Решение № 10166 от 11.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 15508/2011 г.

Решение № 10166 от 11.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 15508/2011 г., III о., докладчик съдията Таня Куцарова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ и е образувано по касационната жалба на Мирослав Събев Събев и Пламен Тодоров Радков, двамата - лишени от свобода, понастоящем в Затвора - Ловеч против решение № 4191 от 19.09.2011 г. по адм. д. № 2842 по описа за 2011 г. на Административен съд - София град. Релевират оплакване за неговата неправилност поради наличие на касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Искат отмяната му и решаване на спора по същество чрез уважаване на предявения иск с правно основание чл. 1 от ЗОДОВ.

Ответникът по касационната жалба - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", оспорва основателността й.

Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано становище, в което намира подадената касационната жалба за неоснователна.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество, разгледана по същество е основателна.

С обжалваното решение Административен съд - София град е отхвърлил предявените от касационните жалбоподатели Пламен Тодоров Радков., изтърпяващ наказание в затвора в Бобов дол, I-ва група и Мирослав Събев Събев изтърпяващ наказание в затвора в гр. Ловеч, ХI група против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", гр. София искове с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, за заплащане на обезщетение в размер на 11 000 лв. за всеки от тях, за периода от 12.04.2006 г. - 27.06.2008 г. ведно със законните лихви от 12.04.2006 г. до окончателното плащане на дължимото им обезщетение, за причинените на всеки от тях неимуществени вреди, изразяващи се в негативни преживявания, психо - емоционален дискомфорт с интензивен характер и унизено човешко достойнство по смисъла на чл. 3 от ЕКПЧОС от незаконосъобразно бездействие на затворническата администрация при затвора - гр. Ловеч, да оборудва постоянно заключените килии със санитарни възли.

Съдът в мотивите си е приел, че исковете са неоснователни, тъй като не се установява претърпяване на твърдените в исковата молба вреди от неимуществени характер. Посочил е също така и че претенция за обезщетение произтича единствено от твърденията за негативни преживявания на унижение и засягане на достойнството, а не от твърдения за засягане на психическото и физическото здраве, че не се установява при условията на пълно и главно доказване от страна на ищците наличието на вреди във вида на посочените в исковата молба - дискомфорт и унижение на достойнството им, които да са в пряка и непосредствена последица от липсата на тоалетни в спалните помещения, където са били настанени. Посочил е, че в показанията на свидетелите не се съдържат конкретни факти и обстоятелства относно преживяванията на ищците, а показанията са общи и представляват описание на битовите условия в килиите и режима на хранене и тоалет, установен в затвора, но не и на конкретни преживявания на ищците. Според съда, твърдението, че знае, че ищците са изпитвали притеснения и срам не е достатъчно да обоснове наличието на неимуществени вреди от вида на описаните в исковата молба. За периода от началото на м. април 2008 г. до края на исковия период - 27.06.2008 г. администрацията при затвора в гр. Ловеч е осигурила ползването на самостоятелни санитарни възли на ищците, чрез преместването им в спални помещения, които са оборудвани с такива.

Делото е било висящо за втори път пред Административен съд - София град. При първоначалното разглеждане на делото с решение № 1461 от 13.0.2010 г. по адм. д. № 7490 по описа за 2009 г. съдът е уважил частично предявените искове до размер на 2000 лв. за всеки един от ищците, а исковете до предявения размер от 11 000 лв. от всеки едни от тях, е отхвърлил. В мотивите си съдът е посочил, че приема исковите претенции в исковия период за обезщетение на неимуществени вреди от незаконосъобразно бездействие от страна на затворническата администрация да осигури постоянен достъп до санитарни възли в килиите на затвора, за доказани по основание, а размерът на обезщетенията е определил повреда на чл. 52 от ЗЗД. В мотивите си съдът е приел за установен фактът, че ищците в рамките на исковия период и до 31.03.2008 г. са пребивавали в килии без санитарен възел и са извършвали физиологичните си нужди в кофи вътре в килията. Според съда, от това ищците са претърпели твърдените неимуществени вреди - негативни преживявания в продължителен период от време, като резултат - унизено човешко достойнство и изтезание, без нарушение на здравето. С решение № 2791 от 24.02.2011 г. по адм. д. № 10045/2010 г. Върховният административен съд е отменил решението, като е приел, че мотивите са формално постановени и не следва да се възприемат като обоснована воля на съда в съдебно решение съобразно вътрешното убеждение при обсъждане на твърдения на страните и преценка на доказателствата във връзка с предмета на спора и търсената от съда защита.

След отмяна по реда на касационното обжалване, при новото разглеждане на делото е постановено обжалваното в настоящото производство съдебно решение № 4191 от 19.09.2011 г. по адм. д № 2842/2011 г. Решението не съда е неправилно, същото е постановено в нарушение на материалния закон - чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, в противоречие и с трайната практика по подобни дела, разгледани пред Европейския съд по правата на човека срещу България по приложението на чл. 3 от ЕКПЧ и е необосновано - касационни отменителни основания по чл. 1 от ЗОДОВ.

Предметът на делото е очертан в исковата молба на двамата ищци и според която предмет на обезщетяване са твърдени от тях неимуществени вреди - психо и емоционален дискомфорт, унизено човешко достойнство по смисъла на чл. 3 от ЕКПЧОС, вследствие от необходимостта да извършват физиологичните си нужди в затворническите помещения в кофи, поради липса на санитарни възли в тях. Според тях вредите им са причинени вследствие от бездействието на затворническата администрация да осигури условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода без да се накърняват защитените от ЕКПЧОС ценности, което сочи на приложение на нормата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

По делото по безспорен начин е бил установен фактът, че за периода от 12.04.2006 г. до края на месец март 2008 г. ищците са пребивавали в помещения без санитарни възли, а в началото на м. април 2008 г. са преместени в такива със санитарни възли, видно от справка № 3153 от 8.12.2009 г. По различен начин в двете първоинстанционни производства е разгледан въпросът за доказаността на неимуществените вреди, твърдени като следствие от безспорно установения факт. Докато при първоначално проведеното съдебно производство, решението по което е отменено, се приема, че е налице нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС от невъзможността да се удовлетворят естествените нужди в хигиенна и здравословна среда и това се е установило от писмените и гласните доказателства. В съдебното решение № 4191/19.09.2011 г. фактът на липса на санитарен възел в затворническото помещение на ищците за част от процесния период и удовлетворяване на физиологичните нужди пред останалите затворници в него в кофи, също така е установен, но неблагоприятните последици от него в личната сфера на ищците според съда не са били доказани.

Следва да се отбележи, че конкретно въпросът за липсата постоянен достъп до санитарни възли и удовлетворението на физиологичните нужди вътре в затворническото помещение, като част от общите условия в затворите и местата за задържане в България, е разглеждан в много от делата, образувани пред Европейският съд по правата на човека. В редица от тях, като напр. по делото Йовчев срещу България - Решение от 2.02.2006 г., делото Шахънов срещу България - решение от 10.01.2012 г. констатацията за условията в затворите се основава на периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание /КПИ/. В своята практика ЕСПЧ установява и прилага по конкретните дела общи принципи за преценка дали в конкретните случаи е налице нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС. Според установените от ЕСПЧ стандарти: "124. Съдът припомня преди всичко, че чл. 3 от Конвенцията прокламира една от основните ценности на демократичното общество. Тя забранява по абсолютен начин изтезанията или нечовешкото или унизително третиране или наказание, независимо от обстоятелствата и поведението на жертвата. (измежду наскоро приетите решения, виж Ван дер Вен срещу Холандия [Van der Ven v. the Netherlands], № 50901/99, ал. 46, ЕСПЧ 2003-II; и Полторацки срещу Украйна [Poltoratskiy v. Ukraine], № 38812/97, ал. 130, ЕСПЧ 2003-V)...

1. Страданието и унижението, за които става дума, следва да достигнат отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране, или наказание. Мерките за лишаване от свобода могат често да съдържат такъв елемент. Но не може да се каже, че само по себе си задържането под стража повдига въпроси по чл. 3. Независимо от това, държавата трябва да осигури на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с уважението към човешкото достойнство, че начина и метода на изпълнение на мярката не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава неизбежното ниво на страдание, свързано със задържането и че - като се имат предвид практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние са адекватно осигурени.." - Решение от 02.02.2006 г. по делото Йовчев срещу България.

По-конкретно цитираното дело ЕСПЧ, като е констатирал факти, идентични с тези, установени по настоящото дело досежно установените условия, приема наличие на нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС: "134. Освен това, подлагането на задържания на срама от облекчаването в кофа в присъствието на съкилийниците му и от присъствието му докато тази кофа се ползува от тях (виж § 28 по-горе, Пиърс [Peers], ал. 75; Калашников [Kalashnikov], ал. 99; Кехайов [Kehayov], ал. 71; и И. И. [I. I. ], ал. 75, всички - цитирани по-горе), не може да се оцени като необходимо, освен в специални обстоятелства, при които позволението да се посети тоалетната би представлявало конкретни и сериозни рискове за сигурността. Такива рискове, обаче, не са сочени от правителството като основание за ограничението на броя на дневните посещения на задържаните в Пловдивската окръжна следствена служба до тоалетната през разглеждания период.

1. Макар да липсват данни, че условията на задържане или режимът са били насочени към унизяването или обидата на жалбоподателя, или че те са имали специално въздействие върху физическото и умственото му здраве, едва ли има съмнение, че някои аспекти от описания по-горе строг режим, могат да се оценят като унизителни."

В едно от последните дела за нарушение и на чл. 3 от ЕКПЧОС, - делото Шахънов срещу България, решение от 10.01.2012 г. прилагайки общите принципи за преценка за нарушение на този текст от Конвенцията, съдът приема: "53. В националните производства, съдилищата установяват, че условията, при които е задържан жалбоподателят във Варненския затвор са лоши.... По-специално те установяват, че жалбоподателят не е имал достъп до тоалетна или течаща вода, освен за кратки интервали три пъти дневно. Извън тези периоди той е бил принуден да използва кофа е килията, за да се облекчава. Това се е случвало често в присъствието на други затворници. Той е имал възможност да се къпе едва веднъж на две седмици. Освен това, макар съдилищата да не правят формални констатации в този смисъл, те отбелязват изявленията на свидетелите, че столовата и санитарните помещения са били пълни с плъхове и че килията е била изложена на течение и е била влажна. Тези факти не са оспорени от Правителството. Като се взема предвид кумулативният ефект от тези условия върху жалбоподателя, както и периодът на задържането му, Съдът счита, че страданията и трудностите, понесени от него, надвишават неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и излизат отвъд прага на строгост по чл. 3 (виж Славчо Костов срещу България, № 28674/03, § 54, 27 ноември 2008 г.). При тези обстоятелства, дори и да приеме, че твърденията на жалбоподателя за неадекватна храна и медицинска помощ не са подкрепени с достатъчно доказателства, Съдът счита, че другите аспекти на условията на задържането му са достатъчно сериозни, за да бъдат квалифицирани като унизително отношение.

1. Следователно е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията."

Цитираната практика на Европейския съд по правата на човека сочи, че въпросът относно интерпретирането на установените по настоящото дело фактически обстоятелства, преценени с оглед тяхната продължителност във времето - повече от 1.5 г. сочат на преценка за наличие на нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС.

В практиката на ЕСПЧ въпросът относно начина на доказване на нарушенията на ЕКПЧОС е разгледан и по делото Шахънов срещу България се посочва, че в случаите на отхвърляне на исковете по ЗОДОВ поради недоказаност на твърдените нематериални вреди, подходът на съдилищата е формалистичен: "41., Съдът не може да не отбележи, че националните съдилища са отхвърлили по-голямата част от оплакванията на жалбоподателя единствено защото са констатирали, че той не е доказал претърпените от него нематериални вреди. Например, те отбелязват показанията на свидетелите, че жалбоподателят е бил държан във влажна килия в лошо състояние, че е имало плъхове в тоалетните и столовата и че на жалбоподателя е било разрешено да се къпе само веднъж на две седмици. Те обаче считат, че в това отношение не са доказани психически страдания и мъки и че, що се отнася до плъховете, тяхното присъствие не би могло да бъде взето предвид, тъй като жалбоподателят не ги е посочил в оплакването си от лошите условия като цяло (виж § 9 по-горе). Съдът вече е критикувал този подход на националните съдилища в редица решения срещу България (виж Йовчев, § 147, Илиев и други, § 48, и двете цитирани по-горе, и Радков срещу България (no. 2), № 18382/05, § 39, 10 февруари 2011 г.), като е посочил, че той е ненужно формалистичен и позволява голям брой случаи, включващи оплаквания за емоционално страдание, а не от физическо увреждане или заболяване, да бъдат отхвърляни като необосновани. Настоящият случай, за съжаление, е още един пример за порочен по същността си подход към обезщетението за вреди от нечовешки и унизителни условия на задържане." - решение от 10.01.2012 г. по делото Шахънов срещу България.

От установените по делото факти настоящата инстанция следва да направи изводи за наличие на основание за ангажиране на отговорността на държавата за причинени на ищците неимуществени вреди съобразно чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, за доказаност на исковата претенция по основание. Европейският съд по правата на човека в решението Шахънов срещу България, въз основа на разработките в практиката на българските съдилища приема, че иск по ЗОДОВ е принципно ефективно правно средство за защита срещу лоши условия на задържане, при условие че жалбоподателят е бил освободен или поставен при условия, които отговарят на стандартите на Конвенцията (виж Христов срещу България (dec.), № 36794/03, 18 март 2008 г., и Радков (№ 2), цитирано по-горе, § § 37 и 53). С оглед безспорно установените фактически обстоятелства, че ищците са лица, изтърпяващи наказание лишаване от свобода "доживотен затвор без замяна" при специален режим на изтърпяване на наказанието. За времето от 12.04.2006 г. до 31.03.2008 г. същите са били поставени в условия да не ползват санитарен възел в затворническото помещение, като извършват физиологичните си нужди в него в кофа. Въпреки, че не се установява това да е довело до увреждане на здравето, следва да се приеме, че ищците са претърпели неприятни изживявания за продължителен период, което се квалифицира като унижение на човешкото достойнство и изтезание по см. чл. 3 от ЕКПЧОС.

Длъжностните лица от затворническата администрация по време на исковия период извършват правно регламентирана дейност, уредена в ЗИН /отм./, като при осъществяването й са длъжни да спазват изискванията на този закон. Съгласно чл. 2, ал. 2 от ЗИН /отм./, изтърпяването на наказанието не може да има за цел причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото страдание на осъдените. Нормата на чл. 2, ал. 2 от ЗИН /отм./ отразява принципно положение, свързано принципа на законност и правов ред в Република България, не вменява конкретно и формално посочено задължение. Въпреки това като всеки принцип, установен в правото и този е установен с норма, която има материалноправен характер и нарушението й дава отражение в личната или имуществената сфера на гражданите. В случая отговорността на държавата следва да бъде ангажирана, поради незаконосъобразното бездействие на длъжностните лица на затворническата администрация за неспазване на изискванията на чл. 2, ал. 2 от ЗИН /отм./, което бездействие е рефлектирало върху личната сфера на ищците, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл. 3 от ЕКПЧОС.

По въпроса за размера на обезщетението, съдът в съответствие с нормата на чл. 52 от ЗЗД, приложима на осн. § 1 от ЗР на ЗОДОВ, преценявайки критерия за справедливост, приложен спрямо установените обстоятелства, свързани с продължителността на увреждането и последиците за ищците, намира, че обезщетението следва да се присъди в размер на 1000 лв. за всеки един от ищците, в какъвто размер исковете се явяват основателни и доказани. В останалата част до предявените размери исковете следва да се отхвърлят. Върху сумите следва да се присъдят лихви от датата на предявяване на исковата молба, който момент се счита за покана, поради липса на доказателства за по-ранен момент на писмената покана, като лихвите се дължат до окончателното изплащане на сумите.

Водим от изложеното, Върховният административен съд, трето отделение