Решение № 437 от 30.11.2009 г. на ВКС по н. д. № 488/2009 г.

Решение № 437 от 30.11.2009 г. на ВКС по н. д. № 488/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимир Харалампиев Производството е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимия М. Ц. М. против решение № 106 от 30.04.2009 г. по внохд № 80/2009 г. по описа на Софийския апелативен съд. В нея са релевирани основанията за проверка на въззивното решение по чл. 348, ал. 1, т. т. 1 и 3 от НПК. Излага се довода, че при установените по делото фактически положения, законът е приложен неправилно, защото вместо да оправдае подсъдимия, съобразно разпоредбата на чл. 303, ал. 2 НПК, съдът го е признал за виновен и осъдил по предявеното обвинение. В случая е налице хипотезата на чл. 15 от НК - настъпило случайно деяние, в резултат на изцяло неправомерното поведение на пострадалия, който, без да вземе мерки за собствената си безопасност, внезапно, започнал пресичане на пътното платно. Въпреки незабавната реакция на М., щом го възприел за опасност на движението, ударът между пешеходеца и управляваното от него МПС бил непредотвратим, защото той попаднал в опасната зона за спиране на автомобила. Съдът неправилно е възприел изцяло заключението на комплексната медицинска автотехническа експертиза, която изслушал в проведеното въззивно следствие за начина на пресичане на пешеходеца - "спокойно тичане", а не с ход "притичване", при която последна хипотеза, пострадалият е попадал в опасната зона за спиране и ударът е бил непредотвратим. Оплакването за явна несправедливост на наказанието определено по вид е свързано с виждането на защитата, за недостатъчна оценка на неправомерното поведение на пешеходеца, който предприел пресичане на пътното платно на непозволено място. В съответствие с релевираните касационни основания за проверка се правят алтернативните искания за отмяна на обжалваното въззивно решение, като касационната инстанция приложи разпоредбата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК и оправдае подсъдимия по предявеното му обвинение или изменяване на обжалвания съдебен акт с определяне на наказанието при условията на чл. 55, ал. 1, б. "б" НК, както и намаляване размера на обезщетенията присъдени в полза на гражданските ищци. Подсъдимият и защитниците му поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения. По същество се излага и довод за допуснато от съда съществено нарушение на процесуалните правила, като не е било уважено искането за допускане и разпит на сочени от подсъдимия свидетели, с което правото му на защита е било ограничено-основание за касационна проверка и по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Повереникът на гражданските ищци - адв. Л. Ц. от САК излага съображения, че като неоснователна касационната жалба на подсъдимия следва да се остави без уважение. Прокурорът също даде заключение, че касационната жалба е неоснователна, тъй като не са налице визираните в нея основания за отмяна или изменяване на въззивния съдебен акт. Затова, като правилно и законосъобразно, обжалваното решение следва да се остави в сила. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 28 от 16.12.2008 г. по нохд № 2810/2008 г. на Софийския градски съд подсъдимият М. Ц. М. е признат за виновен в това, че на 22.05.2008 г. в гр. С., бул. "П. Тодоров" при управление на МПС - т.а. "Ивеко", с рег. № С* нарушил правилата за движение - чл. 20, ал. 2, изр. последно от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Н. И. Д., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. "в", във вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 54 НК е осъден на една година лишаване от свобода, като е оправдан по обвинението да е нарушил и чл. 20, ал. 2, изр. 1 и чл. 116 от ЗДвП. На основание чл. 343г вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от една година от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на наказанието "лишаване от свобода" е отложено за изпитателен срок от три години. Съдът е осъдил подсъдимия да заплати на гражданските ищци Д. Н. Д. и Е. Н. О. по двадесет и пет хиляди лева, а на М. А. Д. - четиридесет хиляди лева, представляващи обезщетение за причинените им от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 22.05.2008 г. до окончателното изплащане на сумата, като в останалата част за разликата до първоначално предявените размери, гражданските искове са отхвърлени, като неоснователни. По реда на чл. 189, ал. 3 от НПК, съдът се е произнесъл по направените деловодни разноски, по дължимите на държавата такси върху размера на уважените искове и по разноските на ищците за ангажиране на повереник, които присъдил в тежест на подсъдимия. С обжалваното решение Софийският апелативен съд е потвърдил изцяло присъдата. Като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки решението в пределите на чл. 347, ал. 1 НПК, Върховният касационен съд намира, че касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. Изложеното от защитата на подсъдимия за първи път в съдебното заседание пред настоящата инстанция основание за проверка по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК следва да се остави без разглеждане, като процесуално недопустимо, защото не е посочено като основание в съдържанието на касационната му жалба /чл. 351, ал. 1 НПК/ и установените в чл. 347, ал. 1 НПК предели - "Касационната инстанция проверява присъдата или решението само в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица..". От събраните при досъдебното и съдебно разследване от двете съдебни инстанции са били установени всички обстоятелства от значение за изясняване механизма на настъпилото със съставомерен резултат пътно транспортно произшествие. Назначената по делото комплексна медико-автотехническа експертиза е дала заключение, че мястото на удара между товарния автомобил и пешеходеца е по дължина на пътното платно - на около 5.0-6.0 метра преди ориентира /свързваща върха на затревения разделителен остров между платната и десния тротоар/, считано в посока на огледа, а по широчина на пътното платно - около 3.0 метра вляво от десния край на пътното платно, считано в същата посока/от ул. "Бяла Черква" към бул. "България". Непосредствено преди и в района на произшествието подсъдимият управлявал автомобила със скорост около 50 км/час, при която съобразно конкретните пътни и атмосферни условия, както и характеристиките на МПС опасната му зона за спиране е била 34 метра. Скоростта на движение на автомобила е установена от експертизата, не само от показанията на свидетелката Т, но и на базата на последвалите деформации по автомобила, изпадналите предмети на пътното платно, характера на травматичните увреждания на пострадалия довели до настъпването на смъртта му и данните от огледния протокол за местонахождението на трупа му на пътното платно. Когато пешеходецът Д. стъпил на пътното платно и предприел пресичането му със спокойно тичане /5,6 км/час - възприета от експертите съобразно усреднения параметър за възрастовата му група - над 70 години, а не на други абстрактни величини/, от ляво надясно спрямо движението на автомобила, подсъдимият е могъл да го възприеме като опасност за движението и да предприеме мерки да предотврати удара. Тези изводи на съда се основават на заключението на експертите при сравняването на обективно установените технически параметри - опасна зона за спиране - 34 метра и отстояние на автомобила от мястото на удара - 36 метра. В рамките на последните, подсъдимият е могъл да възприеме опасността и при своевременно реагиране чрез спиране е щял да избегне съприкосновението на автомобила с пострадалия и настъпването на общественоопасните последици. Въззивният съд е отхвърлил твърдението на защитата, че пострадалият е пресичал пътното платно със скорост по-голяма от възприетата от експертите скорост от 5,6 км/час, при която пострадалият е попадал в опасната зона за спиране и ударът е бил непредотвратим, както и твърдението на М., че е възприел пешеходеца на около 1,5 метра пред автомобила, като е изложил съображения, че това негово твърдение представлява защитна позиция, която не кореспондира с експертното заключение основано на обективно съществуващи и опровергаващи го данни. Съобразно безспорно установените по делото фактически положения и виновното нарушение на подсъдимия на разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. последно от ЗДвП, което е в пряк и непосредствен резултат с настъпилите общественоопасни последици, законът е приложен правилно. Ето защо, деянието не е случайно по смисъла на чл. 15 НК, защото подсъдимият като водач на моторно превозно средство по своя вина се е поставил в невъзможност да избегне настъпването на тези общественоопасни последици. Развитите в касационната жалба на подсъдимия М. доводи за явна несправедливост на наложеното наказание са неоснователни. При определяне на наказанието съдът е подложил на преценка наличните по делото смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Обосновано е приел, че е налице превес на смекчаващите обстоятелства, което е станало основание наказанието да бъде определено в рамките на предвидения в текста на закона и към минимума размер, с приложение института на т.н. "условно осъждане". За да бъде заменено определеното на жалбоподателя наказание "лишаване от свобода" с "пробация", каквото е неговото искане, е необходимо да са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, които да доведат до приложение на разпоредбата на чл. 55, ал. 1, б. "б" НК. Такива обстоятелства в конкретния случай, както предишните, така и настоящата последна съдебна инстанция установи, че не са налице. В жалбата, от името на подсъдимия, защитникът е поискал да бъде намален и размера на уважените граждански искове, но в нея липсват каквито и да са доводи в тази насока. При определяне на обезщетенията двете предишни инстанции са отчели, че с поведението си на пешеходец, пострадалият Д. също е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, като в нарушение на чл. 113 от ЗДвП е предприел пресичане на пътното платно на неразрешено място. Имайки предвид това обстоятелство, а от друга страна характерът и тежестта на допуснатото от подсъдимия нарушение на пътните правила, намиращо се в пряка причинна връзка с причиненото непозволено увреждане, породило деликтната му отговорност, както и актуалната съдебна практика при подобни случаи, настоящият касационен състав намира, че е отчетено правилното съотношение между претърпяните от гражданските ищци неимуществени вреди и тяхното парично измерение при присъждане на обезщетението, т. е. спазен е принципът за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, поради което жалбата и в тази част е неоснователна. Ето защо, не са налице визираните в жалбата на касатора основания за отмяна или изменяване на въззивното решение, което като законосъобразно, следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд на РБ, III н.о.