд за произнасяне по предявения иск с правно основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД. Настоящият състав на ВКС намира за неоснователни доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение, както и доводите за неправилност на същото поради нарушение на нормата на чл. 214, ал. 1 ГПК. Основателни са обаче доводите за неправилност на решението в частта, с която съдът е постановил връщане на делото на първа инстанция за произнасяне по исковете с правно основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД, поради незачитане от въззивния съд на последиците от оттеглянето на исковете по чл. 17, ал. 1 ЗЗД и прекратяването на производството по тях на основание чл. 232 ГПК, като съображенията за това са следните: Правната уредба на симулацията се съдържа в чл. 26, ал. 2, пр. 5 и чл. 17, ал. 1 ЗЗД. Въпреки, че никъде в закона не се говори за абсолютна или относителна симулация, това деление на видовете симулативни актове трайно е проведено в доктрината /Т., В. Гражданско право на НРБ, Обща част, Второ издание С. 2001; П., М. Гражданско право - обща част. Второ преработено и допълнено издание. С. Софи-Р, 2002 и в съдебната практика, като се приема, че при абсолютната симулация е налице само едно съглашение, чиито последици страните не желаят да настъпят в действителност, а искат да създадат само привидни правни последици на обвързаност, а когато волята на страните е да бъдат обвързани по начин различен от посочения в сключеното съглашение, симулацията се определя като относителна. Доколкото текстът на чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД говори за привидни /симулативни/ договори изобщо, в съдебната практика се приема, че явната сделка е абсолютно нищожна и не поражда правни последици, присъщи на сделките от съответния вид, а прикритото съглашение (когато е налице относителна симулация) по арг. от чл. 17, ал. 1 ЗЗД поражда действие, само ако отговаря на изискванията за неговата действителност. От процесуална гледна точка, в трайната си практика ВКС провежда ясна разграничителна линия между исковете за разкриване на симулация по чл. 17, ал. 1 ЗЗД и тези за обявяване на сделката за нищожна поради привидност по чл. 26, ал. 2, пр. 5 З., тъй като тези два иска имат различен предмет - единият за установяване нищожността на явната сделка (чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД), а другият - разкриване и обвързващата сила на прикритата сделка (чл. 17, ал. 1 ЗЗД) и тази разлика произтича от обстоятелствата, на които същите се основават /в този смисъл са решение № 107/23.03.2012 г. по гр. д. № 689/2011 г. на ВКС, решение № 420/31.12.2012 г. по гр. д. № 187/2012 г. на III г. о. и посочените от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК съдебни решения на ВКС/ В исковия процес съдържанието и пределите на търсената съдебна защита се определят от ищеца, който чрез основанието и петитума на исковата молба индивидуализира спорното материално право. Последваща промяна на предмета на първоначално въведения с исковата молба правен спор е допустима единствено при спазване на установените в чл. 214 ГПК, правила за изменение на иска, едно от които е забраната за едновременна промяна на основанието и петитума на сезиращата искова молба. Нарушаването на тази забрана води до предявяването на нов по съществото си иск в хода на висящия процес, разглеждането на който обуславя недопустимост на съдебното решение. В конкретния случай изложените в исковата молба твърдения са, че процесните договори за покупко-продажба на недвижими имоти са симулативни сделки, които прикриват дарения, поради което се иска разкриване на прикритите сделки, с които е накърнено правото на ищеца на запазена част от наследството на неговата майка, чието възстановяване ще бъде поискано по реда на чл. 30 ЗН, т. е. предявени са искове с правно основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД Ето защо, неправилно първоинстанционният съд е приел в доклада по делото, че е сезиран с искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД и чл. 17 ЗЗД /такова съединяване на исковете при условията на кумулативност, предполага твърдения на ищеца в исковата молба за абсолютна симулативност на сделките, т. е. че страните не са желаели настъпването на техните последици в действителност, съчетана с признания за наличие между страните и на друго скрито съглашение, каквито твърдения в конкретния случай липсват в обстоятелствената част на исковата молба/. При това положение, правилно въззивния съд е приел, че обективираното в молба от 21.02.2017 г. искане на ищеца не съставлява искане за изменение на петитума на предявените искове, а представлява искане за промяна на предмета на делото – преминаване от иск за относителна симулация към иск за абсолютна симулация, което с оглед разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 2 ГПК е недопустимо, тъй като двата иска се различават както по фактически основания, така и по отправеното до съда искане за защита, т. е. касае се до предявяване на нови искове, които обаче не могат да бъдат разгледани в рамките на вече образуваното съдебно производство. При правилно приложение на нормата на чл. 214, ал. 1 изр. 2 ГПК, въззивният съд е приел, че постановеното от първоинстанционния съд решение при допусната в нарушение на посочената норма промяна в предмета на делото, е недопустимо и следва да бъде обезсилено. Същевременно с молбата от 21.02.2017 г., наред с искането за изменение на предмета на първоначално въведения с исковата молба спор, е заявено и оттегляне на първоначално предявените исковете по чл. 17, ал. 1 ЗЗД, по което съдът се е произнесъл, като на основание чл. 232 ГПК е прекратил производството по тези искове поради оттеглянето им. Това определението не е обжалвано и е влязло в сила, т. е. налице е десезиране на съда от разглеждане на исковете по чл. 17, ал. 1 ЗЗД и задължението и правото му да реши спора, са погасени. Незачитайки последиците на влязлото в сила определение за прекратяване на производството поради оттегляне на исковете по чл. 17, ал. 1 ЗЗД, което е от категорията определения, за които е предвиден самостоятелен инстанционен контрол с частна жалба /арг. чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК/, съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като е приел, че след обезсилване на първоинстанционното решение поради произнасяне по непредявени искове, делото следва да се върне на първоинстанционния съд за разглеждане на исковете по чл. 17, ал. 1 ЗЗД, с които искове обаче съдът е десезиран. Гореизложеното налага отмяна на въззивното решение в тази му част и постановяване на друго, с което производството по делото да бъде прекратено. В частта, с която решението на първоинстанционния съд е обезсилено като недопустимо, въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,