Решение № 41 от 2.02.2009 г. на ВКС по к. н. д. № 751/2008 г.

Решение № 41 от 2.02.2009 г. на ВКС по к. н. д. № 751/2008 г., I н. о., НК, докладчик съдията Николай Дърмонски Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Апелативна прокуратура - София и жалба на защитника на подс. Н. В. В. от В. адв. В. Т. от АК - В. Те имат за предмет нова въззивна присъда № 57/17.11.2008 г., постановена от Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 1013/2008 г., с която е отменена частично присъда № 11 от 15.07.2008 г. на Софийски градски съд по н. о. х. д. № 3902/2007 г. и подсъдимият Н. В. В. от В. е признат за невинен и оправдан по предявеното му обвинение по чл. 294, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 2-ро от НК, в частта относно приложението на чл. 23, ал. 1 от НК, а е изменена в частта й относно престъплението по чл. 311, ал. 1 от НК, като е намален размерът на наложеното му за това престъпление наказание лишаване от свобода от 3 години на 2 години, както и размерът на изпитателния срок по чл. 66, ал. 1 от НК от 5 години на 3 години, а в останалата й част първоинстанционната присъда е потвърдена. Подаденият касационен протест се позовава на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК срещу оправдателната част на въззивната присъда с развити в допълнение към него доводи с искане за отмяната й в атакуваната част и ново разглеждане на делото за осъждане на подсъдимия и по предявеното му обвинение по чл. 294, ал. 4 от НК. Касационната жалба от защитника на подсъдимия е бланкова, като в допълнителните писмени съображения са наведени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от НПК, но е развит довод само относно допуснато съществено нарушение на процесуалните правила по образуване и водене на досъдебното производство, без да се отграничава в коя нейна част се атакува и с искане за отмяната й и постановяване на "нова, с която подс. Н. В. да бъде признат за невиновен и оправдан". Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста и моли въззивната присъда в протестираната й част да бъде отменена и делото върнато за ново разглеждане в тази му част, а жалбата на защитника да бъде оставена без уважение. В съдебните прения защитникът на подс. В. адв. В. Т. не поддържа касационната жалба и моли въззивната присъда да бъде потвърдена изцяло, като правилна и законосъобразна, а протеста - оставен без уважение. Върховният касационен съд провери новата въззивна присъда в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 11/15.07.2008 г. по н. о. х. д. № 3902/2007 г. Софийският градски съд е признал подсъдимия Н. В. В. от В. за виновен за извършени на 27.05.2004 г. във В., в качеството му на длъжностно лице и магистрат - следовател при ОСлС-В., престъпления по чл. 311, ал. 1 и по чл. 294, ал. 4 вр. ал. 1 пр. 2-ро от НК и при условията на чл. 54 от НК му е наложил поотделно и по съвкупност едно общо най-тежко наказание от 3 години лишаване от свобода, отложено за изпълнение на основание чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от 5 години от влизане на присъдата в законна сила, към което на основание чл. 23, ал. 3 от НК е присъединено и наказанието по чл. 37, т. 6 от НК - лишаване от право да заема следователска длъжност за срок от 3 години от влизане на присъдата в законна сила. Обжалвана от защитника на подсъдимия с оплаквания за постановяването й при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила относно образуването и воденето на наказателното производство, при формиране на вътрешното съдийско убеждение, за необосноваността й поради липса на доказателствена основа и при анализа й, относно извеждането на фактическите констатации от съда, за незаконосъобразността й поради несъставомерност на деянията му, с искане за отмяната й и постановяване на нова оправдателна присъда и по двете предявени му обвинения, първоинстанционната присъда е отменена частично ат САС, като с нова присъда подсъдимият е признат за невинен и е оправдан от въззивната инстанция по обвинението му по чл. 294, ал. 4 вр. ал. 1 пр. 2-ро от НК, а наложеното му наказание лишаване от свобода за престъплението по чл. 311, ал. 1 от НК е намалено от 3 години на 2 години, съответно намален е изпитателният срок на условното му осъждане от 5 години на 3 години, а в останалата част същата е потвърдена. Върховният касационен съд - Първо наказателно отделение намира подадения касационен протест за ОСНОВАТЕЛЕН по следните съображения: В касационния си протест прокурорът се позовава на наличие на основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК и изразява несъгласието си със следващите се от приетите за установени от въззивната инстанция факти правни изводи за ангажиране наказателната отговорност на подсъдимия и по обвинението му по чл. 294, ал. 4 вр. ал. 1 пр. 2-ро от НК. Доколкото обаче от защитата на подсъдимия се повдига "преюдициалния" въпрос за допустимостта на воденото срещу последния наказателно производство в качеството му на магистрат, на първо място следва да се отговори, били ли са налице пречки за протичане на това производство от гледна точка на установения в Конституцията имунитет на съдиите, прокурорите и следователите, какъвто, от последните, е жалбоподателят В. Възражението е неоснователно. Разследването на деянието на подс. В. е започнало с образуване на досъдебно производство с постановление на ОП - В. на 17.10.2005 г. за престъпления по чл. 311, ал. 1 и по чл. 294, ал. 4 вр. ал. 1 от НК, като съгласно редакцията на чл. 48, ал. 4 от НПК (отм.) на 28.10.с. г. делото е прието на производство в НСлС. След събиране на достатъчно, за разследващите, доказателства за повдигане на обвинение срещу В. делото е било спряно с постановление от 30.01.2006 г. до получаване на разрешение от ВСС, съгласно действащите тогава чл. 134 от ЗСВ (отм.) и чл. 132 от Конституцията на РБ, за повдигане и предявяване на същия на обвинение за извършване на горните престъпления, което е станало с решение на ВСС от 26.04.2006 г. Това е дало основание с постановление от 31.05.2006 г. производството по делото да бъде възобновено и на 13.06.2006 г. Н. В. е бил привлечен като обвиняем за двете престъпления, впоследствие коригирано обвинението с ново постановление от 12.11.2007 г., след което делото е приключено и внесено в СГС с обвинителен акт. През този период е влязъл в сила нов ЗСВ, както и е изменен чл. 132 от Конституцията на РБ, като е облекчен режимът за наказателно преследване на магистратите, включително за умишлени престъпления при изпълнение на служебните им задължения. Поради това не може да се приеме възражението на защитата на подсъдимия, че образуването, воденето и повдигането на обвинение срещу подс. В. е било в разрез със съществуващия по време на разследването на деянията му имунитет на същия в качеството му на следовател. На второ място, липсва претендираният от защитата проблем с установяването на обстоятелствата от предмета на доказване по делото. Софийският апелативен съд е проверил внимателно правилността на първоинстанционната присъда откъм релевантните на обвиненията обстоятелства. Доказателствата, на които се позовава обвинението, са анализирани от съда обстоятелствено, като оценката им е аргументирана със съображения и изводи, в това число и относно фактите, които произтичат от тях. Всъщност, последните се оспорват твърде общо и схематично от защитата преди всичко относно факта дали катастрофиралият автомобил на св. Н. Н. е бил връщан на мястото на ПТП и оттам, дали отразеното в протокола за оглед на местопроизшествието от подсъдимия отговаря на истината или не и доколко е налице умисълът му както за "лъжливо" документиране, така и за "лично укривателство" на водача св. Я. Н., което, в крайна сметка, не се поддържа в съдебните прения пред настоящата инстанция. И в тази насока обаче, и двете инстанционни съдилища са направили необходимия анализ на доказателствените материали, включително и на събраните във въззивното следствие, и са изложили убедителни съображения защо в тази им част не следва да се кредитират показанията на св. Я. Н. и баща му св. Н. Н. като дадени в подкрепа на голословното отричане на вината от подс. В., възползвал се от правото си да не дава обяснения по делото. Съдът е мотивирал изводите си с възприемане показанията на св. В. Д., върнал се на местопроизшествието почти веднага след ПТП и пряк очевидец на последиците от него и действията на полицейските служители и на поелия разследването В., на св. В. А. и св. М. М., обезопасявали пътната отсечка до приключване на съответните процесуално-следствени действия от последния, на св. К. св. С., участвали и като поемни лица при огледа първо на местопроизшествието и впоследствие на открития в гаража на хотела на св. Н. Н. автомобил, с който е предизвикано ПТП, както и тези на св. Ст. С., експерт при огледа, онагледил го с фотоси и иззел веществени доказателства, които са категорични, че водачът св. Я. Н. не само не е спирал на мястото на ПТП, но и че управляваният от него автомобил обективно не е връщан на местопроизшествието, за да бъде отразено последното от жалбоподателя в протокола за огледа му. Тези негови изводи не са били разколебани и от новосъбраните във въззивното следствие показания на свидетелите Св. И., Г. Б. У., Ат. П., както и несигурните твърдения на разпитаните от градския съд св. Х., близък на семейството на водача и тези на оперативния дежурен в полицейското управление св. К. К. Не се оспорва от подсъдимия и защитата му изготвянето от него на протокола за оглед в качеството му на разследващ орган, характера на това доказателствено средство и значението на отразеното в него за разследването на деянието на св. Я. Н. Безспорно е, включително и с влезлия в сила спрямо него съдебен акт, че допуснатото от последния на 26/27.05.2004 г. край В. като водач на МПС - лек автомобил "Ф." с рег. № В* собственост на баща му св. Н. Н., ПТП е престъпление по транспорта и че правилната квалификация на това деяние е била, и тогава, по чл. 343, ал. 3 алт. последна б. "б" пр. 1-во от НК. Въпреки очевидните факти в тази насока, подс. В. в качеството си на следовател по делото, безспорно - длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. "а" от НК, не е започнал и водил разследването спрямо Я. Н. по тази квалификация, нито е събирал доказателства в тази насока. Друг е въпросът, защо разследването на деянието на В., предмет на обвинението му по настоящето дело по чл. 294, ал. 4 вр. ал. 1 от НК, е ограничено само до процесната дата 27.05.2004 г., до съставянето на протокола за оглед на местопроизшествието и отразеното в него и постановлението за образуване на досъдебното производство срещу св. Я. Н., като последващите му действия по разследването, коментирани по делото, са останали извън предявените му обстоятелства във връзка с това му обвинение, имащи своето доказателствено значение. ВКС прие, че фактическите констатации на въззивния съд произтичат от доказателствата, такива каквито са представени от обвинението. Не е налице бланково декларираното в жалбата основание за корекция на обжалваната присъда по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, включително и досежно обвинението по чл. 311, ал. 1 от НК. Законосъобразността на съдебния акт се определя от съответствието между установените факти и тяхната правна оценка и в случая Върховният касационен съд приема, че въззивната присъда в частта й относно обвинението по чл. 294, ал. 4 вр. ал. 1 от НК страда именно от този дефект и е налице заявеното в протеста касационно основание по чл. 348, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 от НПК. Основният проблем по това обвинение идва от разбирането на въззивния съд, че за съставомерността на деянието на подс. В. като престъпление по чл. 294, ал. 4 вр. ал. 1 пр. 1-во от НК е необходимо "цялостно осуетяване (възпрепятстване) на наказателното преследване спрямо дадено лице, при което въобще и изцяло се осуетява, възпрепятства или затруднява наказателното преследване за дадено престъпно деяние", че този престъпен състав "не визира случаите на частично осуетяване (възпрепятстване, затрудняване) на наказателното преследване по отношение само на определена по-тежка квалификация на престъпното деяние". Това становище не отчита характера на престъплението, най-общо наименовано в правната теория и съдебната практика като "лично укривателство". И от систематичното му място в Особената част на НК, а и от признаците му като престъпление е ясно, че то засяга обществените отношения във връзка с правилното функциониране на правосъдебната система и преди всичко на "наказателното правосъдие". И доколкото целите на последното са залегналите в чл. 1 от НПК и чл. 36 от НК, с деянието може да бъде засегнато както осъществяването на наказателното преследване срещу лице, извършило преди това друго престъпление, така и изпълнението на наложеното му наказание. Това определя престъплението по чл. 294, ал. 1 от НК като "вторично", доколкото е немислимо без извършването на друго (първично) престъпление, каквото може да бъде всяко от Особената част на НК, било то умишлено или непредпазливо, независимо от това дали деецът му се явява извършител или съучастник, дали се касае за довършено престъпление или за опит, както и при наказуемо приготовление. Не е необходимо и за това първично престъпление да има постановена и/или влязла в сила присъда, което в някои случаи може да се окаже невъзможно (напр. при смърт на укривания, но последиците от участието му в осъществяване на първичното престъпление да влияе отрицателно върху интересите на наследниците му). То е и "субсидиарно", доколкото пък деецът му не се е споразумял с извършителя на първичното престъпление да му окаже съдействие и помощ преди извършването на последното, тъй като тогава ще е налице фигурата на помагача (в случай, че е обещал на дееца на първичното престъпление да го укрие и е изпълнил това си обещание, то тогава той ще отговаря като "интелектуален помагач"). Това е така, защото при предварително обещана помощ на извършителя на първичното престъпление помагачът носи отговорност за самото извършване на това престъпление и тя поглъща последващата дейност по укриването на прекия му извършител, тъй като в този случай тази дейност представлява укриване и на собственото престъпление. То следва да се приеме и като "резултатно" престъпление, като резултатът настъпва за извършителя на първичното престъпление. Тук могат да се поставят и други два въпроса - дали деецът на личното укривателство може да носи отговорност за прикриване на деяние, което се окаже, че не е престъпление или в случай да е изтекла погасителната давност за наказателно преследване на извършителя му или за изтърпяване на наложеното му наказание. Въззивният съд, изхождайки от тези разбирания, неправилно счита, че ще е налице отговорност на дееца по чл. 294, ал. 4 вр. ал. 1 от НК само тогава, когато въобще не се е стигнало до ангажиране на наказателната отговорност на извършителя на първичното престъпление, в какъвто смисъл тълкува изпълнителното деяние на това престъпление. Отговор обаче следва да се даде както с оглед не на една, а на трите форми на изпълнително деяние на укривателството, така и с оглед субекта на това престъпление. Субект на "личното укривателство" по чл. 294, ал. 1 от НК може да бъде всеки, с изключение на лицата, взели участие в извършване на първичното престъпление. В ал. 4 на чл. 294 от НК обаче е предвиден квалифициран състав, предвиждащ по-тежко наказание тогава, когато субект на престъплението е "съдия, прокурор, следовател или лице от състава на Министерството на вътрешните работи". В същото време, в чл. 288 и чл. 295 от НК е предвидена отговорност за "орган на власт" с определени властнически правомощия по "наказателно преследване" на лице, извършило престъпление, и изтърпяване от същото на наказание, което налага разграничението между тези престъпни състави. Изпълнителното деяние на "личното укривателство" по чл. 294, ал. 1 от НК може да бъде осъществено в три отделни форми и по начало изисква активна дейност от дееца. Според преследвания и постигнат вредоносен резултат то се състои в: а) спомагане на лице, извършило престъпление, да избегне наказателното преследване - било като се извършат действия да се прикрие самият факт на престъплението и физическият му извършител, (за разлика от недоносителството, където се изисква бездействие, не съобщаване на властта за престъпното деяние и дееца му - чл. 248 от НК) като: се заличат следите от престъплението, унищожаване на веществени доказателства, оръдия и средства на извършване, прикриване на предмета на въздействие чрез насочване на разследването в грешна посока, напр. че лицето е заминало в чужбина, а не е ликвидирано и други; било чрез укриване връзката между престъпния факт и лицето, участвало в осъществяването му, включително и само спрямо един от съучастниците или относно квалифициращо първичното престъпление обстоятелство и накрая - било чрез прикриване физически на извършителя на това престъпление, ако той е известен на властта; б) спомагане на лице, извършило престъпление, да бъде осуетено спрямо него наказателно преследване - чрез създаване на затруднения по установяване признаците на първичното престъпление, на неговия автор и по привличането му към отговорност и за достигане до окончателен съдебен акт за осъждането му, т.е. за разлика от избягването от наказателна отговорност, при осуетяването за известен период от време се създават пречки за правозащитните органи да постигнат целите, посочени по-горе. Апелативният съд смесва тези две хипотези, като приема деянието да може да се осъществи освен чрез действие, и чрез бездействие, "с което обективно се допринася, съдейства и благоприятства в насока наказателното преследване спрямо третото извършило престъпление лице да бъде възпрепятствано, затруднено, предотвратено или провалено"; в) последната хипотеза е спомагане на лице, извършило престъпление, да остане ненаказано, т. е. да не изтърпи наложеното му наказание, стига към момента на предприемане на активни действия в негова полза давността за изпълнение на същото да не е изтекла, като според вида на наказанието може да има богата гама на прикриващите или осуетяващите изпълнението му действия на укривателя. Личното укривателство може да бъде осъществено само при пряк умисъл, като не е задължително деецът да действа в съгласие с укривания или заедно с него. Той може и да не го знае конкретно, може и само да предполага кой е той и да действа по други - лични или служебни причини, но във всички случаи със съзнанието, че прикрива престъпление на конкретно или предполагаемо лице. Това изключва укривателят да действа с евентуален умисъл, тъй като действията му следва да бъдат мотивирани от специалната цел - да бъде избегнато или осуетено наказателно преследване на лице, извършило престъпление, още по-малко при деец, притежаващ качеството на магистрат. Съответно, ако действа с користна цел, е налице квалифициращ признак на укривателството. Доколкото пък на разследващите органи, на прокурора и на съдията са възложени функции по "наказателното правосъдие", извършването на такова деяние е по-тежко квалифицирано като засягащо "отвътре" функционирането на съдебната система. Възможно ли е съучастие с укривателя под формата на подбудител или помагач както от страна на лицето, извършило първичното престъпление, така и друго, което действа в негов интерес? Следва да се отговори, че в тази насока от значение е дали укривателят е "орган на власт" или "разследващ орган", "прокурорски или съдебен орган" с преки служебни задължения по наказателно преследване на лице, извършило престъпление или по изпълнение на наложеното му наказание, тъй като в чл. 289 и чл. 295 от НК, в такива случаи, са предвидени самостоятелни престъпни състави. В останалите случаи са допустими формите на съучастие с укривателя, стига това да е станало след извършване на първичното престъпление, по изложените по-горе съображения. Както бе посочено, "личното укривателство" е резултатно престъпление, като то следва да се счита осъществено с факта на извършване на действие, което обективно е годно да затрудни правосъдието при разкриване на престъпленията, включително всички елементи на съответния престъпен състав и на престъпника или привеждането на наказанието му в изпълнение. Разграничението в изпълнителното деяние според това дали затрудненията са довели до избягване или осуетяване на наказателното преследване сочи като възможен резултат пълното отпадане на възможността за наказателно преследване на лицето или до временни затруднения при реализирането му. Тук следва да се отговори на въпроса за давността за наказателно преследване - деецът на личното укривателство следва да носи отговорност тогава, когато тази давност да не е изтекла към момента на узнаване на факта за извършеното престъпление или разкриване на автора му, тъй като, в противен случай, обективно лицето не може да бъде привлечено към наказателна отговорност и да търпи наказание. Поставя се и въпросът не се ли обхваща деятелността на укривателя по ал. 4 на чл. 294 от НК от съставите на престъпленията по чл. 288 от НК и чл. 295 от НК. Отговорът следва да бъде положителен тогава, когато деецът действа в качеството си на "съдия, прокурор, следовател или лице от състава на МВР" като орган на власт, комуто службата налага определени задължения във връзка с конкретното наказателно преследване на лице, извършило престъпление или такива във връзка с изпълнение на наложено на последното наказание, т. е. тези два престъпни състава са приложими към магистрат или лице от състава на МВР, който в кръга на службата си бездейства или извърши действие и осуети наказателно преследване, действайки със специална цел - да избави другиго от наказание, което му се следва по закон. Именно поради това тези два престъпни състава следва да се приемат като такива на "длъжностно" лично укривателство. За разлика от състава на чл. 294, ал. 1 от НК, наказуемо е не само активно поведение на дееца, но и проявата на бездействие, обаче винаги при пряк умисъл в преследване на специалната цел, или, разграничението между тези престъпни състави идва както от субекта на деянието, така и от изпълнителното деяние, което при чл. 288 и чл. 295 от НК е по-широко по обхват откъм характера на поведението на дееца. Преследваната специална цел сочи осуетяване както въобще наказването на извършителя на първичното престъпление, така и за смекчаване на наказателната му отговорност, т. е. осуетяване установяването на по-тежко квалифициращо деянието му обстоятелство и оттам - да не може да му се наложи онова "наказание, което му се следва по закон", ако би се разкрила обективната истина за случилото се. Или, отграничаването на тези престъпни състави води до извода, че магистрат или лице от МВР би носил отговорност по чл. 294, ал. 4 вр. ал. 1 от НК тогава, когато няма пряко служебно отношение към конкретното наказателно преследване на лице, извършило престъпление или към изпълнение на наказание, наложено на това лице за първичното престъпление. Този замисъл на законодателя може да се изведе и от корекцията на НК, извършена с изменението му в ДВ, бр. 62/97 г., когато е създадена новата ал. 4 на чл. 294 от НК, както и в ДВ, бр. 103/2004 г. и ДВ, бр. 75/2006 г. с промяна в длъжностното качество на дееца и предвиждащите се санкции. ВКС приема, че при надлежно установените релевантни на обвинението по чл. 294, ал. 1 от НК факти материалният закон не е правилно приложен от въззивния съд. Подс. В. в качеството му на следовател е имал задължения по разследването на деянието на св. Я. Н. и като е отразил в огледния протокол неверни обстоятелства относно местонахождението на участвалия в ПТП лек автомобил, управляван от последния, умишлено е осуетил установяване на обстоятелството той да е избягал от местопроизшествието и да не е оказал помощ на пострадалия, а оттам и е започнал това разследване за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. "в" от НК, поради което постановената нова въззивна оправдателна присъда по това обвинение е незаконосъобразна и като такава в тази й част тя следва да бъде отменена и делото бъде върнато за ново разглеждане на въззивния съд, при което новият съдебен състав съобрази указанията на настоящата инстанция по приложението на закона. По отношение частта на атакуваната въззивна присъда, с която първоинстанционната се изменя относно размера на наложеното на подс. В. наказание лишаване от свобода за престъплението по чл. 311, ал. 1 от НК, който се намалява от 3 години на 2 години не е налице съответен протест и поради това няма основание за отмяна в тази й част, а въпросът за приложението на чл. 23, ал. 1 от НК ще следва да бъде решен в съответствие със становището на новия въззивен състав на САС по приложението на материалния закон по обвинението по чл. 294, ал. 4 вр.ал. 1 от НК, с оглед и указанията на ВКС в тази насока в настоящето решение. В тази връзка касационната жалба на защитника на подсъдимия, която не се и поддържа от него, като неоснователна, следва да бъде оставена без уважение. Водим от гореизложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение